Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (84)

2

Лондон беше неделята на парижките години. В началото дръзвах да прекося канала само за ден-два, предпазливо се разхождах в центъра на града, зяпах гостилниците и музеите; и след два-три дена на самота — о, гъста, пълноценна, незабравима лондонска самота! — в понеделник сутрин се дотътрях обратно в Париж. Няколкото часа, отдалечеността на тясната водна ивица ме отвеждаха по-далече от всички познати, отколкото ако бях пътувал в Кейптаун. Обичах приключенската внезапност на тези пътувания, нормандския пейзаж, през който препускаше елегантният „английски влак“ — по тази линия французите композираха най-добрите за всички времена, най-нови железопътни вагони, менюто в ресторанта бе подбрано с особена придирчивост, шафнерите и кондукторите бяха мъчително любезни с пътниците, тъй като освен древната, вековна, вечна антипатия, англичаните бяха единствената нация, пред чието цивилизовано превъзходство французите вътрешно се прекланяха! Пътувах през Диеп, защото оттам минаваха по-евтините влакове. Обичах да тръгвам в зори от Париж, „имперското“ безредие на гара „Сен Лазар“, задръстено от двуетажни железопътни вагони, сивата, умна и, въпреки „индивидуалния“ произвол, все пак дисциплинирана тълпа на прииждащите в Париж от околните селища чиновници и работници; обичах чисто преметения лондонски влак, резервираността на връщащите се у дома английски туристи, която се променяше чувствително в начина на обръщение, в жестовете и мълчанието; по странен начин се превръщаха в англичани, с всеки километър, който ги приближаваше до английския бряг, все по-видимо ставаха англичани, изолираха се… В Диеп влакът препускаше интимно по улиците чак долу до пристанището, при паления с евтини въглища бракуван параход, който плаваше по канала; и стъпехме ли на борда на парахода, започваше друг свят, загадъчният английски свят. Всичко изведнъж ставаше по-тихо, по-дисциплинирано и печално. Параходът потегляше, стюардът поднасяше супата, и на пет минути от Диеп — още се виждаха разкошните гостилници на брега, където шкембести нормандци гребяха вкусна супа от омари и пиеха превъзходно червено вино! — пътниците вече дъвчеха неподправени и блудкави хапки, замразеното овнешко месо беше залято със зелен джодженов сос, в ресторанта се стелеше миризмата на овнешка лой, хлябът бе безвкусен и сух, виното — скъпо и подправено; започваше Англия. Пътниците гледаха другояче, говореха по-тихо, сервитьорът обслужваше другояче — по-любезно, отколкото френският келнер, и все пак някак по-честолюбиво! –, гостите поръчваха другояче, не така непринудено, приятелски и все пак някак по-човешки. Във въздуха се носеше сладникаво-душната миризма на вирджински тютюн, още тук, на кораба, чаят бе ароматен, да се опиеш от него… Обичах да пристигам в слънчевия пек на белите скали, каналът немилостиво люлееше корабчето, английски деца удостояваха с възгласи на познавачи бързината на парахода; обичах да гледам тъмната синева на морето половин час преди Фолкстоун или Нюхевън, когато бреговете вече искряха, огромни кораби отплаваха от пристанищата на Империята към колониите, слънцето печеше, вятърът, неумолимият вятър над канала посипваше лицата ни със студени, солени пръски, и англичаните, загърнати в своите шалове и непромокаеми мушами, излизаха до един на палубата, съвсем като завръщащия се от околосветско пътешествие Фог Филеас в романа на Жюл Верн; пушеха лули, наблюдаваха бреговете с далекоглед и се усмихваха… Усмихваха се и кокалестите старици, вятърът дърпаше воалите, с които загръщаха наболите си бради, младите излагаха на вятъра съзнателните, дисциплинарни очертания на оформените си тела, всички бъбреха и се запознаваха, защото там, в далечината, бялата линия в края на синята вода, беше вече Англия. Толкова отявлено, толкова демонстративно се прибираха у дома, дори и сервитьорите, и матросите, които всеки ден изминаваха пътя между острова и континента. В онзи половин час, предхождащ пристигането, на английския параход можеше да се почувства, че Ламаншът е нещо различно и повече от естествена разделителна линия между острова и света; там, зад белите варовикови скали започваше обезпокоително различен свят, по-различен от всичко, което континенталният човек познава, обича, желае, друга правда и друга чест, пиво с друг вкус и любов от друго естество, тъй страховито различен, като че ли пътникът се отдалечаваше от Диеп на многоседмично пътуване с кораб. Но не, преди два часа още се препирахме на континента с френския келнер. Тук, половин час преди Фолкстоун, никой вече не се препираше със сервитьора. На парахода пътуваха джентълмени: пътници джентълмени, огняри джентълмени и миячи на чинии джентълмени. И толкова различно, съвсем непонятно бяха джентълмени; сетивата им възприемаха другояче отправените към тях думи, по-бавно разчленяваха понятието на морално и смислово съдържание, понякога даваха отговор едва след половин час, когато питащият вече бе забравил своето любопитство… Но сега, в този последен половин час преди Нюхевън, всички говореха по-шумно. Завръщаха се от света, от тяхната собствена световна империя, от Индия, Австралия и Канада, бяха покорявали, сключвали сделки и разглеждали, бяха напълнили дробовете си със свеж въздух и сега ще седнат в някоя от задимените островни къщи, ще се нагодят към законите на обособената си островна цивилизация и ще й се подчиняват не само с дела, а дълбоко вътрешно, в сетивата, желанията и мислите си… Прибираха се у дома. Никой не умее да се прибира у дома тъй действено, както англичаните.

