Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (55)

9

Наех жилище в близост до франкфуртската палмова градина, на улица „Либиг“, при един шивач. Беше гърбав човек, ожени се на следващата седмица след нанасянето ми. Съпругата му бе стройна, висока жена, напомняше на женските образи от митологията, и в брачната нощ, която протече в съседния на моята стая алков, през нощта те се биха; гърбавият шивач беше садист, шибаше с бича високата си два метра съпруга, младоженката похотливо стенеше по време на боя, и цяла нощ викаше в екстаз: Du bist herrlich!^[133] Слушах с любопитство странната брачна нощ, без погнуса, и както по-късно с учудване забелязах, без особена изненада. Всичко ми се струваше някак познато и естествено, струваше ми се преживяно, що се отнася до хората. Подобна гледна точка не се заучава, а е естествена последица от определен душевен строй. Тигърът се храни с месо, франкфуртският шивач бие съпругата си, която при това похотливо хрипти: това е животът, помислих си на сутринта, когато двойката се измори и аз също заспах.

Всеки предобед в единайсет часа в огромна карета, теглена от два катраненочерни жребеца пред прозорците ми минаваше старата госпожа Гудула, най-възрастната Ротшилд, прамайката, с боне на главата, с фин воал и дантелен чадър. Живееше в края на улицата по средата на голям парк, в стария франкфуртски замък на Ротшилдови. Паркът се охраняваше денем и нощем от въоръжени пазачи. Леля Гудула любезно поздравяваше от своята карета франкфуртските граждани, които я приветстваха със снети шапки, като княгиня на старо феодално херцогство. Беше много стара, съсухреното й лице бе само бръчки, на капрата седяха лакей и кочияш с цилиндър, лачени чизми, бели панталони, и в „революционната“ немска република цялото шествие въздействаше като демонстрация и показ. Кралете и херцозите си бяха отишли, Ротшилдови оставаха. Леля Гудула живееше в екстериториалност във франкфуртския си палат, веднъж годишно, на някой фамилен празник, я посещаваха синовете й, роднините, парижките, лондонските, виенските Ротшилдови; в такива моменти местните хора по цял ден стояха облакътени по прозорците на улица „Либиг“ и се дивяха на династичното шествие.

Във Франкфурт парите бликаха обилно, както позлатата по връхчетата на копията по железните огради пред дворците на „Бокенхаймер-Ландщрасе“. Парите в този град се бяха уталожили през вековете, струяха над него, всичко бе подредено в достолепни пропорции. Във Франкфурт живееше още един член на династията, някой си барон Ротшилд-Голдшмид; в кантората му един след друг се редяха надошли от всички краища на света просяци, сред тях и множество унгарски скитници. Тези странници пътуваха из Германия с точен каталог от имена и адреси и като прилежни търговски агенти не пропускаха да посетят в чуждия град склонните към благотворителност частни лица, предстоятели на вероизповеданията, политически партии, държавни и градски социални институции. Един такъв странник, грамаден секейски момък, пристигна и при мен, позовавайки се на пещенски познати, поиска квартира, зае от мен чиста риза и яка и, от благодарност, за отплата ми показа един такъв „просешки адресник“. Обемистото книжле беше писано и размножавано с химическо мастило, до името, домашния адрес на всеки благодетел накратко бяха отбелязани слабостите на мецената, при равина скитникът казваше, че е евреин, на енорийския свещеник, че е католик, в офиса на социалдемократическата партия, че е социалист-емигрант, при болшевиките, че е комунист, при националните организации събираше дарения за патриотични цели, а в канцеларията на барон Ротшилд-Голдшмид, където покровителстваха музикантите, се представяше за изпаднал музикант. На всеки посетител баронът даваше железопътен билет и петдесет марки; билетът, разбира се, биваше продаден. Посетителят ми беше прецизен, разсъдлив, спокоен по нрав човек. Пътуваше без багаж, с „просешкия си адресник“ в джоба, с износена мушама за дъжд, от чиито джобове наизвади в жилището ми странни и обезпокоителни предмети: булевардни романи, увеличително стъкло и дебело корабно въже, това помня. Иначе имаше текуща сметка в един берлински клон на „Дрезднер Банк“, по време на обиколките си печелеше дневно и по двеста-триста марки, говореше благозвучен секейски унгарски и беше пестелив, благоразумен човек, будеше впечатление на старателен чиновник. По-късно го срещнах в Берлин, тогава вече бе един от менажерите на голяма филмова студия. През тези години се сблъсках с много подобни хора. Големият вихър ги беше повлякъл, нямаха „принципи“, нито цели; вярно, нямаха и скрупули. Занимаваха се с живота, пряко, и подробности като професия, светоглед, социална съвест малко ги безпокояха. Предаваха си един на друг адреса ми. Повечето от тях бяха талантливи, не в някаква определена насока, а изобщо, както животните; старателно и прахосвайки енергия, отбягваха работата. Във всеки случай носеха вести от „живота“, за странни сговори, за човешката природа. Никой не ме ограби и когато ми искаха пари назаем, обикновено ми ги връщаха. Изглежда, че ме чувстваха донякъде за свой събрат.

