Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (61)

3

Ханс Ерих вярваше безусловно в класовата борба, в диктатурата на пролетариата, в европейското превъзходство на немския дух; но тъкмо тъй безусловно вярваше в лечителната сила на аспирина или в това, че вълненото трикотажно бельо предпазва своя притежател от настинка през зимата. Търсех с нетърпение компанията му, защото такъв интересен човек, както този увлякъл се по левицата немски буржоазен младеж, не бях срещал дотогава. Не можех да проумея нагласата му, неговите вкусове, наклонности, гледища. В Берлин познавах шведи, французи, румънци, руснаци, но никога, при нито един човешки тип не бях усетил онова притегателно-обезпокоителна чуждост, както у този млад немец. По време на разговор формулираше тезите си с кристална чистота, ала зад кристалната чистота на тезите се кълбеше архаична мъгла, безпомощност и хаос. Беше чел Волтер и Еразъм, но говореше възторжено и за „модерния мистицизъм“ на немски писател на име Валдемар Бонзелс^[146], у когото бе почувствал „градивни сили“. За мен той беше само един лош, разводнен писател. И двамата четяхме легендите на Мартин Бубер^[147] — аз се възхищавах на лапидарния му и отсечен класически германизъм, а той се увлече по мъглявостта на кабалите. Разговорите ни, които цяла година прекъсваха всъщност само за малко през деня, бяха продуктивни, защото никога не бяхме съгласни един с друг. Не можех, а и не желаех да се освободя от него, защото в характера и мисленето му надушвах „немската тайна“, онази трудно дефинируема комбинация от език, среда и спомени, от чиято съвкупност някой става така безотказно и необратимо немец, както аз например никога не съм бил нито саксонец, нито моравец, а непременно унгарец — от всичко това заедно бях станал някой, но в същото време можех да си представя, че след двайсет години в Пекин бих могъл съвършено да проумея защо за един китаец дадено нещо е смешно или тъжно.

Какъв ли бе вътрешно този млад немец, когато човек остане неподправен сам със себе си? Не му приляга нищо от онова, което обикновено смятаме за немско. Първо, не беше „типичен почитател на реда“ — истината е, че го глождеше мъчителна носталгия по реда, който той не съумя да постигне в живота и в мирогледа си. Човек никога не може да опознае света, различността на човешките типове — онова нещо, което прави от тях типаж, което ги различава — от литературата, а само лично, лъжичка по лъжичка. Ханс Ерих копнееше за реда, както звяр — за свобода. Но редът очевидно не се предаваше просто тъй, както Ханс Ерих си го представяше; колкото и да живееше по режим, колкото и да се разхождаше всеки предобед от десет до единайсет и половина — нито минута повече –, колкото и да беше обзавел квартирата си с поставка за четки, понеже „четките не бива да се търкалят просто така из комода“, колкото и да отбелязваше с червен молив прочетените книги, очевидно от предвидливост да не би да ги прочете случайно още веднъж: Ханс Ерих си остана вътрешно неподреден. Животът, делото му бяха непрестанно усилие за осъществяване на големия чист идеал на реда. Но онова, което успяваше да постигне, обикновено бе систематичност, никога ред. Съзнанието му бе ангажирано от най-високи идеали: монументални системи, съвършени форми на живот. Възторгваше се от всичко, което бе „голямо“, живееше в опиянение от количеството. Но в малките неща, когато трябва начаса да се вземе решение, в пространството, където цялостният човек се изявява с всички последствия от това, той се измъчваше и се колебаеше. Търсеше „формата“ на всичко и изпадаше в отчаяние, че животът не търпи форми, залива всичко с безформения си хаос, на който само смъртта придава някаква неясна рамка с траурен контур.

Вкопчваше се в детайлите системно, подплашено. Обстоятелствеността му бе потресаваща: потресаващо съвестна и в същото време потресаващо безпомощна. Всеки предобед се качваше при мен, разполагаше се в безредието, сред което се въргалях, установяваше, че това безредие е моята „форма“ — защото не можеше да се примири с факта, че съм неподреден просто тъй, без каквато и да е особена умисъл, търсеше зад това форма, система и изходни точки — и ме питаше къде съм бил вечерта. Ако бях вечерял при приятеля си, адвоката, питаше къде живее, какво е жилището му, колко стаи има, откога живее там? Размишляваше известно време над чутото. Какво сме вечеряли? — питаше сетне. — Пили ли сме и вино или само бира? Кой е седял на почетното място, кой е бил отдясно на домакина? Колко прислужници държат? За какво сме говорили преди вечеря? И сетне, по време на хранене? А накрая? Значи и за Ратенау^[148] сме говорили? Кой е споменал пръв името на Ратенау? Нима не помня? Да поразровя из мозъка си. Някой от поканените, учителят по музика? Той какъв човек е? Колко е годишен? Колко ли може да изкарва днес един учител по музика? Получават ли и семейни надбавки в градските музикални школи? Как мисля, кое е по-правилно, централизираното държавно обучение по музика или частните музикални школи? Какво е чел учителят по музика за Ратенау? На коя политическа партия е член? Дали е носел значката на петлицата си? (Ханс Ерих носеше.) Как мисля, колко ли може да е днес богатството на Ратенау? Дали съм открил мистични елементи в съчиненията на Ратенау? Дали мога да си представя Ратенау като политик? Дали след вечеря са ни сервирали кафе? Дали на стената са висели картините на именити художници? Дали вярвам безусловно в проявлението на таланта или при днешните обществени порядки смятам за възможно дори и гении да се затрият?

