Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (25)

1

И зиме, и лете в седем сутринта отивахме на служба в църквата на католическия орден. Възпитаниците от по-долните отделения, децата, слушаха тихата служба прави; учителите ни позволяваха да сядаме на църковните пейки едва от пети клас нагоре. Църквата не се отопляваше и през влажните, мъгливи зимни утрини настръхнали потропвахме с крака по студения каменен под, тридесетминутната тиха служба, колениченето, войнишкото стоене ни изнуряваше жестоко и най-често пристигах за първия учебен час с главоболие, изнервен. От пети клас нататък службата бе вече почивка, който искаше, можеше да си подремне върху широките пейки на мрачния храм, недоспалият ученик можеше да разиграе дълбоко благоговение, като се отпусне със сключени ръце на плота, скрие лицето си в ръце и уютно навакса пропуснатото от утринния юношески сън. Неделните песенни служби траеха по час и половина; често се случваше от стоенето, от дима на тамяна на някои анемични, по-неспокойни ученици от началния курс да им прилошее, в непоносимия задух на претъпкания с вярващи храм и възрастните неохотно издържаха да стоят прави в продължение на час и половина. В неделя се събирахме по отделения и с церемониално шествие се отправяхме към църквата на католическия орден. След песенната служба идваше проповед. Някъде към обед напускахме храма. От неделния предобед оставаха само жалки отломки. Нашите възпитатели строго следяха за посещенията в храма, отговорниците ни проверяваха по списък и всяко пропуснато богослужение трябваше да бъде извинено, както пропуснатите учебни часове.

Колкото и уморителни да бяха тези утринни служби, до четвърти клас посещавах храма с желание, бях усърден анагност и въобще се чувствах уютно в близост до олтара. Обичах даже миризмата на църква, особено напролет, когато украсяваха олтарите с цветя и със зелени борови клонки и ароматът на цветята се смесваше с тръпчиво-киселата миризма на свещите. Не понасях единствено дима на тамяна и бягах от него като сатана. Усетех ли задушливия мирис на тамян, прежълтял и позеленял се измъквах, клатушкайки се, от църквата, гадеше ми се и повръщах. На делничните тихи служби такава опасност не ме застрашаваше. И до днес споменът за някоя майска утринна служба ме изпълва със свежи, кротки цветове. Слънцето се процежда на дебели златни ивици през железните решетки във високите метър и половина прозоречни ниши на храма, олтарът е покрит с прясно колосана, поръбена с дантела, снежнобяла кърпа, само две свещи горят от двете страни на олтара, зад подпряното на поставки евангелие свещеникът във виолетова или златисто-бяла литургийна одежда прави едно-друго и тихо ме напътства, докато аз по стихар, с червена пола на анагност току се препъвам по стъпалата на олтара, помагам в прелистването на литургийната книга, наливам на тънка струйка кисело вино за комка в потира и вода върху ръцете на свещеника — … „Introibo ad altarem dei…“^[71] — мърморя с убеждение, когато идейки от сакристията, пристъпваме пред стъпалата на олтара и при освещаването на нафората и виното разтърсвам гордо звънеца, чиято сребристо-свежа музика се разлива из храма. Тази тишина е толкова сладка, лъчиста, ароматна, мърморенето на свещеника е така приспивно, че ме обзема желание да приседна на стъпалата на олтара и свит на четири да заспя сред тихото жужене в тази благоразположена и благовонна среда. „Et cum spiritu tuo…“^[72] — меля стреснато, щом свещеникът даде знак. През първите учебни часове все още ме съпровожда споменът за мириса на цветята и свещите в храма, ромонът на латинските слова, милостивата, всепрощаваща атмосфера на тихата мистерия.

Но службата на анагноста е милост и награда, която трябва да се заслужи с примерно поведение. Вялите и безучастните коленичат там, сред стадото, върху каменните плочи на пода и завистливо наблюдават избраното дете, което се озовава всяка сутрин в такава посветена, лична близост с тайнството господне. Религиозно-нравствената оценка на възпитаниците се решава от конгрегацията. Тази конгрегация носи името на Светата Дева и се ръководи от склонен към напълняване, много фин свещеник на средна възраст с тиха реч, сресана назад коса и женствени ръце. Този свещеник е spiritus rector^[73] на институцията. Занимава се индивидуално с момчетата, посещава семействата на възпитаниците, което, разбира се, е голяма чест за отличеното семейство, следобед в „свободните часове“ на конгрегацията той стои начело на игрите по ловкост, той поддържа библиотеката на института, момчетата тичат при него с всяка своя жалба и съмнение, той е авторът на пиесата за театралното представление, поставена на празника на Непорочното зачатие, той организира и подготвя програмата за всяко училищно тържество, той е предстоятелят, той ръководи „секцията по вероусърдие“ и „секцията по апологетика“, той е проповедникът на института, той изповядва в конгрегацията… пазител на всички тайни, ласкав духовен отец на младежта. Този винаги тихо говорещ свещеник с гальовни ръце полага ласкави грижи и за мене, занимава се „индивидуално“ с мен. През първите години го гледам възторжено, тичам подире му като паленце. Той е великият идеал, възпитателят с благородна и ведра душа. В трети клас започвам да го отбягвам. Нямам повод за това, с никого не говоря за тези неща, всъщност нямам причини за такова отдръпване. Май е месецът на Светата Дева, възпитаниците украсяват с цветя малкия домашен параклис, един от тях, първенецът, свири на хармониум — лично притежание на духовника — стари унгарски песни, посветени на Мария. Що за смут, що за объркана, непонятна плетеница от съпричастия и отношения е този май! Все още съм смирено религиозен, често-често ходя на изповед и се причестявам, мой изповедник, естествено, е свещеникът на конгрегацията, макар че учениците могат свободно да избират отец-изповедник измежду канониците; чувствам обаче, че бих го наскърбил, ако потърся друг за дребните си тайни и грехове… Бащински, понякога хванал ни подръка, се разхожда с избраните си любимци. Един ден започвам да се плаша от него; тази уплаха незабавно се превръща в необоснована, мрачно тлееща антипатия. Сякаш нещо е излязло наяве… Думите обаче са тромави, несъвършени, не достигат. Какво се е случило? Дали съм прозрял тайните на една душа? Никога не съм чувал нищо лошо за него, той е усърден и скромен свещеник, прекрасен учител; и все пак се плаша от него и го отбягвам.

