Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (60)

2

Берлин ме посрещна с неочаквана авантюра: авантюрата на младостта… Сега вече зная, че младостта не е период от живота, измерим с време, тя е просто състояние, чието начало и край не могат да се обозначат с дати. Младостта не започва с пубертета и не свършва в точно определен ден, да речем на четирийсетгодишна възраст, навръх Цветница, в шест часа следобед. Младостта, това невероятно и ни най-малко „вихрено“ житейско чувство, може да ни връхлети, когато не му обръщаме особено внимание и най-често, когато сме неподготвени и не го очакваме кой знае колко. Тъжно, чисто и безкористно е това състояние. Увличат те сили, с които не влизаш в спор. Страдаш, донякъде се и срамуваш, би искал час по-скоро да го преодолееш, да станеш „възрастен“, с брада, с мустаци, с принципи и с жестоки и категорични спомени. Един ден се събуждаш и осветлението наоколо е друго, значението на предметите, смисълът на думите е друг. По паспортни данни и телесни запаси още си млад; може и мъж да не си станал още в истинския, песимистичен и отговорен смисъл. Но първата младост, онзи лек унес, онова състояние на оскърбена невинност вече е отминала. Вместо нея е започнало нещо друго, един от антрактите в живота не се е състоял. Пробуждаш се от вълшебството учуден. Своего рода усещане за „apres“^[144] е това, не прилича на никое телесно изживяване, но е изгарящо горчиво, на дъното му се таи разочарование. Докато трае, човек е почти неуязвим.

В Берлин за мен категорично започна младостта, състоянието, за което по-късно в живота човек претендира под това име. Всеки ден се събуждах с усещането, че нещо започва. Това, което започна в Берлин и продължи известно време не бе тържество; но не беше и делнично. Бе преходно състояние, с извънредна церемониалност, особена маскарадност и тържествени обрати. В Берлин, където никой наоколо нямаше време за нищо, аз имах време за всичко. Това бе етап в живота на града, когато наред с особения провинциализъм, във върховите си мигове и в някои области на изразността той почти напомняше световен град. Чужденците бяха наводнили всяко кътче. Лабораториите бяха пълни с руснаци и норвежци, всеки учредяваше нещо и немците даваха фундамент на всичко учредено, дори ако иностранецът сам не вярваше в успеха на начинанието. Тъпчеха с пари отегчените чужденци. Един следобед в кафенето се заприказвах с двама немци, пристигнали от Вюртемберг в Берлин, и основахме илюстровано „списание“. След две седмици имахме кантора на първия етаж в една кооперация на „Фридрихщрасе“, кантора с много стаи, телефони, пишещи машини, счетоводител, касиер и машинописки. Журналът даже започна да излиза, пълен с изумителни глупости, и доста време процъфтяваше. След излизането на първия брой ги напуснах, защото кухата им предвзетост ме отегчаваше. Градът гъмжеше от подобни „учредявания“. В един нощен бар в пресечка на „Курфюрщендам“ двама пенсионирани немски офицери, които се бяха запознали половин час по-рано, учредиха в мое присъствие предприятие за експорт на моливи с основен капитал от няколко милиона и бяха много учудени, когато взех да се дърпам от участие в тази превъзходна сделка. Няколко месеца по-късно с приходите от експорт на моливи те вече купуваха къщи. Берлин не беше идиличен през тези години. Огромният град бе една обширна лаборатория; чужденецът можеше по свое усмотрение да се гмурне в немските заводи, в театрите, кинематографичните студии, журналите и канторите. Берлин се беше предал, след войната бе капитулирал пред враждебната чужбина. На витрината се бе разположил гешефтарски свят, вонящ на кокаин и ракия, но иззад насладите от прахоляка избуяваха стилове, избистряха се позиции.

Да си млад в Берлин не беше скучно нито за миг. Никога, никъде по-късно не срещнах тъй благонамерени хора, както през онази година в Берлин, сред немците. Бяха тъй обезверени, душите им бяха пълни със смут, страх и желание за мъст. Толкова гладен бе този град, гладен за житейски радости, за стилове, за нови изразни форми. Обичах неговия сплин и непредвидимите му мащаби. Обичах да се разхождам предобед из „Тиргартен“, жени с костюми за езда пристигаха пеша, с камшик в ръце, което можеше да означава и страст към спорта, но понякога се явяваше символ на друг вид страсти, един вид покана за загадъчните валсове macabre^[145]. Немците се цепеха на какви ли не групировки; хомосексуализмът отначало беше просто мода, по-късно — епидемия. Бяха изградени огромни предприятия за изкуственото развъждане на тези страсти.

По това време у мен продължаваше да трепти с особена топлота и сияние онзи плам, радостта на чистия, невъзмутим Ерос, която ми позволяваше да се отдам на любовта, без да изпитвам след това съзнание за вина или махмурлук. Особеното усещане, че след съвокупление трябва да бягам от „мястото на произшествието“, още не беше взело надмощие у мен. Посягах с разтворени ръце към всичко, което Берлин ми поднасяше, без страх и умисъл. Бях толкова истински, толкова подозрително млад… Хората чувстваха младостта ми. Където и да отидех, ме посрещаха с разтворени обятия. Има в живота периоди, когато човек носи у себе си дъха на Ерос, тогава върви между другите като избраник, който не може да бъде нито наранен, нито омърсен.

Първият етап от берлинския ми период беше изпълнен с изненадващи любовни изживявания. Половият хаос се бе възцарил в неспокойния град. Познавах жени, които тайно бяха пруски офицери, зад четирите стени на дома си носеха монокъл, пушеха пури и бяха достигнали в превъплъщението си дотам, че върху нощните им шкафчета се търкаляха военни ръководства. Мъже, които денем ръководеха фабрики, а нощем се преобличаха като факири, укротители на змии. Един безкраен маскарад беше тази берлинска зима. Двойките понякога бяха със страховити маски. Спокойно и ведро минавах през хаотичния бал като човек, който знае със сигурност кого търси и не може да се изгуби във вихъра от умопомрачени двойки. Един ден следобед Лола ми телефонира, че е пристигнала от Каша и би искала да говори с мен. Този ден маскарадът придоби за мен нова вариация.