И само да случеха с пари, с всеки излишен фунт, в първия свободен час хукваха към континента или по света, защото не издържаха живота у дома. Не го издържаха, защото скучаеха. Скучаеха методично, съзнателно, скучаеха с такъв апарат и подготвеност, сякаш скуката бе първоразрядно национално занимание. Дръннеха ли в джоба им петдесет излишни фунта и хукваха към континента, към слънцето, към усмивките, търсеха другата свобода, на частния живот, която не е съвсем чиста, и от която не биха посмели да се възползват у дома, на дисциплинирания и пометен, регулиран от съглашения и душевен терор остров… и от чиято липса животът от време на време бе непоносим дори за англичаните. Хукваха към огрените от слънце простори, към изкуствената слънчева светлина на континента и неговите градове, или надолу към Ривиерата, оттам към колониите, защото те бяха най-свободният народ на света, в продължение на хиляда години стъпка по стъпка бяха откупували свободата си с пари в брой от своите блудни, кръвожадни, прелюбодействащи крале убийци, в Сити с пари в брой бяха купили през столетията всички bill^[207]-ове и chart^[208]-и, бяха откупили гражданската си свобода и с придобитите права и свободи бяха създали модела на цивилизованото общество: само дето не се чувстваха непрекъснато и непременно добре в образцовата, патентована английска буржоазна цивилизация… Завръщаха се от тези екскурзии гузни, с хитро пламъче в очите, мълчаливо и със сведени очи стъпваха на островната земя, защото бяха и потайни; прибираха се на острова, в home^[209], продължаваха да живеят и творят в стерилната и висока цивилизация, за която всеки един от тях на драго сърце би умрял; само дето не издържаха скуката на дисциплината. Само тук е могло да се случи след войната един от лордовете да вземе думата в горната камара и да настоява за правителствени мерки срещу скуката!

Ниският удобен влак препускаше през английския пейзаж и от погледите на хората, от интонацията, усмивките, от жестовете на кондуктора струеше вълнуващата и загадъчна английска скука, която измъчените ми и неспокойни континентални сетива вдишваха като дим от опиум. След континенталната паника Лондон беше като санаториум, където от време на време се оттеглях за няколко дена, пазех диета и се лекувах, вземах студен душ в покоя на санаториума, който се стелеше над острова. Обичах да пристигам в Лондон и обичах да си тръгвам от Лондон. И с англичаните беше така. Обичах маниерите на носача, който на гара „Виктория“ поемаше багажа ми като някакъв знатен чичо; обичах удобните, високи, направени старомодно, както покрити карети автомобили под наем, върху чиито колела водачите им всяка утрин чертаеха празнични бели ленти, обичах първото вдишване на миризмата на лондонската улица, влажната, мъничко плесенясала, примесена с нафта и овнешка лой, удряща в носа миризма, миризмата на чай и на тоалетна вода „Аткинсън“ по централните улици на града, миризмата на Сити, по чиито улици историческият задух бе наслоил столетните изпарения от суровия материал на разните занаятчийски работилници — обикновено пристигах вечер към шест и половина, сядах в хола на хотела, изтягах се в креслото, изтягах се в една правова система и обществен сговор, от които нямаше по-удобни и солидни никъде по света, и точно както всички в този час на острова, както останалите четирийсет милиона души, с изтегнати крака и закован в тавана поглед скучаех час и половина, свободно и на воля, до вечерята.