Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (43)

8

За болните се грижеха в отделна сграда; и като затворници в тъмница, ние също правехме всичко, за да попаднем от време на време в болницата. Монахини миеха, чистеха и ни готвеха; единствено павилионът за болни се ръководеше от една светска болногледачка. Тази млада жена с креолски тен на лицето, тъмнокестенява коса и месести устни носеше със самобитно кокетство униформата на болногледачките, бялата престилка и колосаното, снежнобяло боне. При една лека епидемия от заушка най-сетне и аз попаднах в близост до болногледачката. Лежах с отекъл врат, загърнат в компреси; лекарят идваше два пъти дневно на визитация и преди прегледа оздравяващите разтъркваха с палец и показалец живака в термометъра, за да се вдигне температурата, разбира се, твърде предпазливо, под одеялото, и не повече от 38,2–38,4 градуса по Целзий. Така можеха да останат още няколко дни в топлия, пикантен курник, вмирисан на йод и етер.

На съседното легло симулираше едно момче от родния ми град: Берци. Живееше в пансионата вече от година, минаваше за вътрешен; мисля, че трябва да беше цяла година по-голям от мен. У дома семействата ни дружаха, като деца често сме играли заедно, той бе диво и намусено хлапе, измисляше недодялани шеги, не се харесвахме, но тук, на чуждото място, търсех компанията му, страхувайки се мъничко от него… Тероризираше ме още като дете. Сега, след като три-четири години се бяхме виждали само през ваканцията и отново се бяхме събрали, аз се чувствах някак по-възрастен, сякаш го превъзхождах, бях укрепнал покрай Дьони, у мен се бе изградила вътрешна съпротива, бях преминал през други изживявания и Берци с гневно изумление забеляза, че магията от детството вече не ме лови, не ме е страх от него, грубостта му, бруталният терор вече не ми влияят.

Спяхме в обща спалня, учехме в обща зала, бяхме заедно във всеки час на денонощието. Чак след време разбрах, че съм се плашел не от заплахите му; страхувал съм се от самия него, от себичната жестокост, с която ми се нахвърляше. Живеех в тревога и страх, защото понякога работеше наистина с изтънчени методи. Ходеше неуморимо по петите ми, заплашваше ме, тормозеше ме тихичко и на глас. Беше красиво, източено момче, с разделена на път руса коса, наблюдаваше света с живи и лукави очи; беше лицемер и никак не бе глупав; навсякъде усещах изпитателния му поглед върху себе си, в клас, на игрището, дори в спалнята. По онова време някак трябва да съм бил за него един вид цел в живота; аз бях противникът, изпречил се на пътя му, беше се захванал с мене и не ме изпускаше… Събираше „лични данни“ за мен, като детектив и когато един ден се закани да ме предаде на възпитателя, причерня ми пред очите; бях потресен не от евентуалното наказание, нито от перспективата за срама и унижението, а от откритието, че между човек и човека е възможно такова нещо, тази враждебна на всяко съглашение, себична жестокост заради самата себе си… Никога не бях наскърбявал Берци, винаги той бе по-силният, по-сигурният, чувстваше се на този свят у дома, усещах в него онова неназовимо с думи съучастничество, увереността на смелото, на „славното момче“, за която му завиждах, мъничко го презирах и се чувствах безпомощен и подвластен на него. Берци безусловно „имаше среда“ — сред останалите „славни момчета“, които млъкваха, щом приближавах, произнасяха думи, чиито истински смисъл не съумявах да схвана, колкото и възбудено да дебнех и внимавах; подозирах, че светът е пълен с подобни разбиращи се, вечно действащи „славни момчета“ като Берци, те са истинските рушители или пазители на реда, тяхно „дело“ е в крайна сметка всичко, което прави света страшен, объркан, несигурен… Берци просто знаеше, усещаше го с кожата и всичките си сетива, че съм от оня тип хора, от които, и според него, и според всички видими признаци, светът няма никаква нужда; те сеят съмнения и гнетящо безпокойство сред хората и трябва да се изтребват и тормозят, когато и където може… Беше се заел със задачата безотказно, въодушевено и с голяма издръжливост.

