Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (74)

4

Защото животът получава ориентир в мигове, когато независимо от доводи, проявено разбиране, „трезво мислене“ се подчиняваме на някаква вътрешна съпротива: човек се препъва, греши и объркан търси пътя, никога не знае какво би трябвало, но затова пък понякога непогрешимо знае какво не бива да прави… Не можем да предвидим постъпките си; но има пасивни действия, когато със сигурност чувстваме, че нещо да отречем, да не отидем някъде, да отхвърлим нещо, да останем на място, без да помръдваме, е равносилно на действие. Пътят, който водеше към дома беше прав; с две ръце се вкопчвах във всичко, до което стигах, за да не ме отнесе внезапно надигналата се вътрешна паника, този личен вихър, притаяването на слабостта и на страха, потвърдени от „трезвия разум“; трябваше да остана навън, във Флоренция или другаде, не беше дошло още времето да се върна у дома… Светът беше отворен пред мен; вярно, много пъти нямах в наличност пари дори за трамваен билет, но парите не можеха да ме уплашат, все още не, просто не бях в състояние да ги възприема като препятствие, не бяха сред условията, с които съгласувах действията си в живота. Знаех, че свободата е вътрешно условие, даденост на душата; човек може да бъде безгранично свободен и независим и в бедност, а по-късно, при по-щастливи житейски обстоятелства, с пари и паспорт в джоба, не бях в състояние да помръдна; вътрешният плам беше угаснал, дърпаха ме невидими тежести, стягаха ме тайнствени примки… Във Флоренция още веднъж чух гласа, който звучи с такава прекрасна отчетливост в акустиката на младостта: остани тук, не прави компромиси, не отстъпвай. Затова останах.

Градът бе гнездо на младия фашизъм. Провинциалното тосканско благородничество и градската младеж крачеха с мрачни униформи под емблемите на fascio^[168]; улиците бяха почернели от тази пищна, перчеща се с буйните си прически, със строгите си и заинатени очи, опиянена от магията на униформата младеж. Заедно с униформата младият италиански елит бе получил надница и работа; да се чудим ли на възторга им? Животът влизаше в някакъв застинал, установен от властта ред; по стените на къщите приповдигнати и нагледни изображения показваха резултатите от фашисткия ред: „влакове по разписание“, курсът на лирата, обществената безопасност… През онези месеци фашизмът съкруши, унищожи и разби на пух и прах социалдемокрацията. Социалистите изпаднаха до положението на забранена секта и провеждаха събранията си в катакомби, като първите християни. Идвах от отвъдния бряг, съчувствах изцяло на съкрушеното работническо движение и наблюдавах враждебно чуждите ми по душа показни шествия на триумфиращата диктатура. Във всеки случай не можех да не забележа, че за италианската душевност не е съвсем валидно онова, което бях назубрил в Централна Европа за „законите на обществената еволюция“. Беше невъзможно да не забележа, че това, което се случваше през тези месеци в Италия, е единно проявление на волята на един народ. Но шансовете на това свързано с конкретна личност начинание будеха съмнения у всеки чуждестранен наблюдател. „Личността“, от която се излъчваше енергията на този огромен експеримент, често посещаваше Флоренция през тези месеци; бях го виждал и преди това в Берлин, още преди „Марча су Рома“^[169], в залата на централен градски хотел, където екс-социалистът отговаряше на въпроси на журналистите; виждах го и сега по масовите митинги, където фанатизирани тълпи дебнеха всяко негово движение, във Флоренция, после в Болоня и Венеция. По онова време животът на този човек се котираше доста евтино на международния пазар; видях го на площад „Виктор Емануил“ във Флоренция сред десетки и десетки хиляди хора, където бе тъй малко охраняван, че едва ли друго, освен щастливата звезда и съдбата му биха могли да го спасят от отмъщението на неговите врагове.

В цялото му същество, в изявите му имаше нещо неуязвимо. В Италия на „dolce far niente“^[170] този човек бе включил някаква енергия от сто конски сили; и новото темпо завладяваше всеки, суровата сила бе оживяла и заливаше всичко от Алпите до Сицилия, отвъд политиката, отвъд лозунгите. Тази сила се излъчваше от същия този човек — Мусолини. Който не е преживял първия период на фашизма в Италия, никога няма да може да проумее тайната за успеха на това движение. Какво е един човек? Изглежда, всичко.

