Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (64)

6

Заминахме с местната железница, на час и половина от Берлин, в едно от летовищата на бранденбургското графство. Селището бе скромно, няколко къщи с градини сред боров лес, на брега на езерото. Съпровождаше ни един от берлинските драматурзи на Кайзер, плешив и напълно глух немски господин, който не чакаше отговор на изявленията си и по пътя шумно спореше със себе си и с отчетлив глас доказваше: „Er hat recht gehabt“^[155]. Във всяко литературно кафене на Германия, във всекидневниците през онзи ден също обсъждаха тази истина.

Когато пристигнахме, селището бе вече тъмно. Отседнахме в неотоплените стаи на една странноприемница, всички прозорци на която гледаха към езерото, стаите не бяха отоплявани от седмици и водата в легена за миене беше замръзнала. Актрисата седна, както си беше с кожуха, на леглото, на светлината на свещта и тъжно гледаше през прозореца. Между дърветата, по заснежената пътека се лутаха коледарчета с фенери. „Нищо не е важно — каза. — Дори любовта. Само дарованието.“ Имах изтънчен слух, знаех, че говори истината. Тази жена, която беше получила от живота всичко, бе в състояние да презре и отхвърли всичко, щом срещнеше истински талант. Тази горда, красива и умна жена изведнъж ставаше смирена, щом попаднеше в близост до талант. „Кайзер е талантлив — повтаряше и тя, опърничаво. — Има право на това.“ Мълчах. И аз чувствах, че има право на това, но отричах метода, Кайзеровия метод. Писателят поискал да „живее“ — или какво точно е искал? дори не зная, да пътува, или да пие шампанско — и затова откраднал от замъка на мюнхенския си приятел и „благодетел“ безценни персийски килими и ги продал. Актрисата от душа, с целия си женски инстинкт вярваше, че Кайзер е „етичен човек“, и по-късно и аз самият се убедих, че действително е такъв. Актрисата зъзнеше. Този мъж бе за нея повече от „прочут театрал“, от пореден любовник. Кълнеше се в него, вярваше му, имаше момент, когато щеше да му даде всичко, стига мъжът да го пожелаеше; но ми се струваше, че тази жертва би била излишно разточителство, повече от грешка — професионална грешка. Седяхме в тъмната, студена стая и спорехме: на какво има право талантът.

Актрисата каза, че на всичко. С учудване забелязах, че — за първи път — я напусна вълшебното й спокойствие. Стискаше ръката ми, направо ме умоляваше. Имаше нужда от насърчение, от потвърждение. Спокойната жена поруменя, запламтя. Научих, че тя е наела вилата, тя е настанила тук семейството на Кайзер, съпругата му и децата. Седяхме в тъмната и студена хотелска стая, сякаш бяхме попаднали в някакъв „лъхащ на живот“ роман. Но героят на романа бе изключителен талант; и пред погледите ни нещо се прекърши, един жизнен път потъна в задънена улица, дойде краят на нещо. Не вярвах, че за един писател е кой знае колко добре да краде килими, да лежи в затвора, да спи с красиви жени и да прахосва парите си за френско шампанско или скъпи екскурзии с автомобил. „Писателят трябва да живее привидно“ — обяснявах на актрисата –, „да имитира живота, да го наблюдава много съсредоточено, но по възможност да не участва в него.“

Ала актрисата беше преди всичко жена, при това красива, млада жена с кипяща кръв, и отричаше необходимостта от аскетизъм. Не става дума, казвах й аз, дали талантът има или няма „право“ на нещо — става дума, че „животът“ не е полезен за писателя. Всичко, което той намира там, е само материал; и то в такова качество и агрегатно състояние, че почти винаги е неизползваем; каква полза от писател, който хем иска да живее, хем да работи?… Този разговор се проточи до вечерта. Паметна остана за мен тази вечер; това, което казах тогава, в тъмнината, беше познанието, до което рано или късно достига всеки творец; урок, който не може да бъде научен от разкази, от чужд опит, от класически и ефектни примери; както и всичко, което е съдбоносно, всеки закон, от който пряко и лично зависи индивидуалността ни, не може да бъде опознат и възприет въз основа на чужд опит. Идва ден, когато писателят разбира съдбата си; но може да я разбере единствено сам. Докато говорех, ми се проясни нещо съдбовно; в онзи час аз бях познал и изрекъл собствената си орис, почти несъзнателно, с трескава увереност. Изведнъж проумях нещо: за начина на живот, за работата, за носталгията по живота — двайсет и четири годишен, без „опит“, в една тъмна стая пред мен се беше прояснила собствената ми участ, разбрах особената си присъда и я приех смирено, с едничкото смирение, на което съм способен.

