Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (76)

6

Настъпи период, в който получавах всичко отвън, търсех „изживявания“, живеех със сетивата си и не признавах друг опит, освен впечатленията от „действителността“. Още не знаех, че за писателя всяко нещо носи стойността, която сам съумее да извлече от него в лабораторията на индивидуалността си. Исках да видя… какво? Господи, всичко. Един предобед се вмъкнах в моргата на университета да гледам трупове, следобед в пет — чая в „Риц“, през нощта — тела в някой непристоен дом или лица върху терасата на някой „кафе-концерт“^[179]. Изкачвах се на върха на „Нотр Дам“, и слизах долу под земята, в катакомбите. Обикалях из Париж като изтърван на свобода млад пес. Гробът на Наполеон ме интересуваше точно толкова, колкото и месарниците по „Вийет“. Анатол Франс ми беше чужд, колкото и хазяина; прокрадвах се в домовете им, оглеждах жилищата им, душех, отбелязвах, фотографирах с поглед и с душа. Бях обладан от примитивна жажда за живот, като негър, който може безнаказано и безпрепятствено да мине през белия град. Говорех завалено езика, но нахакано бъбрех; в такова състояние кой ти бере грижа за особеностите на неправилните глаголи? Сутрин потеглях от улица „Камбон“, спирах пред желязната ограда, която отделяше парка „Тюйлери“ от аркадите на „Риволи“ и съзерцавах цветята, бронзовите статуи, маранята над покривите на „Лувъра“, след това се втурвах към града „на щурм“, ликувайки като човек, на който все му се струва, че не крачи достатъчно бързо — всичко бе „спомен“, имена на улици, сгради, литературен спомен, спомен за нещо познато, отцедено през далечни времена, епохи, народи и обичаи, и сега този спомен бавно оживяваше в реалност, добиваше облик, можеше да се докосне. Разнообразието на „програмата“ ме опияняваше: за мен бе все едно дали ще слушам съвещание за чистотата на езика във Френската академия следобед, или ще застана при въртящата се врата на някой магазин, дали ще се шляя пред витрините на улица „Дьо ла Пе“ или ще чета някой от томовете на „Монитьор“^[180] в залата на Националната библиотека, или пък ще замина за Пюто, където разпродаваха на търг вехти аероплани — всичко това едновременно бе „споменът“, всичко бе еднакво „интересно“, бе „изживяване“, където и да разтворех голямата книжка с картинки, илюстрациите ме очароваха… Сякаш спомените от много старо, полузабравено детство — някакво общо европейско детство — бяха оживели: от историята, романите и приказките се открояваха пространства и фигури от Юго и Франс, Ламартин и Мишле, и се концентрираха в настояще, превръщаха се в сензация на деня. Кое е всъщност онова, което светът нарича „френско“? Камък, кръв и хартия, пейзаж и климат, плод, чиито вкус е по-друг, „френски“, различност на усмивки и маниери, различия в нервната система и географските дадености; и както навсякъде, от тези предпоставки разцъфтява определен вид, и още нещо… Защо французите са имали литература, а холандците например са нямали; защо нидерландците са имали изкуство, а скандинавците не са имали никога? Защо норвежците са имали литература и защо музиката на французите е била посредствена? В Париж проучвах тайната на „видовете“; всичко, което узнах, потвърждаваше тази различност, но никога не получих отговор.

