Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (71)

1

Планувахме три седмици в Париж. Останахме шест години.

През първите месеци обикаляхме странноприемниците на улица „Вожирар“, в отсечката, където тя се влива в Латинския квартал. Хотелите бяха мръсни, вонящи, парцаливи и разядени. Сутрин затопляхме млякото на спиртник и го подслаждахме с шоколадов ерзац с вкус на разслабително. Заместителят се наричаше „Елеска“ и Лола бе открила преимуществата му в някакъв кинопреглед: забързани кадри представяха в рисунки как сутрин забързаният господин Дюпон си сипва заместителя „Елеска“ в горещото мляко, посръбва доволно от противната напитка и се потупва от радост по корема. В Германия, където всички официално живееха на сурогати, никога не прибягвахме до такива противни хранителни концентрати. Но „Елеска“ бе евтин и Лола цепеше всяко су на две. В Германия винаги живеех в превъзходни хотели и при генералски вдовици, в луксозни жилища, където имах на разположение цялото изобилие от веществения реквизит на живота; в стаята в Париж нямахме дори скрин, дрехите ни стояха в куфари или окачени на закачалки, покрити с чаршафи. От умивалника непрекъснато се носеше отвратителната миризма на канал. Ханджиите рекламираха, че има „течаща топла вода“, плащахме я скъпо и прескъпо, но топла вода потичаше от крана само сутрин и вечер по малко. Живеехме в гранива бедност с лош привкус. Ходехме да обядваме в противна кръчма на булевард „Сен Жермен“, където прибираха салфетките на постоянните посетители за другия ден и така пестяхме цената на всекидневния „куверт“. В тази гостилница продаваха и бифтек от конско месо, сервираха отвратителни жилести мръвки и яхния с долно качество, приготвени с бакпулвер тестени изделия. Седяхме двайсет души на масата, овонени в оливията на „pommes frites“, пържените картофи, в дъното на помещението, на открит пламък върху готварската печка, в надхвърляща всякакви централноевропейски представи за мръсотия готварска атлетка, запотен човек пържеше конските пържоли. След като напуснехме помещението, от костюмите ни още часове наред се разнасяше гранивата воня на олио.

Странствахме от хан на хан. Бяха един от друг по-мръсни. В началото бях обзет от истински комплекс от мръсотията в Париж, непрестанно се миех, от кафенетата по булевард „Сен Мишел“ по цял ден притичвах до вкъщи да си мия ръцете, защото ми се струваше, че всичко, до което се допра, лепне, а умивалнята в кафенето изглеждаше като клозета на някой военно-санитарен влак, претъпкан с болни от дизентерия войници. В повечето ханове, в които отсядахме, чакахме часове, докато домакините да се прежалят да приготвят поръчаната баня; гледаха на хигиенните ни изисквания като на своего рода чуждестранно „chichi“^[165], досадно и нагло оригиналничене. В гостилниците и кафенетата газехме в класическите дървени стърготини, които старателно ръсеха по пода, та да не отиде мръсотията напразно. Всичко беше „различно“ от това, което си бяхме представяли, учили. Живеехме ужасени в Париж. Не разбирахме много речта на французите, говореха, сдъвквайки думите си и често вместо отговор кимахме любезно от смущение. Живеехме в града без контакти, не познавахме никого, чужденци от Централна Европа тогава още рядко се осмеляваха да дойдат в триумфиращия Париж. Французи не познавахме въобще. Познавахме само един унгарски художник, неколцина рисувачи и студенти. Те безделничеха в артистичните кафенета на квартал „Монпарнас“. Мразех кафенетата, където „бохемската“ паплач от двата континента прекарваше по цял ден. Убивах времето си по-скоро в Латинския квартал, край Люксембургската градина.

В началото безобразно скучаех в Париж, по начин, надхвърлящ всякакви представи. Не си признавахме тази скука един пред друг: всяка сутрин си обещавахме, че днес „ще разгледаме Париж“, уверявахме се колко ни е приятно тук и колко сме прави, че напуснахме Берлин и дойдохме тук… Всяка сутрин тръгвах сам из Париж; Лола оставаше вкъщи, переше и гладеше, защото не бяхме в състояние да плащаме сметките за пране, а и в парижките перални прекалено хлорираха финото ни бельо. Страдах от всичко в този град. Ненавиждах дори широкото френско легло; но се уверявахме, че е хубаво, интимно е и истинско… В началото ме побиваха тръпки и получавах копривна треска, докоснех ли с тяло кораво хлорираното френско спално бельо. Предобед Лола переше у дома, гладеше с електрическа ютия, докато в хана не забелязаха консумацията на ток и не вдигнаха скандал. Сетне, някъде към обед, и тя потегляше „да разглежда Париж“. Но обикновено стигаше до левия бряг на Сена, до стария квартал; най-много до музея „Клюни“ или пред витрините на магазин „Бон Марше“, разглеждаше „парижките новости“, сядаше в Люксембургската градина и там се озърташе, докато часовниците зад Пантеона не удареха пладне. Тогава бавно слизаше до гостилницата, където печеха ония съмнителни меса, сядаше на застланата с хартиена покривка маса и ме чакаше. Живяхме така месеци наред.

