Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (65)

7

Лола я бяха пратили тази зима в Берлин, за да „забрави“. Беше разглезена провинциална госпожичка, заинатила се на суровия „родителски отпор“ и с оскърблението от полуприключилата си детска любов един ден тя слезе от влака на гара „Анхалтер“. В Берлин карнавалът бе в разгара си. Отседна при роднини, близо до „Курфюрщендам“, при чичо си по майчина линия, генерален директор на най-големия немски вестникарски концерн. Роднините бяха богати хора, живееха нашироко. При тях Лола се отдаде на „светски живот“.

Мъжът, когото искаше да „забрави“, ми беше приятел. Един ден ми написа писмо, молеше ме да потърся Лола, да ходатайствам за неговата кауза. Прочетох писмото, прибрах го и не помислих за него. След седмици я срещнах една вечер в театъра. Тогава баща ми тъкмо бе при мен в Берлин. Беше дошъл от Прага за един ден. Баща ми тогава беше сенатор на унгарската партия в Чехословакия и за посещението си бе използвал една заседателна пауза в Горната камара. Никога преди не беше ходил в Берлин, не дойде и по-късно. Не зная какво е „случайност“, дали въобще подобни обобщения имат смисъл? — във всеки случай просто отбелязвам, че двамата, Лола и баща ми, се срещнаха тази вечер в Берлин. Тези двама души са имали единствено нещо общо с моя живот. Сблъскахме се в преддверието на театъра. Баща ми, когато му обърнах внимание, машинално я поздрави и късогледо погледна подир нея. „Коя беше тази?“ — попита между другото. И когато му казах, любезно рече: „Много е хубава.“ Сетне се върнахме в залата и не говорихме повече за нея.

На другия ден баща ми замина, сякаш бе пристигнал в Берлин — за първи и последен път в живота — само за този случай. Следобед се срещнах с Лола в един от чаените салони на „Курфюрщендам“. Преразказах й писмото на приятеля си и смънках няколко думи. Но сетне смутено замълчах; мълчеше и тя. И двамата безпогрешно знаехме, че повече нищо не може да се направи. Такива срещи винаги са много прости. Раждането също е просто, както и смъртта. Нито за миг не изпитах „съзнание за вина“ спрямо своя приятел. Не бях способен на фалшиво и лъжливо „рицарство“. Такива срещи впрочем не са следствие от намерение, от решение. Не можех да направя нищо и не бях виновен за нищо. По-късно много пъти съм отнемал жени от други мъже и други мъже са отнемали от мен жени. В подобни случаи съм изпитвал съзнание за вина или съм се срамувал, или съм се перчел, във всеки случай някак съм „обяснявал“ тези френски кадрили. Когато срещнах Лола, не обяснявах нито на себе си, нито другиму нищо, както човек не счита за необходимо да обяснява, че живее и диша. Един мой приятел в Париж на „Авеню Ваграм“, следобед в четири часа „заприказвал“ на улицата една жена, с която по-късно прекарал живота си. Жената била девствена и тръгнала с него. Качили се в един евтин хотел и петнайсет години останали заедно. Всяка човешка връзка започва така. Никога не съм „ухажвал“ никого. Дори не зная как трябва — една среща или говори сама за себе си, незабавно от първия миг, или всяко говорене е напразно. Седяхме в чаения салон на „Курфюрщендам“, разговаряхме вече от половин час, сетне замълчахме и гледахме танцуващите. Спомням си всеки детайл от този следобед особено отчетливо. Дори не бяхме говорили още за лични неща и вече седях до нея мъничко угрижен, наблюдавах танца и си мислех от какво ще преживяваме. Основното чувство, което определя значимостта на връзката между двама души, не може да бъде криворазбрано. По-късно отидохме на театър при Райнхардт. Играеха „Призрачна соната“ от Стриндберг. „Es ist Schade um die Menschen“^[157], пееше Хелене Тимиг. Беше тържествена, но лишена от патос вечер. И двамата бяхме в лошо настроение. Усещане от типа „защо ни е всичко това?“, напрежение, тъга. Да опознаем някой човек с всичките му тайни и последствия: това е, което с хладки и най-общи думи наричат обич. Опознаването, съвършеното опознаване никога не е идилично. Тъжно крачехме към къщи. Когато се разделяхме на входа, забелязах, че плаче. И двамата бяхме доста объркани. Ни най-малко не бях човек, за когото провинциалните, буржоазни фамилии ще кажат, че е добра „партия“. Нямах още двайсет и три години, бях поет и живеех от случайни доходи. След няколко месеца я взех за съпруга.