Баща му, пенсиониран полковник, от време на време го посещаваше в пансионата, привикваше сина си в гостната, откопчаваше ремъка на сабята и го напердашваше ей така, глобално, за дълго време и отнапред. След боя му даваше един форинт и си тръгваше. Берци не се вживяваше в бащиния си глобален пердах, отръскваше се от него, както куче — от дъжда; форинтите обаче оползотворяваше находчиво и резултатно. Надзирателите всяка седмица ни раздаваха „джобни пари“; тези дребни пари, както и другите разходи по възпитанието ни се вписваха в твърде солената сметка. Сумата вече не помня, дали сме получавали по един форинт седмично или толкова за цял месец? — едно е сигурно, тези джобни пари не стигаха дори за редките и дребни разноски, с които се опитвахме да подсладим еднообразието на пансионната храна… „Да подсладим“ в детския и в буквалния смисъл на думата; по-малките си купуваха бонбони, лакомства; по-големите ги даваха за тютюн и дори за пикантния хумористичен журнал „Фидибус“. Бяхме ящни младежи и при спартанското меню в пансионата даже и възпитаниците с по-фини стомаси често оставаха гладни; по „приходящите“ си поръчвахме вкуснотии от града, особено предпочитани и нашумели по онова време бяха „Ябълката на Тел“, слепен от шоколадови резени, загърнат в станиол десерт, и продълговатите, пълнени с ванилов кисел „неаполитански вафли“… Гризяхме по цял ден подобни неща; по-заможните и по-големите не пренебрегваха и по-сериозните, по-мъжки добавки към храната като сардини, соленки и ловджийски колбас; и Берци съзнателно бе обмислил всичко, когато с бащините форинти положи основите на тайна амбулантна търговия.

В чекмеджето на писалището му, като върху рафт на бакалница, бяха красиво подредени какви ли не деликатеси, способни да раздразнят гладните ученически стомаси: маринована херинга, солени гевречета, неаполитански вафли, захаросани плодове, сухи колбаси и, разбира се, тютюн и цигари. Тайният склад се разчу за кратко време. Всички випуски пазаруваха там, от най-малките до зрелостниците. Ръководеше „фирмата си“ прецизно, с търговска акуратност; трябва да се признае, Берци държеше добра стока — вечер бързо изгълтваше развалените и непродадени продукти и сутрин набавяше на тяхно място пресни –, обслужваше почитаемите си купувачи внимателно и с готовност. И до днес не мога да разбера какъв дявол го беше обсебил, та да се захване с тия лихварски сделки — беше заможно момче и от къщи получаваше всичко, както и останалите, които бяхме настанени в прескъпия училищен пансионат; родителите му шиеха „екстра“-униформи, седеше с бели гласени ръкавици в ложата на Националния и се ползваше от същото обслужване и отношение, както и останалите. Берци все пак се впусна в сделки… Амбулантната му търговия процъфтяваше. Всички възпитаници на пансионата „прикриваха“ Берци, криехме тайния склад, заплетените пътища на контрабандната стока… Във всеки час от денонощието Берци беше на наше разположение с отбраните си лакомства. Никога няма да забравя доволния му вид, когато следобед в общата занималня, с невинно-лукаво изражение, симулирайки, че зубри, се привеждаше над учебника и в същото време с дяволит поглед дебнеше тайните знаци на „клиентите си“; чрез сложни морзови сигнали те му предаваха желанията си: дали ще е „Ябълката на Тел“ или петдесет грама салам — по време на обяд по-гладните предварително натъпкваха джобовете си с хляб — сетне отивахме „по нужда“, излизахме от залата, а на връщане минавахме край масата на Берци и с отработени движения поемахме желания артикул и го пъхвахме в джоба… Разплащаше се всяка събота с длъжниците си; водеше точно счетоводство, „работеше“ със стопроцентова надценка и за кратко се замогна. Седеше с молив зад ухото, потривайки ръце пред склада със стоки, докато ние зубрехме, съзерцаваше с доволен поглед на гешефтар своите „книги“, в които водеше на строг отчет всяко вземане и даване… За жалост, скоро и аз се причислих към неговите длъжници; и месеци наред трябваше да понасям последствията от лекомисленото си задлъжняване.

