Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (83)

1

От Париж тръгваха пътища към целия свят: просто трябваше да потегля… Една пролет отпътувах за Дамаск. Три месеца бродих с разнебитени корабчета из средиземноморските пристанища, след което стигнах до едно рибарско селце в Бретан и останах там, докато не ме връхлетя есента с проливните си дъждове. През есента след пролетното пътешествие и дългото бретонско лято най-сетне започнах да работя. Върнах се в парижкото си жилище и като дете, което се е научило да говори, се изразявах освободено и без страх. Подобни „освобождавания“ трудно могат да се анализират. Не мога да назова „преживяването“, не познавам душевния процес, който задвижва в душата онзи естествен прилив, онази преодоляла съмнения и задръжки, едва ли не непристойна способност, каквато е писането, изразността. Знаех, че това, което пиша, е несъвършено, мъгляво, с неясна форма — но вече не можех да се браня срещу този порив с помисъл и воля. Пишех книга и книгата беше лоша. По време на работа срещнах такава материална, формална и езикова съпротива, каквато не познавах дотогава. Тази съпротива ме предупреждаваше, че досега съм бродил по-скоро в мъгла и вятър, нощем, влизал съм в схватка с мъгляви видения — това, което започваше да се мержелее пред мен сега, бе вече денят, строполих се на земята от неясно очертаните дименсии на младостта; сблъсках се с реалността на материята, препъвах се в осезаемата й материална съпротива.

И все пак си спомням една утрин в Дамаск, когато без „преход“, съвсем очевидно и просто, с неизбежна и неумолима яснота ми просветна „какво трябва да правя“, сякаш някой гласно ми беше вменил истината… Много са годините, които ме делят от тази утрин; но и днес виждам оградения с бели кирпичени стени, засаден с евкалиптови и маслинови дръвчета двор, виждам раираната покривка върху масата, гърнето с мед, един брой на „Газет дьо Бейрут“, оставен до чаената чаша. Трябва да е било седем сутринта; слънцето обилно струеше, в двора на грохналата източна странноприемница цареше тишина, такава тишина, каквато не бях чувал никога преди това; опустошителната тишина, онази внезапна, безпричинна тръпка щастие, сякаш изведнъж си разбрал какъв замисъл има за теб или срещу теб животът. Дори миговете на любовно опиянение не ни даряват толкова пълноценна тръпка щастие. И това не е нищо друго, а просветление, лъч, при чиято светлина изведнъж прозираш същината на живота — виждаш мига, всъщност живота между две опустошения. Нещо такова ми се случи в Дамаск. Математикът Поанкаре разказва как години наред търсел решението на проблем от геометрията, но не съумявал дори да се доближи до него с разни сложни главоблъсканици, докато „една сутрин не се качил на автобуса, тъй като искал да отиде в Каен“ — и тогава, в мига, когато стъпвал на стъпалото на автобуса, изведнъж го „проумял“. Какво? Въобще „не мислел за това“ в онзи миг и от радост прокудил решението, по време на екскурзията не се занимавал повече с него, като човек, открил в джоба на жилетката си джобния часовник, който смятал за изгубен; след месеци се заел здравата и с блестяща лекота разработил сложната формула… Който не е преживявал такива мигове в своята работа, в отношението си към живота, към света, той е пропуснал една от големите, трудно обясними авантюри в живота. Тази „авантюра“ е работата: човек я „среща“ един ден… Нямам друг спомен за тази утрин в Дамаск, единствено реквизита, който отбелязах; да, помня топографията на „преживяването“, с особена яснота и контрастност виждам двора, медножълтия слънчев пек, катранената чернота на сенките; но това са всичките ми „доказателства“ за реалността на преживяването. Сред тези кулиси виждам себе си неясно; не помня мислите си. Забравил съм и колко е траел този проблясък: живеех в неясна времева дименсия, в която минути или часове губят стойността си. В такива мигове пейзажът на душата е озарен от силни лъчи; виждат се нови пространства, затънали досега в мрак, които са населени със съкровени образи.