Тъй както по това време и аз не бях — нито исках да бъда — нищо друго, освен безцелен младеж. Литературата бе все още мъгла и мрак за мен, болезнена, мъчителна неизвестност. В началото блуждаех из Франкфурт като герой от романтичен роман. Ставах по обед и до вечерта седях в изисканото кафене „Хауптвахе“ на централния градски площад, пушех евтините, сладникави английски цигари и можех седмици наред да чета една и съща книга. По това време открих за себе си един елзаски писател на име Рене Шикеле, когото високо ценях. Помня, че чувствах у него своего рода „европейски патриотизъм“, и това ме привличаше. Изучавах всеки човек от този зрителен ъгъл, копнеех да узная дали е още жив европеецът, дали някъде, в полския салон или датския университет се чува гласът на онзи тип европеец, който първо е европеец и едва след това — датчанин или поляк? По онова време Куденхове-Калерги^[134] и Бронислав Хуберман^[135] не бяха прогласили още своята Паневропа; но въздухът тегнеше от този девиз. Понякога ми се струваше, че животът или литературата са ми подхвърлили такъв един „европеец“. Но най-често бяха просто скитници или авантюристи, привлечени от богатия град.

От странстващите скитници зная, че във Франкфурт всички даваха, само не и леля Гудула; тя смяташе, че синовете й достатъчно дават. Градът бе като салон в стил рококо. Една сутрин се събудих и забелязах, че са ме приели. Тук още имаше „светски живот“ в смисъла от осемнайсети век; дворци и салони, където много образовани, много богати хора живееха с действително западни потребности — в този град потребностите на душата бяха също тъй завишени и изтънчени, както и богатите рамки на телесния живот. Хората живееха скрити в палатите си, сред готически и хиндуистки колекции, водеха кореспонденция с прочути световни писатели, банкери, учени и мистици — и един ден забелязах, че ме канят на чай, лакеи с бели чорапи ме въвеждат в салони, каквито никога не бях виждал, и узнах, че хора, чиито имена никога не бях чувал, са владетели на промишлени и духовни региони. Този обрат дължах на новия си приятел Ханс Ерих, с когото се бяхме запознали на един семинар в университета. Ханс Ерих си беше у дома в Германия и се чувстваше свойски в сдържания, изтънчен в добрия смисъл, пофренчен Франкфурт. Ханс Ерих бе с две години по-голям от мен; той бе син на богат силезийски фабрикант, готвеше се за докторат върху Спиноза, беше член на германската социалдемократическа партия, и на един друг международен съюз, скрепен от общо преживяване, който навярно изпълнената със съзнание за вина съвест на една култура поддържа навред из Европа. Дължа му много неща, наред с това от първата минута подозирах, че е хомосексуалист. Но никога не го узнах със сигурност.