Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (63)

5

Актрисата живееше в хотел „Адлон“. Тук тя разполагаше с антре, салон, спалня, баня и камериерка, която наричаха „Jungfer“^[153] и също живееше в хотела, на горния етаж. Веднъж ме взе със себе си в банката, слязохме в бронираните подземия, промърмори тайни слова, отвори едно от стоманените отделения и пред мен блеснаха перлени огърлици, диадеми, рубинени колиета. Неотдавна се бе завърнала от Индия; тя беше първият „вражески поданик“, допуснат на територията на английската колония. Трябва да имаше могъщ покровител, някой знатен английски господин; но аз никога не я попитах кой е той — отнасях се с уважение към личния й живот и тя уважаваше моята дискретност. Имаше автомобил, вила под наем в околността, всякакъв вид чекови книжки, ловни хрътки. От време на време пиколото на хотела донасяше скъпи букети и бижута в стаята й, както в някой роман.

Живееше под режим, в някакъв странен плен, в плена на красотата, на женствеността. Не даваше и пет пари за „кариерата“; затова й я поднасяха на тепсия, както и всичко останало, бижутата и благородните валути… Всяка събота си получаваше платата, значителна пачка банкноти, която, тъй мислех, не заслужаваше, защото не я смятах за истинска актриса; беше прекалено красива, за да бъде актриса, и прекалено обичаше живота. Подозирах, че за изкуството трябва да се умира някак… но дали така не даваше повече на живота, на хората със своята красота, със сърдечната си усмивка, с щедростта, отколкото ако безупречно изиграеше „госпожица Юлия“? С гордост показваше „заплатата“ си: по-гордо, отколкото индийските съкровища. Парите, спечелени с „работа“, винаги даряваше с романтичен жест на някого: на камериерката си или на своя groom^[154]. Към мен бе винаги добра и кротка. Беше устроила живота си по строги правила, както войник или милосърдна диакониса.

Но мога ли да зная каква е била всъщност? Тук трябва да разбуля тайните на хора и отново и отново отстъпвам пред непостижните тайни на „действителността“. Върху тези страници ще се отронят сенките на онези люде, мъже и жени, за които мисля, че с дума или усмивка по един едва доловим начин, както душата въздейства на друга душа, са оформили нещо у мен. От паметта ми безследно, без да оставят следа са отпаднали значителни периоди от време. По свой начин, вярно, като някое дете, аз също „преживях“ войната, революциите; но това време с цялата си „историческа“ наситеност се е прецедило без следа през мен; очевидно не съм имал общо с него, трябвало е да следя други неща. От войната смътно си спомням, когато ме повикаха войник, заболяването, от революцията пред мен просветват само няколко лица, но те никак не са „революционни“; Ерньо означаваше за мен войната, романтичният ми вуйчо, който си идваше и заминаваше на война като на екскурзия, и понякога изказваше и мнение за това световно събитие. Бях на седемнайсет години, когато ме взеха войник, криво-ляво някак се справихме с военния изпит за зрелост, вече откарваха съучениците ми надолу към Изонцо, където шестнайсет от тях бяха изтребени начаса; аз самият, заедно с Йодьон, когото вече бяха разпределили в походната рота, кретах по болници; сетне гледахме революцията и чакахме мига, когато най-сетне ще можем да пътуваме в чужбина… Без съмнение и аз преживях тези „исторически времена“; но спомените ми от „историческия“ период на войната и революцията се утаиха в няколко човешки лица, от това време светлеят очертанията на един картоиграч, един поет и една лекарка-морфинистка… Очевидно у всеки вечно съжителстват два вида световна история; чувствам своята за по-важна от онази другата, засенчила ме с фаталността си.

Какво знаем за човек, чиято усмивка ни е озарила за миг? „Опознаването“ е сложно и опасно начинание и резултатите му най-често са елементарни. За актрисата зная само, че беше винаги в добро настроение и знаеше извънредно много за мъжете, за „живота“… Познаваше с женски ум суровия материал, който повечето истински жени знаят, а мъжете са тъй горди, ако го познават откъслечно! Всяка сутрин я чаках на един завой в заснежения „Тиргартен“; пристигаше от час по езда с мъдра усмивка и с някаква много пряма, много искрена жизнерадост в усмивката, в жестовете, в погледа си; тази радост от живота ме очароваше. Беше много скромна и много взискателна. По свой начин — забелязах го едва по-късно — предпазливо и нежно ме учеше на онзи сложен етикет, който изисква самодисциплина в „светския живот“. Беше забелязала, че съм възпитаван строго; стараеше се да смекчи категоричността на жестовете и мнението ми, както режисьор — непохватността на млад актьор. В нейната компания разбрах, че истинската изисканост, единствената възможност за човешко съжителство е друга и по-сложна, отколкото ме бяха учили у дома и в училищния пансионат. „Дисциплината“, към която ме бяха привикнали като дете, беше примитивна; с красивите си и леки ръце актрисата се стараеше да стопи принудата на тази примитивна дисциплина. Научи ме, че истинската изисканост не е, да отидем точно на минутата на някоя среща, за която нямаме желание; по-изискано е да задушим безпощадно още в зародиш възможността за неприятната среща… Научи ме, че без жестокост никога не можем да сме свободни и вечно ще бъдем в тежест на другарите си. Научи ме и на това, че дори и да прояви грубост, човек никога не бива да е неизискан; можем да ударим някого през лицето, но не бива да го отегчаваме и не е изискано да се симулира обич там, където очакват много по-малко от нас.

