Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (4)

3

На първия етаж живеехме ние, а в съседство се помещаваше банката. Открай време банката заемаше три дълги и мрачни стаи, от стълбището се влизаше в стаята на директора, до нея се намираше касата, а счетоводството бе разположено в стаята към двора. Кабинетът на баща ми и канцеларията на директора имаха обща стена, в която беше пробит „таен отвор“ и когато директорът известяваше за нещо баща ми, просто открехваше ламаринената вратичка на тайния отвор и му подаваше писмото, документа или достатъчната за завеждане на дело просрочена полица. Това патриархално деловодство се бе утвърдило тъй от десетилетия и банката процъфтяваше. В счетоводството работеха две стари моми, а длъжността на касиер се изпълняваше от преждевременно пенсиониран хусарски^[9] капитан, който понасяше променената си участ с начумерено изражение и крещеше като в казарма на селяните, които теглеха заем или плащаха лихва. Хусарският капитан се бе отказал от званието си, за да се ожени за своята любима, бедна начална учителка. След като начинанието му успяло, повече не го свъртало на едно място, почувствал неутолима носталгия по предишния си живот, започнал да пие, да ругае глупавия световен ред, който деградира хусарските капитани до банкови касиери, и жадно, с люти думи да настоява „най-сетне нещо да се случи“. Никога не съм виждал по-щастлив човек от този изпаднал хусарски капитан, който в първия ден на световната война, облечен в старата си униформа и подрънквайки сабя, влезе в банката и се сбогува с някогашните си началници, те отново му говореха с изтънчена почтителност, а той даваше кратки отговори, сучейки мустак, понеже, слава богу, най-сетне „нещо се беше случило“. Този човек, например, както мнозина други, тръгна на война с истинско въодушевление и загина още през първата военна година.

Ала по времето, когато мъничката банка, „нашата банка“ процъфтяваше в мрачните помещения на първия етаж, нямаше още и помен от война. Клиентите на банката с торбички на рамо и в полушубки се настаняваха по стълбището, очаквайки своята участ. Бяха предимно бедни селяци от северните околии на областта, където реколтата винаги излизаше калпава, а който имаше десетина холда^[10] минаваше вече за средноимотен, но лошите земи и нефелните пасища не можеха да подсигурят господарско изобилие дори и на стопанства от петстотин холда. Словаците от околността почти не говореха унгарски. И прислугата говореше някакво особено полусловашко-полуунгарско наречие: разговорният език на местното господарско общество официално бе унгарският, но у дома, в семейството дори унгарските преселници говореха по-скоро немски със сепешки^[11] диалект. Всичко това съвсем не беше преднамерено. Обликът на града бе унгарски, но по чехли и по риза, след вечеря господата също обръщаха на немски. Един от бляскавите, непомрачени и славни спомени на детството ми е, че в къщата има банка, истинска банка, с касиер и пари в брой, където просто трябва да отидеш, да подпишеш нещо и ето, вече ти дават парите. И действително, банковите сделки тогава бяха нещо тъй просто, безоблачно и лъчезарно. Селяните пристигаха сутрин, носейки в торбите си сланина, ракия и извлечение от поземления регистър, което общинският наместник им беше съставил, и си чакаха реда. Всеки ден в дванайсет часа на обед заседаваше „цензурата“: управителното тяло, двама възрастни свещеника, директорът на банката и юридическият му съветник се събираха на кратко „съвещание на ръководството“, гласуваха заемите от сто и двеста крони^[12], попълваха полиците в счетоводството и следобед клиентите вече отнасяха заемите у дома. Финансовото благополучие, което тогава бе обхванало света, струеше и в нашето малко градче, още съществуваше личното доверие, а запасният хусарски капитан-касиер плащаше дори „благожелателни“ и „кавалерски“ полици. След изтичането на заема селянинът плащаше, ако ли не, продаваха на търг пет от десетте холда, които се купуваха от банката. Финансовият отрасъл бе простичък и естествен, както природните явления, и също толкова последователен и безметежен. Банката бе пълна с пари и се разпростираше. Ние, децата, които живеехме в къщата, бяхме извънредно горди с тази благоразположена, приветлива банка. Финансовите тайни на възрастните вълнуват децата не по-малко, отколкото загадките на пола. Знаехме много добре, че онова най-драгоценно нещо, за което възрастните говорят толкова много, се съхранява в дебелите и неугледни огнеупорни каси на нашата къща, виждахме смирените лица на просителите, слушахме плачливите им, жални тиради и как поздравяваха, хленчейки, с „целувам ви ръка“ всекиго, който се числеше към банката, даже и прислугата. Съзнанието, че в къщата има банка, и то добронамерена, свързана със семейството банка, успокояваше децата в къщата и ги изпълваше с възвишени чувства, усещахме, че голяма беда едва ли може да ни застигне — нас, които живеем в къщата и се числим към банката. Предполагам, че и нашите родители са размишлявали така. Къщата принадлежеше на банката и тя на драго сърце предоставяше отсрочка за наема на онези обитатели, които бяха изпаднали в нужда, а вероятно и някои по-малки заеми. Струваше ни се, че парите в банката принадлежат донякъде и на семейството; това бе един открит, благонамерен свят без подозрения, наемателите ходеха в банката за заем така, както се ходи при глава на семейство, при богат роднина, и банката им даваше, понеже кой би помислил, че длъжникът може да избяга от къщата? Децата инстинктивно разбират от пари. Мислехме си, че ние, щастливците, които се бяхме родили под закрилата на банката и се възпитавахме под патронажа й, сме се заселили при първоизвора на всички земни благини, и дори по-късно в живота никога няма да ни застигне беда, стига да си останем близки с тази приветлива и добричка банка. Това не особено задълбочено схващане, това гротескно усещане дълго ме съпътстваше през ученическите години, както и при скиталчествата ми в чужбина; банката беше вече отдавна фалирала и въпреки това относно финансовите дела аз усещах едно спокойство и сигурност, сякаш бях съхранил от детството си някакви първични и непосредствени отношения спрямо парите, и те никога не биха проявили към мене, другарчето от детските игри, безчовечна жестокост.

