Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (42)

7

Разбира се, завиждах на Крес и неговата хемофилия, по чието благоволение той вегетираше помежду ни в някаква респектираща екстериториалност; не живееше в пансионата, но следобед учеше с нас в общата занималня, толкова и тогава, когато му бе приятно… Ние, останалите, живеехме и учехме по задължение, спяхме и се развличахме по задължение. Както и да погледнех, бях си пъхнал главата в хомот. В зори се строявахме пред умивалниците, сетне слушахме службата в училищния параклис, след закуска имаше половин час „свободни занимания“, после — уроци, миене на ръце, обяд върху мушамени покривки в столова за двеста души, един час игра под надзора на инструктори, три часа зубрене, един час разходка, в седем и половина — вечеря, след нея — половин час свободни занимания, после събличане и лягане в присъствието на нашите тъмничари… Следобед понякога ни водеха групово на музей и веднъж месечно — на театър; така видях Сачваи^[93] в Националния театър, играеше ролята на крал Лир, хриптеше страховито и блещеше очи. Бяхме седнали в ложата изискано, като принцове; пансионатът внимаваше за славата си на „изискано“ заведение, и в Националния, и даже в Операта седяхме в партерната ложа в празнични венгерки, с бели гласени ръкавици, напомадени и елегантни, както младите офицери. Носехме униформа и в пансионата, и на улицата, офицерска куртка, дълга венгерка, орнаментирана с пищни златни гайтани и дълъг, черен панталон, офицерска шапка с козирка като кадетите; и пехотинците често ми отдаваха чест в полумрака, в неделя вечер, когато в компанията на леля Жюли вървях към дома по улиците на Буда. В училище и у дома обличахме „домашната куртка“, късо „сетре“, скроено тъкмо толкова неудобно и по военному, както и парадната венгерка, само дето по него лъщяха една идея по-малко ширити… И ние усещахме, че сме много знатни с парадните си дрехи, същински малки лейтенанти, напето приемахме с небрежно махване на ръка неувереното козируване на пехотинците и си поръчвахме при шивача „екстра“-шапки, плоско изрязани фуражки с широка козирка, каквито носеха офицерите в армията.

Приходящите ученици също се подбираха в този институт, голямата част от пансионерите обаче бяха деца на магнати. От средите на дребните благородници, на джентрите или буржоазията, какъвто бях аз, бяхме малцина. Всяка вечер в „пушалнята“ — от пети клас нагоре надзирателите ни разрешаваха да пушим след обяд и вечеря — всички тези барони, рицари, графове, папски графове, или както там се наричаха по йерархия, се държаха като истински дворцов елит; старателно обследваха произхода си, проучваха строго бабите и прадядовците си и на първо време, докато йерархичната стълбица на компанията не се оформи, не разговаряхме за нищо друго… Тази йерархична стълбица сетне беше благоговейно почитана. Напълно разбираемо е, че в такава компания не се хвалех прекалено нито с чичо Дежьо, месаря, нито с Ерньо, който наистина бе действащ офицер, но по-късно тръгна да свири на пиано по кафенетата. Задоволих се със саксонските си прадеди и с изненада забелязах, че „австрийското ми благородство“, което дворцовият елит също провери, направи твърде добро впечатление и подобри несигурния ми обществен ранг с един-два пункта. Но въпреки това оставах на заден план, сред народа.

В общата занималня най-отзад, до стената, седеше загадъчен и саможив младеж. За него знаех само, че се подготвя за свещеник. В началото търсех компанията на това по-възрастно — шестнайсетгодишно — момче; но, както всички, то отблъсна начаса и мен. Говореше ми хладно и, което най-вече ме изненада, със засегнат, подигравателен тон. Никой не знаеше по-отблизо нещо лично за това момче; учителите ни и възпитателите също се отнасяха към него като към по-зрял, посветен, вече приет в редиците им съмишленик… Не се сприятели с никого от момчетата, двамата с учителя по литература се разхождаха в голямата градина с ръце на гърба, придавайки си важност със старческа походка. И все пак нещо ме теглеше към тази затворена, надменна душа. Чувствах бунтаря у него, вечния съперник. Отговаряше ми любезно, когато го заговорех, оглеждаше ме отдолу до горе, кимаше и отминаваше. Беше като някой пробивен, сплетничещ, амбициозен абат от френски роман; тогава още не бях чел историята на Жюлиен Сорел, но по-късно, когато попаднах на тази книга, ми се стори, че сред редовете наднича притворно-интелигентната усмивка на моя приятел от детинство… Живееше помежду ни самотно, като възрастен. Един неделен следобед — о, тези безутешни, пусти, сърцераздирателни неделни следобеди, когато по кънтящите коридори не идваше никой за мен и по цял ден седях на прозореца в пушалнята на първия етаж и гледах покривите на Пеща, докато не се смрачеше! — в подобно вглъбено състояние ме изненада този странен събрат; трябва да беше стоял доста време безмълвно зад мен, когато почувствах близостта му; извърнах се назад, познах в мрачината лицето му и с неволно движение му протегнах ръка с щедър, обещаващ приятелство жест. Той отдръпна ръката си и се разсмя… отстъпваше бавно в полумрака на залата и даже и на прага продължаваше да се смее все така угнетително, язвително, страховито, че ме побиха тръпки от него.

Двадесет години по-късно, в началото на лятото, в една гостилница в Буда отново чух този смях. Усетих с призрачна увереност, че може да е само той, бавно обърнах към него глава и съзрях млад учител-свещеник, седнал сред ученици-зрелостници; гологлав, с широки жестове, той председателстваше на почетното място, смеейки се с полупритворена уста. Със същия креслив, страховит смях. Спогледахме се, но не ме позна; бързо платих и напуснах градинското заведение.