Берлинските роднини подкрепиха този план. Мъжът беше интелигентен и изящен бидермайеров феномен, от поколението на старите берлински патриции. В дома му се събираше най-доброто немско общество, писатели и офицери от старата армия, едри индустриалци и генерали. Живееха в огромно жилище, старият господин печелеше много пари, но живееха невероятно просто. Първият път, когато официално ме поканиха на вечеря, седяхме около масата с вечерно облекло, домакинята любезно ме насърчаваше да си взема повторно от предястието, защото „друго няма“ — когато по домашен обичай отклоних поканата, ме изоставиха на съдбата, те самите се заловиха здравата с предястието и по-късно трябваше да забележа, че действително не последва второ блюдо. От време на време канеха голяма компания на вечеря в разкошното си жилище и поднасяха всичко на всичко „belegtes Brodchen“, черен хляб, намазан с пастет от дроб. Старият господин ме обикна и понякога тържествено, с писмо ме канеше на „чаша вино“. Гостуването, с което бивах възнаграден, преминаваше сред усукани церемонии. Седяхме направо мрачни, целите в черно край бутилката вино и посръбвахме благоговейно от безценната течност. При нас у дома, пристигнеше ли гостенин, виното моментално се лееше с ведра. Двете му дъщери, моми за женене, братовчедките на Лола, живееха свободния следвоенен живот на берлинските девойки. Момичетата ходеха без придружител на баловете в „Крол“ и на празненствата в прочутите ателиета „Цоо“; тези забави не бяха съвсем невинни и безопасни. Призори в мраморните зали на „Цоо“, в сумрачните кътчета на стълбищата се въргаляха двойки, повръщаха и се съвокупляваха. За участниците в тези берлински карнавални нощи законите на гражданския морал не важаха. Дъщерите на най-добрите фамилии в „Берлин Вест“ се търкаляха на разсъмване по стълбищата в обятията на съвършено непознати кавалери. По-късно видях забави в няколко прочути ателиета в Париж, призори и там участниците не мърмореха литании; но такова настървено масово съвокупление, което бе едничката цел, смисъл и финал на берлинските балове, не видях никъде другаде.

Братовчедките не пропускаха бал. Никой не им търсеше сметка за изживяванията през карнавалните нощи; нито родителите, нито — по-късно — съпрузите им от гражданско потекло. Родителите намираха за естествено порасналите им дъщери да бродят сами в нощта и да се връщат у дома призори със смачкани волани на дрехите и проскубани венци в разчорлените си къдрици. Това, което се случваше през карнавалните нощи, просто не се броеше; имаше значение единствено денят, строгият буржоазен ден, с всичките му правила, предразсъдъци и строги ритуали. Според негласното съглашение сексуалната свобода на дъщерите се простираше до деня на омъжването им. И наистина, след вихрените карнавали тези берлински момичета се омъжваха кротки и благи за някой танцьор от балните нощи и се превръщаха в образцови съпруги и майки. Девойките говореха за плътската любов като за домашно упражнение. Накрая се обвиваха в пашкула на брака и приключваха любовната си кариера.

Никога не успях да си обясня либералността на родителите. Повечето берлински буржоазни момичета, както братовчедките на Лола, бяха възпитани с извънредна строгост и грижовност. Някоя волна дума, лека и не съвсем невинна шега по време на разговор родителите трудно биха им простили. Но това, че през карнавалните веселия някое от момичетата понякога забременяваше, намираха за съвсем естествено. Интересен и опак свят. И отчайващо чужд.