Банката също процъфтяваше и всеки, който се числеше към нея, просперираше, чиновниците, че дори и слугите. Един от служителите основа певчески хор, друг се залови да писателства и издаде в два тома легенди за крепостните руини в околността. Всички отделяха време за култура. Банката не се побираше вече в тясното помещение и като замогнал се индустриален лъв започна да строи, издигна на двора приказен палат от стъкло. Това бе чуден строеж, същински стъклен храм: бяха внесли от Германия дебели стъклени плоскости и издигнаха купол над касовия салон, какъвто по-късно не видях дори в чужбина. Селяните така и нарекоха новата банкова палата: „Витлеем.“ Идеха да й се дивят от околните села, и тихо и с благоговение приказваха под стъкления купол, като в църква. Тук, накрай света, въздигащият се капитализъм си бе построил малък параклис, накипрен и благоговеен — всеки, който го видеше, мислеше така, другояче не можеше и да бъде обяснено това ненужно помпозно и по грандомански пищно творение. Имаше тук всичко, което подобава на една истинска банка, брониран салон с дебели колкото човек бронирани врати, които се открехваха с магически думи, заседателна зала с тапицирани врати, особени нови сметачни и пишещи машини; в банката навярно имаше дори и пари. Нас, децата от голямата къща особено ни вълнуваше бронираният салон, който построиха срещу жилището на домоуправителя, вкопаха основите му дълбоко в земята и ние си представяхме стоманените му сейфове пълни със съкровища и скъпоценни камъни. Това бе един галантен и приветлив капитализъм, сътворил приказен замък пред смаяните ни погледи; не допадаше единствено на старите вложители, които — старомодни богаташи — предпочитаха имуществото им да се пази в нестабилните каси и мрачните помещения на първия етаж, а при вида на стъкления палат и бронираното подземие поклащаха глави, подозрително мърморейки: „От какво?“