Работата е единственият принцип, в духа на който писателят може да си позволи лукса на смирението; той трябва да стои с неумолимото си съмнение над жизнените явления, защото в мига, когато се хвърли истински, с цялата си духовна екзистенция в живота, в „авантюрата“ или „преживяването“, губи ранга си на писател. Така поучавах. Търсехме примери. Актрисата доказваше, че „страданието пречиства, извисява“. Но тази разводнена немско-руска теория не ми подейства. Отговорих й, че единствено трудът пречиства. И въобще не ме интересува, дали вътрешно, където тече животът му, съдбата му, писателят е чист. Интересува ме само чистотата на произведението. Привеждах доказателства, че писател, отдал любопитството си на житейски преживявания, е загубил. Уайлд със сигурност не е писал по-добре след затвора; и „Балада за Редингската тъмница“ е доказателство само за това, че големият талант надмогва всичко, дори „преживяването“…

Нямаше надежда да се споразумеем, защото аз исках да пиша, а младата жена — да обича. Беше вече късна вечер, когато тръгнахме през снежната гора към скромната къща на Кайзер. В жилището имаше всичко, но бе някак като хотелска стая, където хората, които живеят, не знаят със сигурност дали ще си платят сметката в края на седмицата. Имаше нещо временно и цинично, унило безучастно в стаите, върху пианото стоеше спиртник, на кухненската маса — пишеща машина и прясно изпрани, съхнещи пеленки. Между мебелите ситнеха тихичко три дребни, тъжни дечица, с враждебния си инстинкт на деца те знаеха, че семейството им е връхлетяно от беда, големият идол се е прекатурил и любезните непознати, които с пакети подаръци под мишница и с престорено безпристрастна усмивка се надвесват над тях, са всъщност канибали, които се наслаждават на живата плът на семейството. Пълната, висока руса жена, съпругата на Кайзер, с изтерзано и безмълвно смирение посрещна „благодетелната“ си съперница и гостите, които се изсипваха един след друг; берлински журналист с любимата си, поет-футурист и неговата съпруга, и издателят-комунист, който оглеждаше с такова задоволство присъстващите, сякаш беше единственият, който е в състояние да разбере докрай трагедията в живота на гения тази вечер, все едно той бе откраднал килима и бе написал и произведенията на Кайзер. Жената, съпругата на падналия поет, седна при децата си в ъгъла, сложи най-малкото момченце на коляното си — като правдиво изображение на действителността — и цяла вечер мълча враждебно. Поетът свари пунш, всеки се чувстваше като у дома си в жилището, където никой не си беше у дома; и се държахме непринудено. От време на време децата се стряскаха и започваха да плачат.

Около полунощ донесоха телеграма, новогодишна анкета на кореспондента на един американски вестник в Берлин; журналистът искаше да научи от знаменитостите в Германия дали познават шест души и ако да, кои са тези, които биха поканили в деня на новия потоп при себе си в Ноевия ковчег? Кайзер смачка телеграмата, хвърли я и равнодушно каза: „Не бих спасил никого.“ Затворът не го беше сломил. Изключителна сила витаеше в този човек. Той бе първият трагичен случай, при който проследих пряко „трагедията на гения“, школският образец за този тип съмнителна „трагедия“. У Кайзер, във всяка негова дума, във всеки жест, във всяка негова постъпка се усещаше съдбовна сила, неподражаемо, безапелационно поведение, участта на гений. Убеден съм, че той бе гений, единствен и неповторим човешки феномен. Той беше първият от съвременниците ми, който ме научи, че „геният“ не стига за творчеството; условията, които работата поставя пред твореца, са по-сложни и готовността на гения да работи е само едно от тези условия. Застъпваше се за нещо, мълчеше или говореше, мразеше или скучаеше, при някакъв обрат в разговора изведнъж изцяло му се отдаваше или го отхвърляше, всичко това беше все той, не можеше да бъде подкупен, бе опърничав и неумолим, излъчваше нещо детинско и — по свой си срамежлив, свенлив начин — беше обезверен. На външност изглеждаше като пруски фелдфебел, останал на свръхсрочна служба. Беше русоляв германец, набит, с топчеста глава и дребни очи. Година по-късно постъпи в германската комунистическа партия. Сетне замлъкна. Понякога поставяха някоя от пиесите му без особен успех. В националсоциалистическия райх не го закачаха, защото бе ариец, но го пратиха в забвение. Истинската трагедия бе настъпила за него още преди външни сили да сподавят словото му.

Кайзер не беше „театрален автор“ в модното, импресарско значение на думата. Беше много повече от това и, гледайки резултатите от неговата работа, той бе постигнал по-малко от прилежните и ловки театрални занаятчии. На времето — гледам това време от дистанцията на десетилетие и половина, но вече е абсолютно минало, както приключил епизод от историята — той навярно беше единственият сред своите съвременници, който имаше сила, изключително дарование и би могъл да съживи погиващата драма. След Хауптман и редом с него тогава той бе единственият драматург в Европа; Шоу се премяташе и театралничеше, а Пирандело тънеше в неизвестност. Драматургичния си талант, тъй рядко явление в литературата, той пожертва за политически моди. В пиесите си даде глас на стила на партийно-политическата агитация на епохата. На сцената героите му все по-често говореха в плакатен стил. Не устоя на успеха, тази толкова голяма заплаха, най-тежката измежду заплахите, които застрашават гения. Надушваше очакванията отвсякъде, стараеше се да отговори на претенциите за стила, даваше онова, което очакваха от него и не предложи нищо повече, което само той би могъл да даде. Почитах изключителните му способности, особената му, горчива, свенлива доброжелателност, с която съзерцаваше живота, суровата му меланхолия. По онова време той написа една пиеса за актрисата — „роля“ за нея –, в която беше описал трагедията на писателя: на писател, който отчаяно бяга от работата си в живота. Ефектната като литература, но слаба като драма пиеса завършваше с красивите слова: „Das Wort totet das Leben.“^[156] Ала на Кайзер само му се искаше да е така; копнежът по живота, по второразрядната дейност при него беше по-силен от принуждението на литературната дейност; при него животът погуби словото.