После си почивахме. Гледаше втренчено пред себе си, почистваше си очилата, складираше подробностите. Никога не „разговарях“ с него; все нещо разисквахме… Разговорът с този млад немец ми въздействаше като заплетено съдебно разследване, изпит, полицейски разпит. Нито един детайл не оставаше неосветлен; не знаеше още, че в съприкосновението между хората най-важно остава винаги онова, което е неосветлено. Ханс Ерих копнееше за неумолима яснота, за ред и обстоятелственост. Заловеше ли се веднъж с нещо, не го изпускаше, докато не оглозга всичкото месо, жили, влакънца по него. Сетне начумерен, с недоволство поглеждаше голия кокал, резултата, остатъка от разговора — ето на, това остана само. След почивката започваше отново. Къде съм бил вчера предобед? В болницата ли? Разгледал ли съм и градината на болницата? Колко хектара е тя? Какво съм видял там? Видял съм да лети птица ли? Към колко часа? Следобед в три часа ли? В каква посока е летяла? Не зная ли? На север или на запад? Не зная накъде е север ли? Каква птица е била? С големината на гълъб ли? Направо ли е летяла или косо? Сива ли е била? По-скоро зеленикавосива ли? Странно. Все пак каква птица може да е била? — започваше пак изтерзан, отначало. Бавно ли е летяла или бързо? И приключехме ли с птицата, идваше революцията или историческите възгледи на Емерсън. Копнееше за ред тъй изтерзано, както детето иска да стане възрастен. Вечно беше в засада, изпитваше страх, че другите, шведите или французите знаят нещо, което е убягнало от вниманието му, не си е отварял очите, тъкмо е отсъствал от историята преди четиристотин-петстотин години, и сега му се присмиват, подиграват се на неговото невежество. В живота според него „човек никога не може да каже, че е работил достатъчно“ — защото работи не за да получи удовлетворение или да постигне, да осъществи нещо, а „заради самата работа“. Бе доверчив като дете и в същото време агресивен и подмолен. Ценеше високо и с удоволствие подражаваше на всичко, което е чуждо, и в същото време гледаше с подозрение всеки чужденец; гледаше на света като на заговор, чиято най-важна цел и смисъл е да направи немците за посмешище и да надхитри германската раса. Долавях, че е тъжен, живее объркан и го съжалявах. Уважавах прилежността му и я намирах за безплодна. Непрекъснато очертаваше контурите на нещо, възприемаше света буквално с линия и пергел, полагаше усилия да подведе неназовимото и непонятното под общ знаменател, който да е валиден практически в живота. И понеже начинанието му бе обречено на неуспех, чистеше огорчено очилата си и след кратко изчакване, с упорита въздишка се хвърляше отново презглава в смутния и непроницаем мираж на детайлите.

Беше момче с добро благосъстояние, родителите му даваха доста джобни пари, а бе и добросърдечен; стараеше се да ми угоди, изненадваше ме с подаръци, веднъж на Коледа напълни стаята ми с дарове, и все ме канеше при родителите си, в Силезия. Работеше неуморно, защото по душа беше безнадеждно ленив, все подреждаше нещо, писанията си, своите познания, стаята или околния свят, защото отвътре бе неизлечимо неподреден. Вярваше единствено в Германия, в общи линии възприемаше света като немарлив безпорядък; и най-вече французите смяташе за такива. Тази му вяра се предаде и на мен. Живеех с убеждението, че Германия е класическата родина на образцовия ред; както ме бяха учили у дома и в училище. Наистина, навсякъде цареше ред: в музеите, по гарите и дори в частните домове. Единствено в душата, в немската душа нямаше „ред“; в нея се стелеше мрак, детинска непрогледност, непрогледността на кървави и неотмъстени, неизкупени с покаяние митове. Но тогава още не разбирах защо Ханс Ерих копнее тъй маниакално за ред?… И когато се озовах във Франция, бях ужасен от всеобщия безпорядък. Минаха години, докато науча какво е „ред“ — години, докато разбера, че французите действително замитат сметта под мебелите, но в техните глави цари блестящ ред и хигиенична яснота.

Ханс Ерих беше социалист по същия начин, както човек решава един ден, че ще стане вегетарианец. Класовото му положение, вътрешните му убеждения не го подтикваха към подобно решение. Винаги съм си представял, че човек става социалист или революционер, ако няма друг изход: ако му се наложи такава позиция. Ханс Ерих просто бе решил. Естествено, жадуваше за „кариера“. Живяхме дълго заедно, по-късно ме навести и в Париж, където много четеше, учеше и изпадаше в ужас от неизлечимата френска неразбория. На трийсетгодишна възраст вече пишеше уводните статии в най-големия немски журнал и след година-две го избраха в Райхстага. Няколко дни преди назначението на Хитлер за канцлер бях в Берлин и го срещнах. Беше модерно облечен, кръстосваше из града с разкошния си автомобил и ме представи на приятелката си, една симпатична, много дебела и с огромни размери жена.

За последен път се видяхме на „Паризер Плац“; помолих го да спре автомобила, слязох и се сбогувах.

— Революцията постепенно побеждава — каза замислен и се облегна на кормилото на колата.

Три дни по-късно националсоциалистите завладяха империята. Ханс Ерих бе затворен в концентрационен лагер. Журналът, на който сътрудничеше, бе обсебен от новите господари, а старите служители разпръснати. Времето помете Ханс Ерих, както и много мои другари от младостта; повече нищо не узнах за него.