От подобно любопитство следваше естествено да започна да пиша вестник — с две ръце, с молив и пишеща машина, диктувайки и въодушевявайки се, у дома и в кафенето, в метрото и във влака. Дотолкова имах общо със „събитията“, доколкото чувствах себе си „актуален“, а съществуването си — навременно. От тази гледна точка ми се струваше извънредно важно всичко, което „се случва“. Не подбирах особено. Сутрин поемах на път, минавах през лехи с лалета, през парка „Тюйлери“, отивах на лов за репортажи… Гореше ли някъде къща, отивах и там; тя донякъде „гореше за мен“, чувствах, че и това е актуално, защото имам възможност да го видя, само веднъж, в този миг, докато живея тук, на тази звезда и сред французи… Впрочем „френска“ бе и къщата, която гореше, значи „по-интересна“ от някоя португалска къща; внимателно, бързо и щателно трябваше да я огледам. Журналистиката може да е тежко препитание, може да е „призвание“, но най-често е просто нервно състояние. Бях постоянно нащрек, сякаш беше мой дълг да пълня с новости журналите в Париж и на континента. Обядвах набързо, небрежно избърсвах уста и вече тичах запъхтян към парламента, защото Кайо^[181] произнасяше реч; сякаш имах нещо общо с това… Но дали все пак нямах нещо общо? Не се ли отнасяше до мен — съвременник, пътуващ дух — всичко, което съществуваше на земята като явление и баналност? Кайо произнасяше реч и дори не разбирах точно какво говори; но възторжено клечах в галерията на парламента, наблюдавах надутите до пръсване, грейнали в червени и лилави оттенъци хамстерски муцуни на депутатите след обяда; мнозинството, разбира се, идваха от провинцията, типажи от цяла Франция удряха с юмрук по банките в залата, а по коридора навън гръмогласно се потапяха в опиянението на диалектите си; по пладне обядваха в кръчмите около „Пале Бурбон“, пълнеха търбусите си с бургундско вино, от дъха им струеше миризма на чесън, бяха словоохотливи и пийнали, интригантстваха и ораторстваха, и все пак те бяха стожерите на демокрацията, цитаделата на цивилизацията, над локалните интереси и клакьорски интриги те представляваха онази Европа, която на непосилна цена, с не малко трудности и несъвършено, но все пак бе еволюирала до висотата на хуманните принципи. В същото време, разбира се, не спираха да шмекеруват, алчни и решени на всичко; налагаше се да бързат, страната беше голяма, депутатите гладни, министрите бързо се проваляха. Никога не разбрах точно динамиката на френската партийна политика; не я разбрах, защото не ме интересуваше и не можех да се съсредоточа особено, когато ми обясняваха. Ала разбрах, че на сто и десетте или сто и двайсет правителства на третата република само за половин столетие се е наложило да изхранват прегладнелите до смърт генерации с длъжности и бакшиши — министри, прекарали само часове на кадифените кресла, с трескава обреченост са назначавали роднини и клакьори, раздавали са пенсии и благотворителни помощи. Всеки е бързал, и депутати, и министри, и необозримата гладна тълпа по петите им, която иска длъжности, гешефти, доходи… Седях в галерията и гледах насядалите по скамейките представители на демокрацията, които се боричкаха за кокала пийнали и сърдити — един по един бяха мошеници, но колективно все пак бяха сила, бяха власт, бяха съвест и дисциплина, в съдбовни въпроси бяха съвестта на нацията, волята на Франция. Говореше Кайо, говореше Бриан, Поанкаре плющеше от трибуната, а ведрият председател Буисон с гражданско високомерие и надпартийност властваше над страстите. Освен политиката, френският парламент бе свободната школа по красноречие и стил; ораторското изкуство на изказващия се, чистотата и яркостта на епитетите, силата на сказуемите, музиката на изреченията, се оценяваха също тъй прецизно, както и политическите доводи.

Отидох с бързия влак и до Лил, понеже един гладуващ артист вече трийсет дни отказваше да се храни. Отидох на летището да чакам Линдберг^[182]; когато пристигна, всички започнаха да плачат и да крещят, нещо се беше случило, човекът се бе доказал още веднъж… Бях на погребението на Анатол Франс, чаках афганския крал Амануллах^[183] на гарата, чаках прокудената испанска кралица на гара „Д’Орсе“, видях я, като пристигна и заплака… Ходих във Версай, видях падането на Бриан^[184], гледах как куцука надолу по стъпалата и усетих, че французите пак имат право и този път, защото в онзи миг имаха нужда не от симпатичния и гениален Бриан, а от не дотам симпатичния и по-примитивен Думе^[185]. Отидох при мадам Ано, за да чуя кой, по нейно мнение, краде най-много във Франция, отидох и при Сесил Сорел, която ми показа своята вана. Отидох при парижкия Ротшилд^[186], който с нетърпящ възражение тон ми прочете на глас ефектна сцена от новата си пиеса. Гледах екзекуциите и написах репортаж за Лурд. Седях в съдебната зала и слушах как се защитава дребничкият, червендалест украински часовникар, който беше застрелял Петлюра, хетмана, и каза гордо: „Той изби семейството ми, затова го прострелях шест пъти. Сетне, когато се просна на земята, стрелях в него още веднъж.“ И доволно се усмихваше. Гледах внимателно усмивката му и в душата си се стараех да простя на господин Щолпе.

След това въодушевено описвах в сто-сто и петдесет реда, каквото бях видял. Вечно започвах от средата, разказвах на един дъх като човек, който се страхува, че ще му затъкнат устата. Спях неспокойно, в полунощ се събуждах, качвах се на такси и се понасях към Монпарнас, където присядах на някоя маса и напрягах слух. Пишех вестник.