Усеща незабавно тези хладни вълни; фино устроен човек, самотният му живот е развил у него особена чувствителност, възприема сигнали, по-незначителни от думи, поглед и жест, инстинктивно предчувства другото, вътрешно поведение, колебанията на оформящия се, с все още неясни очертания човек, започва да ме наблюдава, почти ме отделя от останалите, поставя ме под невидима карантина. Това състояние ме изнервя до крайност. Какво ти има? — пита внимателният му поглед зад очилата със златни рамки. Безмълвната борба трае със седмици. Един ден губи търпение и заръчва следобед да отида при него, в жилището му, на специална аудиенция. Голяма милост е това и голяма опасност. От третия етаж на института желязна порта води в католическия орден, прекосявам с колебливи стъпки сводестите коридори, очаква ме нещо непонятно, за първи път трябва да застана очи в очи с последствията, с онова, което е човекът… Трябва да съм по-силен, не бива да отстъпвам, трябва да го поставя на изпитание, иначе провалилият се ще съм аз. Вълнуващо приключение, по-вълнуващо от загадката на мъжа и жената; просто, това е загадката на човека. Имам нещо общо с тази душа, във връзка сме и аз не й вярвам, трябва да докажа себе си. Когато заставам пред ниската врата на неговата стая, чувствам, че зад вратата ме очаква човек, който е по-силен и по-опитен, нищо не бих могъл да му сторя. Обзема ме неизмерима антипатия. Явно става дума за някаква сложна антипатия, тъй като „нищо не се е случило“; трябва да убедя тази душа, че не съм се предал, аз съм бунтовник и не бива да разчита на мен. Жилището — две сводести стаи, пълни с женствена мебел, канапе, плетки, икони, фотографии — е толкова различно от очакваното и все пак познато; „тук живее“ — мисля си уплашено, в скриновете държи бельо и разни интимни неща, човекът с расо, който непрекъснато ходи нагоре-надолу в маскарадния си костюм, живее в тези стаи истински телесен живот; и тази представа ме възмущава. Настанява ме да седна, гледа ме продължително, безмълвно. Безкрайни, тежки минути. Той също е неспокоен, извръща се, застава до прозореца, поглежда към Главния площад, към статуята на Дева Мария и през рамо, сега вече и с думи, ме пита:

— Какво ти има?

Всъщност става дума за една душа, която с пляскащи, подплашени удари на крилете се готви да излитне от ръцете му. Изглежда знае, че в живота няма друг, по-важен и по-ценен дар от човешката душа. Гледа ме иззад очилата си с ревнива бдителност, а аз жадно, задъхвайки се запомням всеки отделен предмет, търся доказателство, душа миризмата на стаята, даже и светлината, която в този миг пада върху писалището през прозореца с дантелени завеси, е важна, допълва насъбраните данни. Седи със скръстени ръце пред мен, скрил фините си длани в широките ръкави на расото, също така коректен и добре облечен сега, в следобеда, в часа на сиестата, сякаш седи на катедрата в класната стая или изповядва в сакристията. Известно време си разменяме празни думи, като боксьори изпробваме силите си с нерешителни удари. Сетне му отговарям:

— И при момичетата ходя — казвам и го гледам в очите с втренчен поглед.

Само преди няколко седмици съм навършил тринайсет години. Лъжа безсрамно; веднъж действително ходихме при момичетата със сина на парфюмериста, но и след това посещение не бях станал много по-умен. Виждам, че ударът попада в целта, нещо трепва в свещеника; сякаш от това дисциплинирано лице започнаха да се раздиплят маски, тънки, копринени маски и той ме съзерцава изумено, ревниво, уплашено, с приятелска ласка, с обидата на педагога от претърпяния крах, с потреса на духовния отец, със злорадството на изиграния приятел… Пита почти шепнешком за подробностите, сякаш ме изповядва; пребледнял е; ходи надолу-нагоре из стаята, спира се, поставя ръка на рамото ми, гледа ме в очите. Дръзко и без да се запъвам продължавам да го лъжа с детайли, които навярно съм сънувал само. Истината е, че още съм девствен и никога не съм си имал работа с жена.

На другия ден ме вика да се изповядам, налага ми епитимията, опрощава ме. Оставам член на конгрегацията, но не се разхождаме повече ръка за ръка. Скъсали сме.