Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (70)

12

… от Германия се виждаха да просветват само няколко електрически лампи; бяхме на белгийска земя, гледахме през прозореца и мълчахме. Развълнувано, неспокойно надничах в тъмнината. Бяхме изоставили нещо, отивахме към друго: в момента наистина бях „на път“, не само в буквалния смисъл на думата… Преминавахме държавната граница и в същото време прекрачвахме една от доловимите гранични линии в живота; нещо бе приключило, беше отминал един период от младостта. Зад нас оставаше „познатата“ и все пак тъй чужда Германия, тази голяма-голяма империя, с която ме свързваха първокласни спомени, а след това идваха и второстепенни, по-сложни; страната, където бяха живели бащините ми предци, близо до Дрезден, в село, което и до днес носи нашето име, бяха работили в монетния двор на саксонските херцози и оттук бяха потеглили един ден преди двеста години с торба на рамо и брадва в ръка, през моравските гори, през Карпатите, надолу към Тиса, където останали и не пожелали повече да си тръгнат… Зад нас остана познатата Германия, където „наистина“ разбирах езика, не както във Франция или Англия, където винаги изпитвах подозрение, че тамошните хора все премълчават нещо по време на разговор. Отпътувахме от великата Германия, от тази огромна работилница и школа, където приемаха всичко безпределно насериозно, където всеки „детайл“ беше важен и където считаха и нас, унгарците, за „знатни чужденци“ — чужденци, които мъничко мразеха и все пак приемаха любезно, толкова любезно, както по-късно никъде в чужбина. Вече подозирах, че да се ориентираш сред човеците е твърде трудно, че е дръзко и безотговорно да „съдиш“ някой народ и със закостенели и винаги малко нагли формулировки да установяваш, че „немците“ били такива или онакива. „Немците“ бяха шейсет милиона или дори още повече, действително обичаха да играят на войници и да носят униформи, но сред тях имаше мнозина и то не измежду отритнатите, които считаха играта на войници и униформата за необходими, но не се увличаха особено по команди и „Notverordnung“^[164]. Бях видял огромни градове, чудни места, прегледни и богати библиотеки и музеи, невъобразими по мащаби фабрики, тавански стаи, където младите и стари немци бленуваха и методично творяха ново и прекрасно изкуство, бях ги опознал печални, чувствителни и неуверени, бях ги опознал със съмненията и „враждебността им към Европа“, защото мнозина от тях мразеха Европа; и другите, които бяха готови да умрат за Европа. Общо-взето винаги бяха готови по-скоро да умрат, отколкото да живеят за нещо; но това „общо-взето“, както всяко „общо-взето“, все пак е фриволно. Империята бе останала в мрака зад нас с блещукащите си градове, където в хилядолетна култура и в градски условия живееха шейсет милиона души; с особения си берлински „провинциализъм“, който полека бях почнал да разбирам, да привиквам с него и да го ценя, и с проникновената и истинска култура на провинциалните си градове, със своя Ваймар, Франкфурт и Мюнхен, с вюртембергските гори и тюрингските планини, с езерата на бранденбургското графство, със силезийските блата, с познатата дива романтика, с прекалено подредените на повърхността и обезпокоително „разпилени“ зад явленията притеснение и смут, чието дефиниране, изразяването им чрез общовалидната формула „общо-взето“ би било опасно и необмислено начинание… Надвесих се през прозореца на влака и потръпнах. В тъмнината вече пламтяха доменните пещи на белгийския промишлен район.

Германия се изгуби, край нас в нощта говореха чужд език и престъпвахме от крак на крак пред прага на „истинската“ Европа, където един Господ знае що за невероятни физически и душевни преживявания ни чакаха… Ала, съвсем тайничко, се страхувах от тази друга Европа. Добре ли съм подготвен? Държа ли правилно ножа и вилицата? Дали ще се засмея на място, в подходящия момент, когато ми разказват нещо?… И тайно през тази дълга нощ ме обзе носталгия по другата, познатата, родна, вероломно изоставена Европа, по другата Германия. Да, навярно за истинската Европа немците действително бяха опасни със своето затормозено и неотмъстено митично съзнание за вина, с масовата си психоза, с объркания си, по-скоро стреснат, отколкото напорист боен дух, със задругите и масовите хорове, с плашещото си униформено облекло, с жестокия копнеж за ред и вътрешната си разпуснатост — но зад тази педантична и смутна, войнстваща и бойка от уплаха, сдружаваща се и маниакално организираща се Германия недвусмислено и с неугасима, блага светлина се мержелееше и другата –, но кой знаеше, кой би посмял да каже коя е истинската? Другата Германия, възпитана от Гьоте. Другата, където от „Буденброкови“ на Томас Ман, и да ви харесва, и да не ви харесва, немците бяха закупили един милион бройки, където събраните съчинения на този голям и благороден писател, който с творчеството и човешкото си поведение беше съпричастен в мир и във война с Европа, бяха прочетени почти от трийсет милиона немци — другата Германия, където Толстой, Достоевски се четяха поне толкова, колкото и в Русия, където с детинско и педантично благоговение, но все пак с благоговение се прекланяха пред всяка печатна буква, където най-съвършено свиреха музика и с неотменния дълг на човешката съвест свеждаха глава над препаратите в химическите фабрики, над страдащите върху операционната маса хора — другата, другата! Великата школа, великите учители, Германия на моите скиталчески години. Коя беше истинската? Не можах да си отговоря на въпроса, надвесих се през прозореца, бях тъжен и неспокоен, съзерцавах тъмнината и очите ми се изпълниха със сълзи.

Пътувах на Запад със скромен багаж, някак бездомен и все пак неразривно свързан с онова, от което бягах; придружаваше ме млада жена, чийто ум в този миг беше насочен към въпроси, по-практически от тези за съдбата на Европа; в куфара носех на Запад започнатите си ръкописи, които вероятно щяха да предизвикат не особено голямо и преходно вълнение, бях „женен“, съпруг и глава на семейство, зад мен се мержелее споменът от скиталческите ми години и току-що съм навършил двадесет и три години. В паспорта, който ми поиска на границата призори, френският чиновник прочете следните данни: „двайсет и три годишен, унгарец, женен, студент“. Цел на пътуването: „учение“… Разгледа паспорта, огледа и мен, разгледа добре Лола, сви рамене и се ухили. Беше пет часа призори, влакът стоеше пред малка гранична станция, отвсякъде кукуригаха петли, вероятно галски. В бюфета купих цигари и запалих първата в живота си сладникава френска цигара с вкус на махорка. Сетне купих един „Мартен“, седнах на една пейка и до потеглянето четох малките обяви. Някой продаваше месарски магазин в Париж, друг беше готов да стане заврян зет в провинциален хотел, по възможност в департаментите „Сена“ и „Уаза“. На гарата цареше безпорядък, навсякъде се търкаляха угарки от цигари и портокалени кори.