Това безименно, безвкусно, лишено от събития „преживяване“ от скиталчеството ми на Изток ми разкри лица, подходи, пътища, към които трябва да се отправя предпазливо… Дълго мислим, че познаваме природата на своите желания, склонности, страсти. В такива мигове оглушителна експлозия ни предупреждава — защото пианисимото на тишината може да е оглушително като фортисимо –, че живеем на място, съвсем различно от това, където бихме искали да живеем, и заниманието ни не е това, от което всъщност разбираме, търсим благосклонност или си навличаме гняв от съвсем други хора, и живеем равнодушно и безмълвно, далеч от онези, по които наистина копнеем, с които сме свързани, каквито и да са последствията… Който остане глух за това предупреждение, ще живее непохватно, левашки, встрани от живота. Не сънят, нито „сънят наяве“, а някакво подобно на пристъп душевно състояние ни предупреждава за реалното в живота ни, което е наше, наша задача, към което сме привързани само ние, нашата съдба; тези мигове очертават онова, което е лично в живота, което е специфичното вътрешно съдържание на личността в рамките на универсалната човешка съдба и мизерия. Никога не съм разсъждавал, нито съм се бавил в такива моменти и със спокойствието на лунатик съм следвал наставленията. Този отвъден сън, визията, проблеснала иззад сън и будуване, понякога ме предупреждаваше за хора, с които имах нещо общо — обща работа или приятелство –, жени, чиято любов някога съм дирил; и следвах ли указанията на безмълвните знаци, никога не грешах.

Подобен „опит“ едва ли може да се опише. Него донесох за спомен от това пътуване на Изток. По-късно още веднъж посетих тези краища, пътувах до Судан по течението Нил, ходих в Хартум, скучах в Йерусалим, пребродих планините на Ливан; но никъде, никога повече не срещнах онази щастлива тръпка, от която бе настръхнала кожата ми онази утрин в Дамаск по време на първото ми пътуване на Изток. Това, което видях, беше ярка екзотика, суров фолклорен материал, ефектните клишета на пътеписите… Повече не видях местност, която да ме задържи, град, който да ме прикани сред своите стени. „Научих се“ да пътувам, придобих професионална рутина, умеех да виждам и възприемам пестеливо; но щастливата омая, обладала ме по време на първото ми пътуване на Изток, никога повече не ме осени по тези краища, както и да витийстваха. Все по-малко възприемах пътуването като последователност по разписание; и днес за мен е по-важно да си тръгна от някой познат, отколкото да пристигна по чужди места. Онази сложна изневяра, която като болест детерминира „личността ми“, както и грешките и способностите, от които страдам и от чиято съвкупност все пак се оформя моето „аз“, пронизват моите пътувания и определят разписанието ми. Неверникът е неверен не само по отношение на хората, които обича, а и към градовете, реките и планините. Този нагон е по-силен от всяко морално достойнство. „Мамех“ градовете, както жени, по които съм изпитвал носталгия; заминавах за Венеция за няколко месеца, но на следващия ден бягах оттам и седмици наред оставах наслуки в някой неугледен десеторазряден град… Човек е един и същ във всичките си връзки; който е неверен към „малкия свят“, той се придържа към тази си невярност и спрямо големия свят. Облегнат на корабните перила или облакътен о прозореца на влака, с хаотична „носталгия“ в душевния си багаж, славейки възхитен красотите на света, аз бях предупреждаван с тъжна, вътрешна убеденост, че възторгът ми, моята носталгия и страсти са престорени и изиграни, в действителност нямам нищо общо с тези места, не жадувам за никъде. Родината е една, езиковото пространство, където говорят унгарски. Обвързаният с буквите човек няма друга родина, освен майчиния език. След известно време пътувах вече с престорено въодушевление, очарован по дълг.

Споменът, който ми остана от тези диви, опустошителни пътешествия на младостта, когато дебнех плячка по света, грабех за спомен местности и улични кьошета с вандалско въодушевление, с наивна и завладяваща стръв, споменът скоро избледня. Един ден на път поема душата и светът просто й пречи. Непреднамерено, неподготвено, неволно потегляме на експедиции, в сравнение с които едно пътуване до Индия изглежда като евтин излет в края на седмицата. Вътрешно неограниченият, следователно неверен човек става скромен с течение на времето; по-малко пътува и се задоволява с единствения афиш на прозореца на туристическата агенция, който го предупреждава за безпределността.