Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (10)

9

Прислугата спеше в кухнята. Колкото и просторно да беше впрочем жилището, а в старите провинциални фамилни домове нерядко на разположение на семейството бяха до десет-дванайсет стаи, готвачката и слугинчето спяха в кухнята, там, където по цял ден готвеха и перяха. Сутрин се миеха на чешмата в кухнята, в чиито отходен канал се изливаше и помията, и нечистата вода. Вследствие на това в повечето буржоазки кухни се разнасяше воня на спарено, колкото и да проветряваха през деня. Безобразно и непонятно положение, никой обаче не си блъскаше главата над него, обществото се бе устроило така, господарите живееха в пет, осем или десет стаи, в стаите имаше пиано, декоративни бронзови предмети, дантелени пердета, скринове, пълни с книги, сребро и порцелан, всичко блестеше от чистота, прислужниците по цял ден забърсваха праха в жилището и прогонваха „бацилите“ с метличка от пера, сервираха чисто и грижливо, ястията, които се слагаха на масата, бяха вкусни и приготвени с особена взискателност — прислугата обаче цял живот се печеше и съсухряше там, сред кухненските миризми, телесните им изпарения се смесваха с парата и вкуса на ястията, които сетне попадаха на трапезата в „господарското жилище“. Никой не се замисляше върху това. „Социалното положение“ на прислугата в обуржоазяващото се унгарско семейство от началото на века беше съвсем особено. Тя не се числеше към „пролетариата“ — тогава това понятие се спрягаше само в канцелариите на партиите –, прислугата не беше „съзнателен наемен работник“ и не беше наясно с положението си в обществото. Беше просто прислуга. Лошо платени — по-лошо от кой да е наемен работник, по-унизително от надничарите –, те работеха до изнемога и при първата разправия им сочеха вратата, изхвърляха ги на улицата с „уведомление от две седмици“, дори двайсет години да бяха работили преди това на същото място. В замяна „имаха всичко“, както казваха буржоазките домакини, „прехрана, квартира“, какво повече? Квартирата всъщност беше раклата с чекмеджета в кухнята, в която прибираха алените „слугински юргани“ на райета — нощем отваряха капака на раклата, изтегляха долното чекмедже и слугините спяха в него — и качеството на храната, разбира се, се менеше, на повечето места обаче дори при онова ханаанско маджарско изобилие отпреди войната за слугите имаше „строг ред“, заделяха залците, които могат да изядат от остатъците на блюдата, раздаваха им дневния комат хляб, мереха им млякото, кафето — разбира се, прислугата получаваше само ерзац — и им брояха бучките захар. „Килерът“ на повечето места се заключваше. Изгонеха ли прислужница, добрата домакиня преглеждаше вещите на уволнената на тръгване, правеше истински обиск на цялото тяло, подробно изследваха слугинския вързоп, търсеха пешкири и сребърни лъжици, защото всички знаеха, че „слугините крадат“. Това пребъркване съвестната домакиня извършваше дори ако „напусналата“ домашна служителка бе работила десетина години в къщата и от ръцете й не бе изчезнала дори една шевна игла. Самата прислуга също не протестираше срещу тези унизителни пребърквания, намираше ги за естествени. Добрата домакиня често имаше право да подозира в кражба тези „платени врагове“ — прислугата крадеше на драго сърце, предимно носни кърпички, чорапи и пешкири. И изобщо, имаше купища неприятности с платените врагове. Детството ми е изпълнено със спомени за слугински трагедии. Готвачките обикновено пиеха, с особено предпочитание си попийваха ром, непонятно защо чрез алкохолно опиянение искаха да забравят земната си орисия, това, че „имат всичко, каквото им трябва“, и най-вече — прехрана и квартира. Бавачките ходеха по мъже, разболяваха се, не можеше да се разчита на тях, особено словашките прислужници бяха прочути с уж по-свободните си нрави. Положението на прислугата в семейството е било винаги подчинено, в стари времена обаче действително са ги считали поне донякъде за членове на семейството, които господарите са използвали, товарели са с работа до сетния ден, плащали са им лошо или никак, ала в замяна на това наистина са ги считали като част от семейството, грижели са се за тях на старини. Някогашните господари от време на време са наказвали, удряли са шамари, санкционирали са прислужниците, властвали са над живота и смъртта им, ала са задържали у дома си престарелите слуги, омъжената с тяхна благословия слугиня те дарявали със зестра, главявали я евентуално заедно с мъжа й; накратко — поемали са отговорност за слугите, смятали са ги за своего рода далечни, по-низши по ранг роднини. Прислугата не беше член на буржоазното семейство. От старото деспотично схващане бе възприето само лошото отношение, в контактите между слуги и господари липсваше семейна интимност, нямаше социална отговорност. Остарелите, неспособни да работят прислужници най-често биваха отпращани без особена причина, защото „им бяха дотегнали“.