Аз не се осмелявах толкова надалеч. Сутрин тръгвах от къщи, сядах пред някое кафене на булевард „Сен Мишел“, поръчвах си наслуки някое цветно питие, което французи със зачервени носове консумираха около мен, купувах си френски вестник, гледах улицата и скучаех до обяд. Окуражавах се, че съм в Париж, тук всичко е друго, всичко е „европейско“, единствено тук изкуството, литературата са истински, единствено тук живеят граждани с висока култура и всеки, който живее тук, сред французите, е извадил късмет от лотарията. В кафене „Дьо Маго“ унгарският художник ми показваше всеки следобед „известни хора“ — знаменитостите си пушеха лулата на съседната маса, тук идваше Дерен, художникът, Дюамел, писателят, анонимни величия, примадоните на „дадаисткия“ период и сюрреалистите, които с безгранично старание рисуваха черна точка върху сив фон. Седяхме благоговейно в тяхната сянка. Дори и Лола беше сепната, макар че преценяваше хората обикновено според формата на носа, по това как си държат ръцете или по интонацията им. След обяд Лола се прибираше у дома, а аз гледах до вечерта погребенията пред входа на отсрещната църква. Беше топла есен. Адски скучаех. Нямах желание дори да чета, френски разбирах малко и се срамувах да сричам с речник в кафенето френските книги. В Берлин всеки ден „се случваше нещо“. В Париж не се случваше нищо…

Понякога следобед отивахме до големия булевард, на десния бряг на Сена, спирахме пред колонадата на църквата „Мадлен“ или пред въртящата се врата на някой магазин — но сетне се стряскахме и продължавахме нататък, без да посмеем да влезем някъде. (Минаха години, докато се осмеля да посетя „Лувъра“.) Веднъж отидохме на опера. Лола скалъпи у дома някакво вечерно облекло; но сетне ни досрамя, притеснихме се, чувствахме се като неподхождащи за мястото провинциалисти, чужденци, и се върнахме в Латинския квартал. Чувствах се свойски само в близост до Люксембургската градина. Тук вече познавах няколко улици, къщи. Обичах да се шляя около Обсерваторията, вървях надолу по улица „Мадам“ или покрай института по анатомия, през чиито отворени прозорци струеше приятна, свежа миризма на карбол в тлеещата есен; сред всеобщото разложение и мръсотия някак ми допадаше цивилизоваността, хигиеничността, надеждността на миризмата на лекарство, на дезинфектант… На театър въобще не смеехме да отидем. Живеехме сред французи, но ни се струваше все по-невероятно, че някога ще се запознаем с французин; дори собственикът на хана не обелваше дума. Страхувах се от тях. Страхувах се, защото бяха чужденци, „европейци“, а днес зная, че съм се страхувал и защото бяха „победители“, бяха от друг вид, бяха врагът, триумфиращата нация. През онази година устата на всеки французин още се пенеше от победата. В политиката властваше великата военна генерация. Дори и бакалинът на ъгъла глаголстваше за „victoire“ и за „gloire“, и келнерите, и продавачът на вестници. Повечето французи възприемаха окупацията на Рур като лично, семейно дело.

В едно кафене се запознах с по-големия брат на госпожица Клементин, учителката ми по френски от детство — дебел френски адвокат, който пет години след примирието изнасяше всеки предобед кръвожадни сказки с лула в устата и считаше за недостатъчни военните загуби на boche^[166]-ите. Генерацията на бащите-победители бе все още демонстративно гръмогласна през тези години. Бях тъжен и самотен. Не видях нищо от другия Париж, от „града на светлината“. За истинския Париж, за града на разума, тишината, мярата, скромността и дребните житейски радости получавах представа единствено от литературата. Живеехме като заточеници в примитивен и злонамерен град. Всяка седмица решавахме да отпътуваме час по-скоро.