Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (82)

12

Живеехме сред тях съвсем безшумно, както през първата седмица, готови да отпътуваме, сякаш бяхме пристигнали само на кратка визита; може би не си струва да разопаковаме багажа… Вече познавахме и истински, живи французи от плът и кръв, вече бях влизал във френско жилище; вярно, най-често в спалнята; в трапезарията рядко, почти никога. Познавахме френски семейства, канеха ни на чай и на вечеринки, където членовете на фамилията, кузините и лелите седяха в салона с вдървена тържественост, с шапки на глава и чаши чай в ръце, като на дипломатически прием, и „общуваха“, използваха усмивки и готови, допотопни и неподправени светски фрази, сякаш бяха напълно непознати в купето на влак. Вече можех иззад формите на общуване да почувствам онова, което бе застинало и неразрешимо в живота им, чувствах ги и когато, пряко всяка цивилизованост, оставаха близко до живота: в любовта и мисленето. Минаха години и все още не бяхме разопаковали напълно багажа си; но понякога вече се засмивах на подходящото място… Вече се догаждах и за тайната им: това бе чувството им за мяра, за пропорция. С чудна увереност и твърдост знаеха какво им трябва, кога, къде и в каква пропорция им е нужно и е добро за тях нещо или някой. Опознах ги в трогателната им скромност, в съзнателната им, смирена безвкусица, удивлявах се как се откриват и изпълват с топлина и при най-лекия, незначителен допир на живота, как умеят да се радват на природата и на цивилизацията, как не крият чувствата си, удивляват се и се трогват, как не се свенят от нищо, което е човешко и не се свенят от нищо, което е изкуствено и принудително в съвместния живот, как са си французи и в същото време не се страхуват и умеят предварително да се подготвят за несмело зараждащия се европейски тип човек.

Защото не можеха да се примирят, че ролята им на този свят е изиграна. Не вярваха и не се примиряваха, нито моят домоуправител, нито писателите или президентът на републиката, че е дошъл краят: бяха дарили на света цивилизация и отсега нататък трябваше да се задоволяват с ролята на духовна и материална дребна буржоазия, с трагичната роля на Арпагон, която всъщност им прилягаше. Все още се срещаха политици като Бриан, който възпитаваше Франция за новото, европейско амплоа; срещаха се писатели и философи, памфлетисти и банкери, които не се примиряваха с мисълта за „смъртта на гражданската идея“ — един от превъзходните следвоенни памфлетисти озаглави така своята подходяща за некролог студия — и търсеха нови лозунги, под знака на които Франция да потегли още веднъж, навярно за последен път, на един вид поход за духовна колонизация. Бяха скромни и при все това живееха дяволски добре; бяха наивни и гледаха на живота с неумолима проницателност; бяха богати и силни и въпреки това тръпнеха от страх. Сянката, надвиснала над живота им, бе идеята-фикс за securite, и стихията, отровила живота им, бе манията за пари. Французите бяха трагично отдадени на парите; безусловно, изцяло, от душа и сърце.

Търпени и самотни изживявахме годините на младостта си в големия град; не се надявахме на нещо особено, но научихме от околните да ценим дара на живота. Парижките години се мержелеят на хоризонта на младостта ми, огрени от равномерна слънчева светлина; бяхме изживели катастрофа и опустошение, навярно ни очакваха катастрофа и опустошение, но френските години се издигат като остров сред неясните и мъгливи пейзажи на младостта. Там се научих на претенции и на скромност; на способността да възприемам реалността и на простичкото, без унижение, по-скоро съглашателско отношение към живота. В Париж останах чужденец; и навярно обикнах именно тази чуждост. Живеех сред тях, не с тях; преживях години в неясно безличие. Обичах улиците, времето, френския език, техните поети и философи, вина и ястия, прекрасните тъмни пламтящи очи на жените, обичах пейзажа, а към края на шестата година с изненада забелязах, че съм обикнал и дървените стърготини, с които посипваха пода на гостилниците. Останах чужденец сред тях, по думите им — „долнопробен чужденец“; онова, което ги прави французи, естествено, не научих никога, но онова, поради което съм чужденец и съм си „аз“, опознах много по-дълбоко сред тях. Ала щом се позвънеше на вратата на жилището на петия етаж, се стрясках; струваше ми се, и след шест години, че звъни „враг“; но идваше единствено раздавачът на телеграми или момчето за поръчки от фурната.