Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (56)

10

Ханс Ерих живееше недалеч от мен, в изискания хотел „Империал“ и приятелка му беше една от депутатките на социалистите в райхстага; млада жена, помня само нейните присмехулни, умни очи, и суетните й усилия да съчетае в облеклото си депутатския пуританизъм и стремежа на интелектуалната светска жена да е в крак с модата. С тях двамата ходех на работнически събрания и във франкфуртските патрициански салони, чиито старателно закрити врати се открехваха само пред хора, които вече бяха доказали нещо или можеше със сигурност да се разчита на тях. Ханс Ерих и аз още нищо не бяхме доказали; от женския член на райхстага по онова време във всеки случай можеше да се очаква нещо. Впрочем и двете общества грижливо подбираха гостите си; да, в немските работнически кръгове май проникнах по-трудно, отколкото в претъпканите с готически скулптури буржоазни салони.

Във Франкфурт се случи така, че в този чувствителен град опознаха името ми за няколко месеца. Като всеки наистина значителен и решаващ обрат в живота, и този ми се случи без предварителни разчети и спекулации: не го бях „решил“, в живота ми никога не сполучваше нещо, което „решавах“ и планирах на хартия; но пък ми се случваше да се пробудя някоя утрин и да продължа при коренно различни условия на живот. Във „Франкфуртер Цайтунг“ попаднах, след като един ден се качих в редакцията и пратих визитната си картичка на редактора на очерци господин Гек. Редакторът моментално ме прие, предадох му един очерк и неуверено се оттеглих. Знайно е, че във „Франкфуртер Цайтунг“ седмоглави змейове внимаваха за чистотата на немския език. Тук, в колонките на този може би единствен истински световен журнал на Германия, подредбата на думите в подчиненото изречение бе почти толкова важна, колкото и идейното му съдържание. Рубриката за очерци тогава се списваше от трима души: господин Гек, типичният добронамерен, педантичен и коректен немски журналист-чиновник, Бернхард Диболд, критикът и един мил, добродушен алкохолик, на когото не можеше да се разчита, Вило Ул. На другия ден очеркът ми излезе. Не се изненадах, някак, с безочлива и детинска убеденост, го намирах за естествено… В рубриката за очерци на „Франкфуртер Цайтунг“ работеха Томас Ман, Стефан Цвайг, Герхард Хауптман и изобщо всеки, чието име означаваше нещо в Централна Европа. Журналът се списваше на една пресечка в централната част на града, на „Ешершаймер Щрасе“, в овехтяла, стара къща, която откъм улицата имаше вид на нещо преходно между ловен замък и парна мелница. Но журналът, който се списваше и се печаташе в къщата, имаше валидност в цял свят. Една-едничка икономическа вест в него мобилизираше нюйоркската или лондонска борса, едничка негова критика решаваше съдби, и да се чете два или три пъти седмично името ти в този журнал беше достатъчно за начинаещия писател да направи „кариера“ в Германия. Започнах работата си тук със сляпа увереност, нямах понятие за отговорността, която читателите навсякъде по света очакваха от сътрудниците на журнала, с несъзнателна непринуденост и спокойствие пишех мнението си за хора и явления, както селският знахар в анекдота на Миксат^[136] оперира око с проста чекия. След това разбрах каква отговорност е писменото слово и започнах да се страхувам. Но дотогава мина доста време и „Франкфуртер Цайтунг“, с днес вече непонятна за мен добронамереност, издаваше писанията ми. Години работих в този изискан, европейски по дух в най-добрия смисъл на думата вестник. Никога не ми възложиха отегчително задание; по-късно често им пращах статии от чужбина: от Париж, Лондон, Ерусалим, Кайро, описвах всичко, което ми изглеждаше, че заслужава да бъде забелязано в рамките на един кратък очерк: интонацията на някой особняк, жестовете на Кайо^[137] по време на реч, сплина на жена в Ерихон, тъгата на келнер в Марсилия, безпорядъка в хотелска стая в Лион, Рабиндранат Тагор, четивата на кожодера, всичко, което ми подхвърляше животът, случайно; и „Франкфуртер Цайтунг“ го публикуваше… Пишех на немски и по онова време сякаш наистина знаех немски; ръкописите ми излизаха без изменения в големия, взискателен и придирчив към чистотата на немския език журнал. Хенри Зимон, собственик и главен редактор на журнала, добронамерено следеше дребните ми опити и веднъж и завинаги даде „nihil obstat“^[138] за моите съчинения.

