Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (6)

5

За кратко, няколко години в едно от тристайните жилища на първия етаж срещу нас живя моят кръстник, който беше по-малък брат на баща ми, един особено обидчив, неспокоен човек; всички в семейството, дори и баща ми, се отнасяха с него като с писано яйце. Той бе горда и самотна душа, готвеше се да става инженер и тъй превъзходно разбираше от техника, че във войската — бе отслужил една година като доброволец в артилерията — искали насила да го задържат, говореше се, че „го умолявали да остане като старши сержант“. Поне така се разправяше по-късно в семейството. Във всеки случай натурата му, неговите увлечения и цялата му душевна нагласа го тласкаха към офицерската кариера. В цивилния живот, особено в донякъде презряното инженерно поприще той се чувстваше несвойски, беше раздразнителен, непрестанно надушваше унижения, имаше „афери“ и всячески правеше впечатление на човек, който не е намерил мястото си в живота. И без друго по онова време на инженерната и лекарската професии гледаха донякъде снизходително; смяташе се, че не са достойни за един господар; младежът от добро семейство можеше, естествено, да постъпи като помощник-юрист, но не му подобаваше да извършва клизми или да се пипка с туш и с пергел. За „комплекса за малоценност“ на чичо ми (за който не само той самият нищичко не знаеше, но дори и младият Фройд, който по онова време наблюдаваше истерично болните в клиниката „Charcot“, още не познаваше) значително бе допринесло и общественото положение на семейството ни в пристрастно националистическия унгарски свят от края на века, в чиято провинция цареше почти изцяло съсловен дух. Саксонци по произход, те се преселили в Унгария през XVII век, служили вярно на Хабсбургите и император Леополд II^[15] наградил с благородническа титла нашия прадядо, почитан в семейството като „Крищоф, минния граф“, който управлявал рудниците на хазната в Марамарош^[16]. Едва по време на освободителната борба сърцето на семейството се изпълнило с унгарски дух, мнозина се сражавали в армията на Бем^[17], Жига, един от моите прадядовци, дори бил разжалван след полагането на оръжието при Вилагош^[18] и заточен в един венециански, а по-сетне в милански императорски полк, където лека-полека си възвърнал предишното звание и се оттеглил в пенсия като началник на имперската охрана. Но преди революцията във Виена гледали на фамилията с добри очи и ги имали за „надеждни елементи“. Когато през 1828 година назначили дядо ми за съветник в Обуда, той ходил във Виена и бил приет от император Франц. „Отседнал съм при Краля на Унгария — писал от Виена на по-малкия си брат в Марамарош –, престоят ми тук е твърде скъп, плащам пет форинта дневно за стая и отопление. Князът ме прие радушно, спомни си и нашия Баща; ja, ja, каза, auch Sie haben gute Zeignisse bei mir.“^[19] Вероятно въпросният държавен чиновник с немско име, който през 1828-ма бил приет радушно във Виена и удостоен от императора с добронамерени слова, бил считан от двора за лабанц^[20]. По време на освободителната борба фамилията застанала на страната на въстаниците, поунгарчила името си, решението за това било издадено от министерството на Кошут, декретът бил обнародван в Официалния бюлетин^[21] през август 1848 година. По убеждение и поведение те бяха унгарци до маниакалност, особено баща ми и по-малкият му брат. Този пламенен, искрен унгарски патриотизъм беше характерна черта за фамилиите, преселени от чужбина, и старите унгарски благороднически родове приемаха и любезно приютяваха претопените във великоунгарския тигел чужденци, дори понякога им признаваха известни унаследени, чужди расови добродетели — моите прадеди са били саксонски ковачи и мисля, че от тях съм наследил едно особено, съвсем неудобно за мен, чуждо на натурата ми, наподобяващо идея-фикс „pflichtgefühl“^[22], но са ми останали и другостта, и отчуждеността, които дори вековното съжителство не е превъзмогнало. Душевният тип на фамилията бе сложен, осезаемо католически, не само според данните от матрикулата, а и по своята същина, по мирогледа си. Отбягвали сме протестантите, даже и в социалното общуване, инстинктивно, както са ни отбягвали и те; за това обаче във всекидневния живот никога не ставаше дума.

По-малкият брат на баща ми разколебан и измъчен усещаше, че колкото и да „го възприемат“, независимо, че го признават, той, със своя саксонски произход, с немско звучащото си име и австрийска благородническа титла не би могъл да се числи напълно и безусловно към онова голямо „семейство“, което дребнодворянска Унгария бе в края на века. Ако в семейството ни имаше някой, който понякога осезаемо биваше обземан от маниите на унгарското джентри, това беше той. Непрестанно събираше фамилните книжа, поръчваше чертежи на гербове и корони, бе създал проект за „унифициран благороднически герб“ на баща ми и майка ми (един господ знае, откъде се беше сдобил със сведения, понеже мама беше потомък на беден моравски мелничар и подозирам, че семейството й никога не се е ползвало от благороднически привилегии; което, впрочем, ни най-малко не тревожеше майка ми и нейните роднини), и това заиграване на джентри в крайна сметка се изявяваше по необичаен начин в неговата горделива, неспокойна душа: отбягваше областното общество, не се натрапваше, живя продължително в чужбина, строеше железници и тунели в Босна, сетне се пресели в Риека, където по поръчение на една френска компания построи онази електрическа централа, която и до днес снабдява далматинското крайбрежие с електричество. Междувременно се ожени; взе фина и кротка девойка от Ноградска област, потомък на най-големия унгарски писател на класически драми, и в детството си съм прекарвал доста лета в придобилия литературно-историческа слава ноградски замък и парк, където патриархът, този неспокоен по душа, полуобезумял в залеза на зрелостта си унгарски гений скандираше строфите на драматичните си опуси. Това „литературно родство“ обгръщаше чичо ми с някакъв олимпов нимб в моите очи. В действителност не разбираше много от литература. Когато бе още ерген и живееше срещу нас, в трите стаи на двора, водеше живот на „garcon“, като някакъв френски романтичен герой, държеше прислужник, когото веднъж бе шамаросал; заради това в детството си се страхувах от него, по-късно го съжалявах. Не си намери място сред различните класи, живя огорчен и уединен в ноградското село, където се чувстваше тъкмо тъй малко у дома си, както когато беше сред нас или в чужбина, сред своите колеги. Той бе първият сериозен и убеден антисемит, когото съм познавал; и навярно много би се учудил, ако някой го осведомеше, че основната тоналност на същността му, обиденото му лутане между класите, поведението му в стил „моята вяра не е за този свят“ е всъщност инстинктивно католическа, с други думи — еврейска черта.