Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (28)

4

Четири години, от шестгодишен до десетата година от моя живот всеки предобед ходя при леля Ема, и тя ме учи на писане, смятане и родна география. Леля Ема е начална учителка и дава частни уроци на децата от по-заможните фамилии; не вижда добре с едното си око, четирийсет години е учила на буквите децата в началното училище и с всичкия опит и практиката от това четирийсетгодишно учителстване е съумяла да остане дете. Един едва ли не стерилно чист живот, който се разкрива навярно само пред децата и затова в по-късния си живот човек среща тъй рядко този тип хора. И на петдесетгодишна възраст леля Ема се вълнува като първолак, когато насочва ръката ми и учим формата на буквите, с всеки свой питомец тя се учи да пише отново и отново, на притчите, разказвани хиляди пъти, се изненадва първа, откриването на света съпреживява с всяко дете, което са й поверили, леля Ема никога не скучае на уроците, а „строгостта“ й е по-скоро искрена и отчаяна въздишка. Заедно тъчем „килимчета“ от цветни хартиени лентички и леля Ема играе с усърдие, с каквото и самият аз. За няколко месеца внасям пълно безредие в уроците, леля Ема е в ужас, само умолява, не воюва за авторитета си, и не съжалява особено, ако борбата й се окаже безплодна. В края на първата година вече сме станали съучастници и по взаимно споразумение крием от висшестоящите власти — родители и учителски контрол — печалния факт, че нищичко не знаем и сме проиграли цялата година… Ходя при нея предобед, всеки ден в течение на четири дълги, безоблачно светли, щастливи детски години, възбудено, като на някакво гротескно рандеву — леля Ема е точно десет пъти по-възрастна от мен — седим до прозореца в нейното изпълнено с миризма на нафталин и ябълки жилище, защото улицата е винаги по-интересна от книгите, в крайчеца на масата от абаносово дърво под похлупена чиния ме очакват награда и изненада за урока: птиче мляко^[83] с бишкоти, ванилово парфе, слабо ароматизиран с черешова ракия компот или няколко ядки лешници, фурми и смокини от „просяшката торба“… В края на годината с големи мъки все пак се научавам да пиша! Но над загадката на числата години наред продължаваме да блъскаме глави с моята учителка, особено делението причинява куп грижи на леля Ема, която понякога се опитва да ме вразуми със смирения си, треперлив глас. „Що за почерк, дете мое! — казва с искрено отчаяна въздишка и с дясната си ръка припряно оправя черната емайлирана брошка върху черната си блуза. — Никога няма да научиш да пишеш хубаво…“ Тридесет години отлитат над нас, докато срещам леля Ема наново, озовал съм се за кратко в родния си град и навестявам осемдесетгодишната учителка. Леля Ема влачи своето жалко съществувание полусляпа, в някакъв „дом за госпожи“, с други думи — в обществения приют. В малката стаичка се носи същата тягостна „миризма на чисто“, както и преди трийсет години, седим на стария диван, защото леля Ема е донесла някогашните си мебели дори в дома за госпожи, не е от модните дами, които често сменят мебелировката си, изписала е с тебешир на вратата инициалите на имената на енорийските свещеници: Каспар, Мелхиор, Балтазар, на полицата на скрина са наредени буркани с компот, неволно се оглеждам дали няма да съзра похлупените с чиния птиче мляко и бишкоти на крайчеца на старата маса от абаносово дърво. От леля Ема получавам подаръци и сега, защото такъв й е навикът; дава ми странни подаръци, например една фотография на Роза Лаборфалви Йокаи^[84] в театрален костюм, защото „актрисите сигурно ме интригуват…“ Благодаря, лельо Ема.

Когато се сбогувам, ме води в салона, поставя отпреде ми книгата за гости от дома за госпожи и ме подканя да впиша името си. Хващам перото в ръка, изпитвайки сценична треска, отдавна беше времето, когато леля Ема ме насърчаваше да пиша красиво, оттогава често и ненаситно бях злоупотребявал с изкуството на писането, чувам командите от някогашните „диктовки“: „мъж, дръж, малко по-нагоре, малко по-надолу…“ — грижливо изрисувам буквите. Още веднъж, за последно в живота, се надвесва над моя почерк, недовиждайки срича буква по буква думите, поклаща глава и с пристрастен, разстроен глас казва: „Почеркът ти, господи, колко се е развалил почеркът ти…“ И започва да плаче, защото вече е много стара и плаче всеки път, щом я посетят някогашните й възпитаници.

И до днес не зная защо не ме записаха като начален ученик в общинското училище и защо в течение на четири години леля Ема ми даваше частни уроци. Казваха, че се опасявали за здравето ми, в общинските училища понякога вилнееха епидемии и буржоазните семейства по възможност пращаха ревниво пазените си чеда в „господарското начално училище“ на улица „Ковач“; в другото училище на улица „Хуняди“ ходеха преди всичко пролетарски деца. Частните уроци обаче бяха вече много изтънчена работа, начално училище по частен път завършваха само децата от видните фамилии и за изпита у дома идваха учебният инспектор и директорът на началното училище; всъщност може би заради това… В деня на изпита леля Ема дойде у нас рано, с по-черна и от обичайното копринена блуза, с всичките си емайлирани накити на гърдите и ушите, на постланата с бяла кърпа маса сложихме разпятие, като в килия на смъртник, подредихме моите учебници, драсканиците ми, изготвените по ръчен труд предмети и изваяните от глина, оцветени с лак, свидетели за „сръчността ми“ модели на ябълки, круши, моркови, и зачакахме просветните величия. За деня на изпита бях облечен с моряшки костюм от синьо кадифе, на врата ми вързаха голяма папийонка от бяла коприна. На друга маса бяха наредени отрупаните със студени меса и хлебчета блюда, а леля Мари бе изпратила за случая запечатано собственоръчно от нея токайско вино в бутилки с издължени гърла. Екзаменът напомняше изпит на serenissimus^[85]; директорът и учебният инспектор задаваха въпроси, а леля Ема се стараеше да отговаря и вместо мен. В началото на всеки изпит връчвах на леля Ема двайсет жълтици в плик; баща ми винаги плащаше възнаграждението в злато, защото така подобаваше.