И през ум не ми минаваше да правя „кариера“, и мисля, че никак не ценях връзката си с този „провинциален журнал“. Публикувах във „Франкфуртер Цайтунг“ същите статии и очерци, които преди това излизаха в един журнал в Каша, и за мен какво ще кажат за моите опити в Каша беше поне толкова важно, колкото мнението на франкфуртските критици и обстоятелството, че в неделната рубрика за очерци в големия журнал съчинението ми бе на челно място. Всичко в живота ми се подреждаше така. Ако много „исках“ „Франкфуртер Цайтунг“, навярно нямаше дори да ме забележат. Във всеки случай, в редакцията на някой пещенски седмичник бе по-трудно да попадне начинаещ, отколкото в този световен журнал. Представа нямах от писането, от тежестта, последствията от думите. Пишех така, както младежът диша, с пълни дробове, с някакво варварско благодушие. Не знаех, че стари, обиграни писатели чакат по цял свят и биха дали мило и драго журналът да приеме текстовете им; смятах като запълване на времето работата си в големия журнал, който ми заплащаше царски. По-късно научих, че не си заслужава сам да си искаш пари, много по-изгодно е, ако им поверя сами да определят сумата на хонорара. Когато отпътувах от Франкфурт, с едно телефонно обаждане до Париж ме изпращаха в Лондон на някаква политическа конференция, в Женева за „свежи“ политически шаржове, в италианските или белгийски провинциални градове, където „нещо се е случило“, или на няколкомесечно пътешествие на Изток, за което ми покриваха всички разноски… Научих, че не си заслужава да пращам сметки за разходите си на „Франкфуртер Цайтунг“, никога не можех да поискам толкова много, че журналът да не ми преведе повече по своя воля.

Журналът бе шедьовър, чувствителен организъм, същински дипломатически апарат на малка държава. И действително, дипломатите му бяха в Ню Йорк, Лондон и Париж, внушителни редакции с посланици и аташета и всяка телеграма, чуждестранна критика, дописка за лондонската мода носеше своите последствия… Журналът проследяваше явленията, но по-важното и вълнуващо бе, че дефинираше политическата им значимост, поставяше на полагаемото му се духовно- или културноисторическо място всеки съвременен феномен. Говореше се, че журналът се финансира от немската тежка индустрия; но тогава, в началото на двайсетте години, новината се оказа невярна. По-късно най-големият немски индустриален концерн действително сложи ръка върху него, още по-късно и Третият райх, наистина, дълго време съвсем предпазливо; „Франкфуртер Цайтунг“ беше може би единственият журнал в Райха, който нацистите за известно време не „унифицираха“. Журналът се захранваше от своя авторитет, духовно надмощие и независимост и в същото време във франкфуртското седалище го списваха тъй фамилиарно; Хенри Зимон преглеждаше всеки ред и в ни една от рубриките на трите издания дневно не се появяваше дори незначителна вест, която собственикът-главен редактор да не е прочел. Допуснеха ли веднъж някого при себе си, отнасяха се с него, като с член на семейството. Имаха ли някому доверие, можеше да разчита на тях. Вярно, всеки ред, появил се в журнала, трябваше да е на място, прошка нямаше; небрежност или разпуснатост не прощаваха.

Връзката ми с големия журнал продължи години. Един ден тя прекъсна от само себе си, преустанови се по същия странен начин, без причина, както беше започнала… Тогава вече от години живеех в Париж, работех много и какво ли не за тях. Един ден започнаха да ми връщат статиите. Една излизаше, три получавах обратно. Не разбирах защо? Статиите ми не бяха по-лоши, нито по-глупави от преди. „Всъщност друго очаквахме от Вас…“ — пишеха ми те. Размислих и разбрах. Когато попаднах при тях, бях схватлив и ловко боравех с материала; давах им това, което очакваха от мен. Когато лека-полека намерих своя глас, отведнъж всичко, което пишех, им стана чуждо. Пишех на немски език, но духът ми беше чужд. Понякога ме печатаха, от куртоазия, само така, както човек поздравява изоставена любовница.