Вечер ходехме на театър. Отивах при нея, в нейния салон, към седем часа; големият хотел криеше живота на това фино и мило същество със своите заглушители и изкуствени димни завеси. Щом играеше — играеше несъвършено все големи роли –, я придружавах до вратите на театъра и я изчаквах в съседното кафене; винаги страдах физически, че жената, която ме бе дарила с приятелството си, бе несъвършена в своята професия. В свободните й дни отивахме в театрите на Райнхардт; тя смяташе, че не си заслужава да ходим другаде; и понякога гледахме една и съща пиеса четири-пет вечери подред. За личния й живот не узнах никога нищо. По-късно се омъжи за някакъв богаташ. Понякога ме канеше на обяд, сервираха обяда в нейния салон и на масата винаги седяхме само трима. Не обичаше жените. Канеше за „трети“ известни писатели, немски аристократи, много богати банкери или нашумели политици. И когато гостът си тръгнеше, със съучастническа щедрост ми поднасяше „суровия материал“ — тайните на оттеглилия се, къде и с кого живее, какво го боли, какво има и какво няма, какво би желал. На тези обеди полека опознах другия Берлин, който фигурираше на първите страници на вестниците, когато неговите знаменитости претърпят голям провал или пожънат голям успех; има хора, които никога не стават новина на деня.

Не бяхме в „отношения“, мисля, че всъщност не се обичахме; бяхме връстници, и в същото време някак особено, сложно тя беше по-стара и по-опитна. Очаквах чудеса от всеки човек, надявах се да ми дадат прозрение; тя съзерцаваше гостите си спокойно, наблюдаваше телесните им промени, какво и колко ядат, с какви жестове и по какъв начин издават неудовлетворението си. Понякога се налагаше да я придружа в провинциални градове, курорти; никога не знаех при кого е тръгнала на посещение. Често спях близо до нея, но никога не ни хрумна да се любим; в отношенията ни още от първия миг отсъстваше каквато и да била сексуалност, интимността ни бе съвсем особена, и двамата се страхувахме да не разрушим доверието с някой неумел или не дотам искрен жест. Обличаше се и се събличаше пред мен с професионално равнодушие, съзаклятнически; и аз я гледах така, без копнеж, с изпълнена с необикновена нежност обич, от която неясно и очевидно „нездравословно“ отсъстваше всякакъв плътски интерес. Общо-взето не се занимавах много със „здравето“ и с всичко онова, което хората наричат здравословно в любовта… По онова време, на балове и в компании, тя често сама ми избираше приятелките.

Познаваше голямата тайна: умееше да остава сама. Жените, които ме обичаха или кръстосваха пътя ми, почти винаги бяха добри с мен; отнасяха се с мене много по-добре, по-човечно и благородно, отколкото аз, който не след дълго, след две-три срещи се отегчавах от всички. Но актрисата обичах по своему, живеехме като приятели, по-интимно от всяка въобразима плътска връзка. В компанията й бях тъй почтителен и послушен, какъвто не съм бил нито преди, нито по-късно в компанията на жена; можех да се разхождам с нея, седях с часове притихнал в стаята й, наблюдавах как се гримира, как полага грижи за тялото си — прозорците на хотела гледаха към „Унтер ден Линден“ и на здрачаване зимната улица се изпълваше с някаква цивилизована, светска екзотика — и слушах как лъже и обещава на непознати мъже от стайния телефон. Никога не ми поиска нищо и винаги, денем и нощем, бе на мое разположение с времето си, с нежността си, с едно изключително и много изящно кавалерство. Уважаваше моите меланхолии, научи ме да виждам красотата на Берлин и да се чувствам добре навсякъде. Владееше чудесно изкуството на самотата; живееше в раковина; и, както истинска перла, беше скъпа и струваше много за онези, които жадуваха за нея.

Но аз не я жадувах; затова постепенно ми даде всичките си тайни. С времето от нея се свлякоха всички воали и това събличане беше по-вълнуващо от всяка голота. Предобед на Коледа ми каза:

— Освободили са Кайзер от затвора. Да отидем при него.