Във Флоренция грееше слънце, на „Пиаца Синьория“ селянките продаваха сламени капели с широка периферия, на стария мост, около сребърната статуя на Бенвенуто Челини златарите устройваха всеки предобед битпазар, сутрин, в часовете за аперитив и следобед, в часовете за чай, красивите зали „Джакоза“ и „Дони е Ньовьо“ се пълнеха с англичани, които чинно пиеха вермут и чай, по брега на Арно се возеше в балдахинени карети черната, тосканската аристокрация, на „виа Торнабуони“ зяпачите от ларгото гощаваха чуждестранните дами с такъв жаден копнеж, какъвто не бях виждал дотогава. Живеех откъм „будимските“^[171] подстъпи на моста „Тринита“, на площад „Сан Мартин“, срещу църквата и бордея. Сутрин, отворех ли прозореца, на огрения от слънцето празен площад, в отсрещния прозорец на епархията зървах стария енорийски свещеник да се припича ведър и щастлив на слънце и да пуши лула в чудната пролет; три къщи по-нататък забързани, елегантно облечени младежи с чиновнически чанти звъняха на вратата на бордея — сутрин в девет, само за малко, преди работа, както другите ходят на кафене. Разбирах някак всичко това; ходех из града с усещането за посветен. Предобед отивах в манастира на лудите братя, или в градината „Боболи“; следобед във Фиезоле или вън от града, в Кашине, на конни състезания; вечерта прекарвах в кръчмата сред селяните, учех езика им и отпивах от тръпчивото черно кианти. Будех се всеки ден с непрекъснато, равномерно, неизменно усещане за щастие. Обитавах квартира в близост до къщата, където бяха живели Браунинг и Елизабет Барет^[172]; и не си пожелавах по-добра съдба от този съвсем скромен живот във Флоренция. Всичко, което предоставяше градът, бе избуяло сред тези хълмове; нищо не беше „импортирано“, нито архитекти, нито художници… градът дишаше с шедьоврите си, живееше в органично единство с всяка сграда, статуя и картина. Преживях нещо, което досега бе за мен неясно, училищно понятие: ренесанса. Атмосферата беше позната, някак особено преживяна, deja vu… Помня светлината на мартенските следобеди, горе по обточената с вили и кипариси „Виале Макиавели“, покрай църквата „Сан Миниато“, на площада, където бронзовото копие на Давидовата статуя визира неподвижно града; помня часовете в малкото кафене горе, на площад „Микеланджело“, когато съзерцавах прикован града, със стаена носталгия, не четях, не разговарях, не търсех „приключения“ и не копнеех за приятели, а ненаситно поглъщах за спомен образа на града, очертанията на хълмовете, синкавата пара на долината, както заточеник съзерцава изпратена от дома илюстрована картичка… Отивах с трамвая в Чертоза, отивах в Пистоя, където нямаше никакви по-особени „забележителности“ — просто всичко, селските къщи и манастирът, църквата и пивницата, всичко беше правено от един и същ материал, този материал, който тук извираше от земята, от миналото, от душите на някогашните хора. За мен това беше патетично време. Във всеки случай не е най-лошият период на младостта ми. И досега понякога сънувам този край.

Заминах за Болоня и Венеция, откъм пари и работа за вършене можех да остана в кой да е от тези градове, тъй като свободата ми на движение ми се струваше неограничена, цели седмици нямах пари, още по-малко имах какво да правя… Лола понякога ми изпращаше дребни суми в плътни пликове, иначе живеех от мършавите доходи на съчинения с неопределен жанр, които високопарно наричах „статии“, и някои журнали във Фелвидек, Трансилвания и Прага благосклонно ги поместваха. След всяка от екскурзиите се прибирах във Флоренция като в някакъв център, в сигурната и защитена крепост, където не ме застрашава беда. В пансиона ме обслужваха с всичко и не вземаха плащането насериозно. Това вътрешно безгрижие и лекотата, които през тези месеци струяха край мен, сякаш ми даваха някаква екстериториалност. Помня, че живеех „безгрижно“… Времето вече бе по лятному горещо, когато Лола се завърна. За подарък ми донесе салам и хиляда лири. Това беше всичкото ни богатство. Заминахме за Торино, защото „непременно“ исках да видя къщата на Кошут; днес вече не зная защо… В Торино обядвахме и съвсем безгрижно, в отлично настроение, със съзнанието на хора, които са си свършили добре работата и не проумяват как е могло да им хрумне друго, с вечерния влак се върнахме в Париж.