Един ден спря пред мен, измери ме с насмешлив, високомерен поглед, погледна във въздуха и между другото рече: „Познавам семейството ти. Може да пазаруваш при мен и на кредит.“ Това великодушие ме изненада, изпълни ме с подозрение. Имах лошо предчувствие и докато разполагах с пари, купувах от него само в брой. Но той направо ми навираше под носа стоката си — не съумях да устоя на изкушението на прескъпата, възжелана „Ябълка на Тел“ — и след първите, по-плахи опити, вече се възползвах все по-настървено от предоставения кредит. Скоро вече хапвах при Берци на акорд… за закуска в десет часа — цяла консерва сардини; за следобедна закуска — колбас; и неаполитански вафли — във всеки удобен час на денонощието. Обслужваше ме сериозно и с готовност, отбелязваше грижливо с молив всяка сделка в джобно тефтерче с червени платнени корици; и ако понякога, когато „се сдобивахме“ с джобни пари, исках да погася един-два форинта, той с любезен, отбиващ жест отхвърляше частичната вноска и упорито повтаряше: „Познавам семейството ти. В края на срока.“ Тъй елегантно работеше Берци, тъй сдържано, „с дългосрочен падеж“, но мен не ме утешаваше много-много насърчението, че „познава семейството ми…“ Бях му в ръцете. В края на срока, преди коледните празници, спря с леден поглед до писалището ми и ми прочете от тефтера шайлоковите^[94] сметки. Дължах му някаква невъобразима сума — може да са били и повече от трийсет пенгьо. „Ако обичаш, да ги уредиш преди празника“ — изрече с безцветен глас, официално. И когато проумях думите му, кратко и неумолимо продължи: „Съжалявам. И на мен ми трябват сега пари.“

Щеше ми се да му се изсмея в лицето; що за глупава игра?… — и знаех, че ако свия рамене и го оставя да си прибере дълга, както може, ще пострада той; баща му, полковникът, просто ще го напердаши до смърт и нищо чудно да го изхвърлят от пансионата, като разберат, че е злоупотребявал с пари… Гледахме се втренчено, и двамата знаехме, че за отмъщение и дума не може да става; трябва да си платя дълга, не мога да предам Берци; и отгоре на всичко той е победител в този странен двубой, аз бях показал телесна слабост, тъпчех си търбуха с лакомства, не съумях да устоя, защо тогава да се „надувам“ пред Берци, сякаш съм друг човек, от по-благородна материя и с честолюбие, по-различно от неговото и на останалите „славни момчета“? През дългите месеци, докато хапвах на кредит при Берци, и двамата знаехме, че смисълът на кредитната операция е този, нищо повече, и Берци стоеше със скръстени ръце пред мен; също като Сачваи в ролята на „венецианския търговец“.

— Ще ги уредя след празника, прасе такова — му казах; и ми се прищя да заплача.

— Честна дума — каза спокойно.

— Честна дума — промърморих, скърцайки със зъби.

„Честната дума“ в нашия феодален пансионерски свят означаваше: на живот и на смърт. На другия ден си заминахме за коледната ваканция. Тридесет пенгьо! — навярно толкова пари нямаше и в банката у дома… След празниците, когато вече не бях нито ял, нито спал от вълнение цели три дена, се изповядах на баща си. Даде ми парите и обеща да не казва на полковника. Берци пое безмълвно банкнотите; изглади всяко пенгьо поотделно, сложи парите в джоба, като през цялото време гледаше пода и върха на обувките ми. Треперейки от гняв, пожълтял от унижение, стоях пред него онемял и чаках — какво ще стане сега? Отговорът му беше ненадеен: вдигна внезапно глава, заплю ме в очите, зашлеви ми страхотен плесник и избяга. Никога повече не си проговорихме.