Не беше за учудване, ако в този променен свят буржоазките домакини се оплакваха от „неблагодарността“ на прислугата. Слугинята, колкото и чудно да изглеждаше, вече не бе „привързана“ към господарката си, не беше склонна да се жертва за семейството, което й даваше хляб и което, след като я бе използвало достатъчно или й се бе разгневило за нещо, я изритваше от днес за утре на улицата. „Платеният враг“ хранеше подозрението, че няма да е за дълго в буржоазното семейство, колкото и патриархално да се държеше то. Пиеше, тичаше подир мъже, крадеше бучки захар и пешкири и всячески се стараеше да даде на домакинята повод за и без друго лошото мнение, което тя по убеждение питаеше спрямо слугинската прослойка. На прислугата говореха на „ти“, а по-младите прислужници поздравяваха господаря на дома с „целувам ви ръка“^[37]. Това бе традиция, навей от хубавия, лицеприятен свят на съсловията, без относителната човещина и покровителствения патронаж на същия този свят. Буржоазна фамилия, при която отслужилата слугиня оставаше до старост, едва ли имаше и една на хиляда. Безспирен поток от чужди лица представляваше това слугинско нашествие и в нашето семейство. Две от тях спяха в кухнята, една по-възрастна, дебела готвачка и поставеното под неин надзор слугинче; в килера до кухнята спеше госпожицата, най-често някоя „фройлайн“ от Моравия или Силезия, която учеше децата на немска реч. Тези фройлайн, разбира се, също вземаха участие в домакинската работа, почистваха собствената си стая и поддържаха реда в детската, при гладене, шиене и тях ги впрягаха на работа, иначе обаче стриктно се съблюдаваха обществените различия, които ги деляха от прислугата, макар най-често и самите те да имаха селско потекло. На обяд и на вечеря се хранеха на семейната трапеза, без обаче да се намесват в разговора, по време на хранене ни отправяха забележка единствено с вдигане на вежди и неми движения, защото майка ми не одобряваше, ако в присъствието на баща ми отвореха уста за приказка.

Децата и прислугата най-често живееха в добри отношения, някак извън света на „възрастните“ и „господарите“, разчитайки донякъде един на друг, на едно и също социално равнище. Майка ми строго изискваше да се държим с прислугата учтиво; мъмреше ни, ако настоявахме да ни обслужват за щяло и не щяло, и много държеше да благодарим учтиво и за най-дребната услуга. Когато баща ми се премести в по-просторното жилище, в своя собствена къща, за слугинска стая отредиха голяма, сводеста стая до кухнята; не вярвам обаче в града да е имало повече от десетина домакинства, където прислугата е спяла в отделни стаи. В паметта ми изплуват лицата на ласкави бавачки с русоляви плитки от времето на моето детство, петнайсет-седемнайсетгодишни словашки девойчета от околните села с вид на теленца, които идваха на работа с плъстените си чизми, по-бедните — с цървули и с непретенциозно вързопче на рамо, с един кат бельо, молитвеник и икони, идеха и си отиваха безименни, почти безлични, като близначки от едно-единствено голямо семейство. Вече не си спомням поотделно лицето на ни една от тях, но си ги представям как загърнати в дрипи, с влажни, смъркащи нослета пристигат зиме от някое затрупано с обилен сняг селце — Кавечан или Мислока –, от кирпичените къщи, където около коледа овесеният хляб свършва и пращат момичетата на служба в града. Месечната заплата на една такава девойка беше четири-пет форинта, разбира се, едва след няколкомесечна служба, когато вече се е изучила на това-онова и не потрошава всяко нещо, до което се допре. „Отлъчките“ бяха забранени, слугините можеха да напускат дома веднъж, най-много два пъти месечно, за няколко часа в неделя следобед — в четири свършваха с миенето на чиниите, в пет се бяха облекли, за седем и половина вече трябваше да се връщат. „Закон № XIII от 1876 година за уреждане на отношенията между прислугата и стопанина“, който е валиден и до днес и може да бъде прочетен на трета страница във всяка слугинска книжка, наистина постановява, че „прислужникът… постъпвайки на служба, става член от домакинството, респективно семейството на стопанина“ — но на практика тази високопарна гледна точка се осъществяваше доста странно и несъвършено. Служебният правилник указва правата и задълженията на стопанина и прислугата, съотнесени твърде несъразмерно; например „прислужник, който… отказва да върши работата, за която е нает, при поискване от страна на стопанина трябва да бъде заставен от съответните органи да изпълни задълженията си“; след това „по искане на стопанина, прислужникът е длъжен да държи сандъка, дрехите и всичкото си движимо имущество в дома му, а ако стопанинът има основателни подозрения, той може да провери вещите на прислужника в негово присъствие“ — и от това си право стопаните често се възползваха. Параграф 45 от тази ведомствена наредба буквално и с неподправена откровеност постановява, че: „Прислужникът е длъжен да изслушва с почит и преданост заповедите на стопанина; изрази и действия, които пред други лица, вън от семейния кръг и домакинството могат да бъдат възприети за оскърбителни — в отношението на стопанина не означават преднамерено унизяване на честта на прислужника.“ С други думи, стопанинът може да хока прислужника си като куче, да го наругае вдън земя, оскърбленията му не „могат да бъдат възприети за обидни“. Така живееше буржоазията под общ покрив с прислугата си.

