Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (27)

3

Спречквам се с духовния си отец още веднъж и тогава по-силният е вече той. Училището прави „младежко гала-представление“ два пъти годишно: в деня на Непорочното зачатие и на петнайсети март^[77]. Театралната пиеса за празника на Непорочното зачатие е написана, разбира се, от главния предстоятел на конгрегацията, носеща името на Светата Дева, конгрегационалистите рисуват декорите, сковават сцената, те са актьорите, младежкият оркестър също се състои от конгрегационалисти. Написаните за случая пиеси на нашия духовен отец са задълбочени и мистични. Веднъж вече бях играл в състава на конгрегацията, бях архангел Гавраил в една мистерия, имах стелеща се по раменете руса перука, една прекроена, дълга нощна риза на баща ми и внушителни архангелски криле. В ръка, не зная защо, държа палмова клонка и рецитирам със задъхващ се, отсечен глас:

„Аз клон от вечна палма над тях възторжено развявам,

Сред трудности житейски копнежът им да не престава.“

Това се случва още преди моето „прегрешение“, къпя се в благоволението на свещеника, аз съм един вид солист и примадона на състава и шумният успех на моя архангел Гавраил остава паметен. Година по-късно вече избягваме взаимната близост, той се отнася към мен с обидена, студена вежливост, имаме кажи-речи само официални съприкосновения. Институтът обаче се готви за празника на Света Маргарита и духовният отец е съчинил нова, грандиозна мистерия, този път съвместно с учителя по пеене, който притежава добра слава на религиозен, църковен композитор. Написали са същинска малка опера, чието заглавие е „Заешкият остров^[78]“, институтският оркестър в течение на седмици упражнява в гимнастическия салон партитурата на операта и според първоначалното разпределение аз играя ролята на Света Маргарита. Главната роля гъделичка суетата ми, гордо се прибирам у дома с нотната тетрадка, с майка ми тозчас сядаме на пианото и започваме да репетираме. Още в първо действие има едно мое „встъпление“, което от актьорска гледна точка е много благодарно и никога не ще забравя тона, мелодията му. Гласи така:

Света Маргарита (излиза в предната част на сцената и пее):

Дето снежнобелите вълни на Дунав

Прегърнали са малък остров-младенец,

Там минават дните на живота хубав,

Заешкият остров ми сплита бял венец.

Гласът ми е чист, пронизителен сопран; така поне си мисля аз. След първата репетиция учителят по пеене, който е на друго мнение, мрачно хъмка в разчорлената си брада, дръпва духовния отец в единия ъгъл на гимнастическия салон и продължително му обяснява. Преподобният, както обикновено, държи с върха на трите си пръста своята остра брадичка и поклаща глава. Ролята ми е отнета, защото гласът ми мутира. Трудно е да преживея срама; когато напускам подиума с наведена глава и заставам в хора, където учителят по пеене ми е определил място в края на втората редица, ме съпровожда злорадото подхилкване на моите конкуренти, контрапримадоните. Ще бъда обикновена, безименна монахиня в пиесата, без много шум ще служа на Света Маргарита, а ролята е предоставена на един от съперниците ми; пренебрегването ми нанася двойна рана. Стоя в хора с болезнената, изкривена усмивка на засегната велика актриса, с накърненото честолюбие на провалила се звезда, която подли театрални интриги са лишили от голямата роля. Във всеки случай искам да докажа, че умея да пея, както никой друг в хора; и когато учителят по пеене дава знак за хоровата песен, с цяло гърло отприщвам младия си наистина мутиращ глас. От гърлото ми бликва смразяващ кръвта — сякаш рев на магаре пред буря –, отчаян и пълен с болка глас. Другарите ми от хора, учителят по пеене и дори духовният отец ме гледат уплашено.

На края на репетицията учителят по пеене ми забранява да пея с глас на представлението; само да мърдам беззвучно устни, казва, и по възможност да не издавам звук. Връщам се отчаян у дома. Семейството е възмутено от строгата присъда. Баща ми се зарича, че няма да остави това оскърбление току-така, няма да позволи „да ме тъпчат“, семейството няма навик да се примирява с такова унизително отношение, чисто интригантство и зложелателство е да ми отнемат ролята на Света Маргарита, която — според майка ми — „е писана сякаш за мен“; такава клевета, че младият ми глас ще провали звученето на институтския хор, донякъде накърнява честта на цялата фамилия… В края на краищата баща ми има видна роля в обществения живот на града и има право да изисква от училището синът му да даде воля на гласа си поне в хора. В първоначалната си възбуда казва нещо от сорта, че „ще им даде да разберат“. Сам не знае, горкият, какво ще им даде да разберат — дали силата и звучността на гласа ми или по-скоро бащината му солидарност?… На празника на Непорочното зачатие съперникът ми пее ролята на Света Маргарита, според майка ми „немощно и фалшиво“. Стоя в хора, отзад на втората редица, гримиран и с отчаяни движения на устата като изхвърлена на сухо риба безмълвно имитирам, че пея. От първи станах последен. След представлението духовният отец хваща моя съперник под ръка и дълго се разхожда с него по коридора на института, както обикновено след премиера авторът с примадоната… Хаос и интриги отвсякъде. Следващата седмица „напускам конгрегацията“; и духовният пастир не ме възпира. В училище съдбата скоро ме повлича към една друга партия: партия или мироглед, за който досега нищо не съм знаел, налага се да осъзная, че „възпитаниците“, моите другари, тези четиристотин момчета живеят в рязко разграничени, често враждебни лагери, човек трябва да се приобщи някъде, аз вече не принадлежа към голямото, общо, благочестиво стадо, а съм член на някакво малцинство. Една участ придобива форма, един човек попада някак на място, съдбата ме е отлъчила от голямата общност и оттук нататък поемам по своя път. Ала това го разбирам много по-късно.

Театралните ми преживелици по това време не се изчерпват напълно с училищните празненства, организирани в деня на Непорочното зачатие и на петнайсети март. Два пъти в годината, в някой съботен следобед, местната трупа изнася пред възпитаниците на института „младежко представление“. Представят „Бригаден генерал Очкаи“, естествено, в преработен младежки вариант, „Златният човек“ на Йокаи и една оперета, чието оригинално заглавие беше „Самодивска любов“ и музиката бе написана от Понграц Качох^[79]. Главният предстоятел и духовен отец намира за обезпокоително фриволното заглавие на оперетата и с шумолящото си, кремаво расо, с бомбе на главата, в пълна парадна премяна на spiritus rector посещава директора на театралната трупа. Резултатът от визитата му е, че оперетата бива представена на невръстните младежи под заглавие „Самодивска обич“. Сред учителите-монаси обаче е рядкост такава пристрастна и притеснителна душа. Младият ни учител-поет по унгарска литература, възторжен и неспокоен млад свещеник, често гледа представленията от актьорската ложа на втория етаж, в компанията на артисти и актриси, и от четвърти клас, придружени от драгите ни родители, с предварително разрешение от класния ръководител ние също посещаваме премиерите на пиесите с патриотичен дух. Коя пиеса има патриотичен дух, решава класният ръководител, не родителите. Така успявам навреме да видя „Онемелите камбани“^[80], ала модните тогава „Хубавата Елена“^[81] и кулминацията на моите въжделения и представи — „Гейши“^[82] — гледам едва с десетилетно закъснение.