Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (47)

1

На моста стояха двама войника, носеха великолепни боти с връзки до коленете, сивозелени униформи, но по-скоро спортни, както ловни костюми. Със скръстени ръце в ръкавици гледаха равнодушно и сдържано раздрънкания товарно-пътнически влак, потеглящ на Запад.

— Погледни — казах на съпругата си. — Това са вече европейски войници.

Аз също ги наблюдавах развълнувано и сърцето ми биеше в гърлото. Чувствах се като велик пътешественик, който потегля към опасни земи, като Стенли^[95] или Аурел Щайн^[96]. И двамата бяхме невъобразимо млади. Бях навършил двайсет и три години, женен едва от няколко седмици. Лола седеше до прозореца, в бракувания железопътен вагон, който трябва да беше служил по линиите някъде в околностите на Париж, в местния трафик, и сега французите го бяха депортирали тук, в Аахен, в германско-белгийската гранична зона, както в някаква чумава провинция. В купето липсваше един прозорец, ремъците висяха отскубнати, скъсани, мрежата за багаж парцаливо се полюшваше, от седалките стърчаха пружини. „Става за тях“ — трябва да са мислели в парижките кантори на френската компания, когато са изпращали вагона в Аахен. И действително, за нас си бе добър и тъй. Седяхме зъзнейки до счупения прозорец, съзерцавахме „европейските“ войници — от германската граница няколко километра влакът се управляваше от англичани — чак зъбите ми потракваха от умиление.

О, какви малки негритяни бяхме там, на белгийско-немската граница! В нашите очи всичко беше „европейско“, зловонно-спареният, разнебитен железопътен вагон, сумтящият белгийски кондуктор с големия корем, с палто със сребърен монограм и петна от печати, мъждукащата, смъдяща газена лампа на тавана на купето, железопътният билет, който беше толкова „различен“, толкова „европейски“, във всеки случай по-друг от железопътните билети у нас, с които се пътуваше от Каша до Попрадфелка… Очевидно „европейски“ бяха за нас и конските косми, които стърчаха от парцаливите седалки на купето, и калпавият, пепеливосив френски шоколад, който бяхме купили на гарата за из път, а късният летен дъжд процеждаше киселата миризма от пушека на „европейските“ въглища в купето, където наред с всичко друго, наред с притеснението и умилението ни, ние самите също се чувствахме извънредно „европейци“. Тръпнейки и доста отнапред бяхме решили, че Париж няма да ни „импонира“… (По-късно почувствах тази тръпнеща надменност у всеки попаднал в Париж гост от Централна Европа.) Само че бяхме толкова любопитни, че направо ни втрисаше. Бяхме чели вече „цялата френска литература“ — действително бях прочел няколко романа от Зола, Анатол Франс и Мопасан, или в унгарски, или в немски превод, бях подочул с половин ухо за Бергсон и „познавах“ френската история, преди всичко от Великата френска революция и Наполеоновите войни до наши дни.

Познавахме имената и на френските парфюми и помади за коса, бях чел в оригинал няколко стиха от Бодлер и Париж бе официално „великият Бакон“^[97], където Ади се рееше натъжен и скърбеше за съдбата на своя народ, най-вероятно изпивайки междувременно много абсент и в прегръдките на „френски момичета по дантелки“. Да, ние не бяхме диваци и бяхме научили уроците си за Запада. Нима не бяхме облечени съвсем както французите — по-късно забелязахме, че се обличаме дори „по-елегантно“, подозрително добре, в сравнение със западните мъже и жени — нима там, у дома, mademoiselle не се бе чудила на знатните, изтънчени буржоазни форми, сред които живеехме, нима не бяхме учили френски от госпожица Клементин и дамите ни не се труфеха според „последната френска мода“?… Не, ние наистина познавахме западната култура и спокойно можехме да пътуваме за Париж, там нацията, класата и възпитателите ни нямаше да се посрамят с нас.