Готвачките, достигнали до климактериума и хроническия алкохолизъм, понякога вадеха нож срещу домашните, а размирните по нрав бавачки често си плюеха на петите; общо-взето рядко имаше прислужница, която да издържи повече от година на едно място. Наред с прислугата постоянно прехождаха у дома перачки, гладачки и шивачки — слугинчета от предградията, които вече се обличаха като госпожици и оказваха опасно влияние върху подрастващите, неспокойни синчета в семейството. В много буржоазни фамилии очакваха от младите селски прислужници да улеснят господарските синчета в трудните години на пубертета, да бъдат на разположение и за по-интимни телесни услуги. Често чувах буржоазки родители с доволство да разправят, че са успели да ангажират за подрастващото си синче красива, млада бавачка, защото така е все пак „по-хигиенично“, отколкото с онези жени, към които възмъжаващите момчета обикновено се обръщат при първата си нужда. Ако прислужницата заченеше от младия господар, отпращаха я, а осем-десетфоринтовата издръжка се плащаше кавалерски, с някаква кокетна и ликуваща гордост от щедрия дядо, вместо от напетия недорасъл баща. Това бе утвърден обичай.

Към прислужниците се отнасях като към роднини, влечеше ме към тях, в детството си с удоволствие седях до тях в измитата кухня, край топлата печка, слушах глупавите им суеверия, безсмислените им мечтания, докато майка ми не ме откриеше и не ме привикаше във вътрешната стая. В хаоса на огромната гмеж от слугински лица изпъква кошмарният лик на една пропила се старица на име „Хайдувица“, която най-редовно се появяваше изневиделица у нас с остро наточен нож, мъртво пияна, и искаше да убие децата и майка ми, беше опасно войнствена, дори повиканите на помощ полицаи едва успяваха да я усмирят. Хайдувица пристигаше посред бял ден, в най-неочаквания момент, като сляпата орис от гръцките драми, и прислуга, госпожи, деца, пищейки, се разбягваха по килери, мазета и тавани от развилнялата се жена, която, размахвайки остър нож, обикаляше коридорите на къщата и като вещицата от приказките диреше да хване някое дете за закуска. Една от причините за детската ми невроза и прекалена чувствителност беше Хайдувица, от която се страхувах, както примитивните народи от дявола. От прислугата впрочем бях научил много поличби, суеверни страхове. Хайдувица вилня из къщата, чак докато „ракията не я изгори отвътре“, и ние се избавихме благополучно от нея; минаха години, докато природата се престраши на това отрадно разрешение. Никой не се беше замислил, че Хайдувица е просто болна, страда от делириум тременс и е препоръчително да я настанят в приют. Прислужниците не ги пращаха в приют, навярно го считаха прекалено изискан за тях.

С ботуши с твърд кончов и остро засукани мустаци домоуправителят беше елитен маджарски разсилен, сякаш излязъл от някой шедьовър на Янош Янко^[38]. Той беше разсилен в областното управление, носеше лъснати до блясък ботуши и мундир с ширити; бе надменен, горделив унгарски человек, който за нищо на света не би хванал метла в ръка. Домакинската работа, разбира се, вършеше жена му, тя се трудеше за своя благороден, височайши господар, и изкарваше пари за двете момчета, които бяха добри мои другари, единият завърши механо-техническия и по-късно отиде матрос; другият посещаваше по-представително училище, майка му го обличаше по господарски, за господар го възпитаваше. Знатният начин на живот и дневната дажба ракия на домоуправителя, учебните пособия и господарското облекло на двете момчета, всичко това излизаше изпод работните ръце на старата домоуправителша, от филерите за входната врата, от парите за смет, от пране, гладене, защото домоуправителшата переше, пресукваше, гладеше за цялата къща. Тя с успех възпита двете си момчета за господа, те завършиха училище, а сетне във войната загинаха и двамата. Тогава домоуправителшата също взе да пие и пропилата се семейна двойка бе изгонена от къщата.