Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (66)

8

В началото на пролетта се задомих. Възприех задълженията си на семеен глава извънредно насериозно. Преди всичко, след дълъг размисъл, купих шкаф за обувки. Сумата, предназначена за обзавеждане — няколко милиона или милиарда, вече дори не помня — беше напълно погълната от цената на тази необходима и полезна част от мебелировката. Друго така и не купих. Беше много красив двукрилен шкаф за обувки от твърдо дърво; в него се побираха двайсет и четири чифта обувки. След няколко седмици, когато отпътувахме за Париж, подгонени от прилива на инфлацията, подарих шкафа за обувки на берлинските ни хазяи. Да го носим в Париж нямаше да е лесно, още повече, че имахме може би общо три чифта обувки.

Обзаведени с шкафа за обувки вече бях убеден, че съм свършил своето, готов съм за сериозния живот и съм предоставил на Лола всички удобства, които са й необходими. И тя мислеше така. Сложихме шкафа за обувки в средата на стаята, поставихме в него трите чифта обувки и сериозният живот започна. Потеглях от къщи рано сутрин, защото чувствах, че трябва да си търся работа и въобще подобава да правя нещо. От първата минута на брака ни нямахме пукната пара; вярно, тогава в Берлин парите не значеха много и от време на време джобовете ни се издуваха с хартийки, по които бяха отпечатани милионни цифри. „Житейските грижи“ бяха сведени някак до истинския им смисъл; сутрин излизах от къщи и като някакъв земеделец, ловец или рибар блъсках глава къде да открия в каменната пустиня фунт масло или няколко пасти. Семействата ни не вземаха насериозно брака ни, не ни се месеха къде да живеем и каква форма да придадем на живота си. Очакваха края на този смехотворен детски брак и не се съмняваха, че след няколко месеца той действително ще приключи. Известно време неясно ми намекваха в писма, че евентуално бих могъл да постъпя в една банка във Виена. Такава възможност ме порази. И насън не ми минаваше да постъпвам в банка, където и да било, във Виена или другаде. Не желаех да постъпвам на никаква работа, още по-малко „пенсионна“. Мислех, че вече си имам работа за цял живот, имам си занимание, което наистина не е дотам „доходно“, но ме удовлетворява напълно.

През първите седмици сигурно имахме по-малко пари, отколкото по-късно; но тогава в Германия никой не обръщаше внимание на парите. Всичките ми приятели в Берлин през тези седмици играеха на борсата и, естествено, печелеха извънредно много. Мнозина, които неотдавна не можеха да си платят дори наема на квартирата, си купиха къщи, а някои — цели отсечки на „Курфюрщендам“ и по пресечките на „Вестенд“. За това не трябваше някакво специално знание: гладният и жаден чужденец просто заставаше под банкнотената Ниагара и улавяше от пороя толкова, колкото се побираше в разтворените му длани. Някъде далеч, невидимо, във фабриките работеха хора, но берлинският гешефтар не знаеше нищо за тези фабрики, обикновено понятие нямаше какво произвеждат, просто заставаше в банковия клон пред решетката на касата и поръчваше на агента си да закупи такива и такива „книжа“ — да, дори пари не даваше за сделката, всичко ставаше на кредит. „Книжата“ него ден струваха сто хиляди, на другия ден — три пъти или три хиляди пъти по толкова… Всеки ползваше „кредит“, всеки, който не работеше, се сдобиваше с пари. Останалите, които работеха, с вцепенени погледи, обезумели се клатушкаха в урагана и се вторачваха във всеки картоф, във всяка захабена подметка, като в олтар. Нямах пари и никога не играх на борсата, презирах този начин за печелене на пари и го ненавиждах. Дори играта на карти смятах за по-морална от този легализиран пладнешки обир. Нямах „книжа“ — мисля, че в Берлин по онова време само поетите нямаха „книжа“.

Пращах на един журнал в Каша и на трансилвански унгарски журнал статии, кратки лирически писания, и живеехме от чуждестранните банкноти, които ми плащаха за тях. Лола безусловно вярваше в мен, вярваше, че разбирам от живота и съм извънредно ловък и практичен в разрешаването на баналните всекидневни трудности. Скоро узна, че не разбирам нищо от действителността. Живеехме подплашени във вихъра, който свистеше над главите ни — всъщност, какво можеше да се „започне“ тук, какви планове бих могъл да скроя, какво би могъл да стори отделният човек, какво ни очакваше, къде бе „домът“ ни?… И от къщи идваха все такива особени, печални вести. Къде все още очакват поета? Никъде. Всичките ми връзки с немците бяха прекратени. Не обикалях немските журнали с ръкописите, срамувах се пред немския редактор, а нямаше и смисъл, хонорарът, който ми плащаха, се стопяваше в ръцете ми, докато от касата стигна на улицата… Лола седеше у дома, а аз по цял ден бродех из града и блъсках глава над сделки. Но най-често просто купувах нещо, бонбони или книга, и посърнал, безрезултатно се връщах вкъщи.

Този „дом“, първият наш дом, мебелираното берлинско жилище, бе наглед почти господарско. Както повечето от берлинските домове, стопаните му го бяха претъпкали с тежка немска мебел, кресла с необикновени размери, гипсови статуетки, бюстове на Вагнер, родолюбиви и мистични гравюри, които разкриваха пред съзерцателя ефектни домашни сцени от немския Валхала^[158]; с бронзови Вилхелмови императори и мраморни дакели.

Начинът ни на живот донякъде стряскаше немското семейство. Късно ставахме, късно си лягахме, къпехме се всеки ден — особено не им харесваше къпането. В Берлин се строяха най-красивите бани, ала след войната тук се къпеха най-рядко. Семейство Щолпе се вдигна на открит бунт обаче по-късно, след няколко седмици, когато Лола пече торта. Тогава от известно време живеехме на бакпулвер и маргарин. Лола умееше да пече торта толкова, колкото и аз, но ме съжали — бе намерила отнякъде една домашна рецепта, бе набавила срещу валута пет яйца, брашно, захар и шоколад, и се захвана да меси и пече в кухнята на Щолпеви. Жената я наблюдаваше ревниво, с подозрение. И когато се убеди, че Лола ще изпече в тортата и петте яйца, изпадна в непонятен бунт — разкрещя се истерично, хукна из жилището, мобилизира господин Щолпе, персонала и децата си; от обърканата й реч можеше да се разбере само, че Лола е опозорила немските обичаи — „Schande, Schande“^[159] — викаше тя. Говореха, викаха, крещяха без смисъл, господин Щолпе настояваше час по-скоро да напуснем дома му. Действително, на следващото първо число след тягостната сцена се изнесохме. Никога не проумяхме напълно „скандала“. Навярно са изтълкували погрешно намерението на Лола и са си въобразили, че прахосвайки пет яйца за една торта, тя издевателства над инфлационната им нищета — Щолпеви не консумираха пет яйца за цял месец и през войната бяха научили тайнствени рецепти, печаха бифтек от сушена ряпа и страдаха много! — ако са възприели така трагичния експеримент, разбирам възмущението им. А всъщност Лола просто беше намерила една родна рецепта, която започваше така: „вземаме пет яйца…“ — без да има лоши помисли. При това Щолпеви дори и в инфлацията бяха несравнимо по-богати, отколкото ние сме били когато и да било с нашия шкаф за обувки. Не е по-вероятно чрез родната рецепта да сме нарушили някакво племенно тайнство. В подобни кухненски тайни народите се разграничават най-осезателно. Четиригодишното момченце, русичкият Хелмут, също бе убеден, че сме ги „опозорили“.