Защо все пак ни втрисаше и в мръсния железопътен вагон, който Западът бе пратил за нашето посрещане, седяхме със същата свенлива боязън, с която провинциалните роднини прочистват гърла и лъскат обувки, като се озоват в столицата на посещение на своите богати и влиятелни родственици? „Западната култура“ някак висеше по нас, както фрак на негър. Нервите ни гузно се бунтуваха. Там, на прага, вече подозирахме, че „Западът“ е нещо по-различно от творбите на Анатол Франс в лош унгарски превод, впечатленията на Ади от Париж, френските модни журнали и пудрите за мустаци, уроците по история в училище и лошо произнесените френски думи, които у дома така ефектно можеха да се вмъкнат в делничната реч. Предчувствахме — на белгийско-германската граница това бе по-скоро въздействие на тамошната атмосфера! –, че да бъдеш буржоа в западния смисъл на думата е различно от това, да си буржоа у дома; не зависи само от четирите стаи и парното отопление, прислужниците, събраните съчинения на Гьоте в библиотечния шкаф или пък от изтънчените светски разговори и познаването на творбите на Овидий и Тацит, всичко това се докосваше леко, само в някои повърхностни точки на триене на двете култури до онази другата, истинската буржоазност, която бяхме тръгнали да посетим. Смутено усещахме с най-фина чувствителност, че да бъдеш буржоа в Нант не е съвсем същото, както в Каша — там, в „урбанизираните“ градове на Фелвидек, ние бяхме буржоа някак мъчително-добросъвестно, стараехме се като отличници, сякаш решавахме задачи по буржоазност и неуморно се цивилизовахме. В Нант хората просто живееха своята житейска форма, без особено класово честолюбие. На границата локомотивът тръгна на заден ход, беше вече тъмно, коминът на парната машина бълваше пушек и хвърляше искри като фойерверки. Неспокойно се оглеждах. Страхувах се и бях като на тръни, както като ученик, когато исках да отговоря за отличен по някакъв труден предмет по свое желание или за да подразня останалите… Реших твърдо, че ще се справя за отличен по Европа.

Лола седеше умно до прозореца, вглеждаше се внимателно в Европа и мълчеше. В жизненоважни моменти и по-късно винаги ставаше така: аз говорех, а тя мълчеше. Идваше от града, в който бях роден. Познанството ни датираше от древни времена, губеше се в митологията на детството, общувахме почти изцяло с езика на жестовете, от мига на раждането си и двамата дишахме въздуха на един и същ град и класа, на една и съща натруфена провинциалност; очевидно не ние вземахме решенията за това, което се случваше с нас. Гледаше през прозореца умно, с подозрение, защото в жилите си носеше усещането за опасност и в Европа, знаеше, че „в чужбина трябва много да се внимава“. Аз само зяпах, не можех да си намеря място и нахакано бъбрех. Тя мълчеше и понякога казваше нещо от рода: „В Берлин трябваше да купим повече вода за зъби. Там сигурно е по-евтина.“ На границата се сети, че тоалетните принадлежности или жартиерите са по-евтини в Берлин, отколкото в Париж. Тайничко я уважавах, като кажеше нещо подобно.

„Европейските войници“ минаха край прозореца с отпусната походка, с каквато у нас ходят господата, когато се прибират привечер от лов. По английски обичай нахвърляха вещите в общ вагон за багаж и не ни дадоха разписка. Попитах ги как ще получа куфарите си в Париж. „Ще ги посочите“ — каза ми единият и ме погледна учудено.

— А ще ми повярват ли? — попитах.

Той извади цигарата от устата си.

— И таз добра! — казва европейският войник, с искрено изумление и на лош немски. — Остава и да излъжете!…

Рече на другаря си нещо на английски и отмина, като поклащаше глава, от време на време хвърляше назад изпълнен с подозрение поглед.