Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (78)

8

Някъде зад Монпарнас светлееше Париж. Понякога виждах отрязък от него, перспективата на улиците му, жилище, лице на един човек, вече бях говорил и с французин, със зъболекаря, с пощальона, с някой министър… Чужденец като мен навярно би се добрал по-лесно до държавния глава, отколкото в някое френско буржоазно семейство. Непрестанно гледах „програмата“, програмата на големия празник на Париж, същински цветни водопади и други народни увеселения; но минаха години и още не бях видял нищо от „vie douce“^[191], от загадъчния френски живот. Френската буржоазия отбягваше чужденците, сякаш всички бяхме дошли от чумави райони, сякаш по чашите, от които пиехме, бяха полепнали бактерии на проказа; лекарят ни докосваше, надничаше в гърлата ни, перкутираше дробовете ни, сякаш всеки чужденец носеше заразата на отвратителни и загадъчни болести… Веднъж се разболях и с болно гърло потърсих един именит специалист; докато мажеше гърлото ми, той получи истински пристъп на ярост — през войната бяха простреляли едното му око, и досега виждам изкривеното, надвесило се с враждебна гримаса над мен, тъжно лице на циклоп с черна превръзка — всеки път недоверчиво искаше таксата за обслужване предварително и, с четка в устата ми, с пламтяща страст бълваше ксенофобията си. Тази омраза нямаше никакво обяснение. В онези години чужденците носеха във Франция злато с чували, харчеха милиарди само за един сезон и в замяна не искаха нищо друго, освен да се припичат на медитеранската синева, която се стелеше над страната от Вогезите до Прованс… Мразеха чужденците, когато пристигаха с корабен товар, мразеха ги и по-късно, когато вече не идваха. В годините на голямото благоденствие французите, тъй да се каже, бяха изгубили усета си към числата, инстинкта си за реалност: всички бяха забогатели, а нас, от които бяха забогатели, гледаха с озъбени и смръщени лица. Дори в добрите странноприемници се случваше метрдотелът да се отнася към нас, чужденците, както към толерирани цветнокожи от колониите. Французите, дали цивилизация на света, по онова време сякаш бяха изпълнили задачата си и удивително се бяха затворили вътре в себе си. Нацията на Волтер и Дантон се беше отдала до мозъка на костите си на парите. Очите на французите блестяха с такъв глад, неприкрита ярост и алчност, които често ме ужасяваха. Презираха всичко, което беше различно — чуждият човек бе презиран и от онези, които знаеха, че за „френска“ раса едва ли може да се говори. Само англичаните минаваха донякъде за хора; немците продължаваха да са „boche“, а останалите, от гърци през унгарци до янки, бяха подозрителни „meteque“, долнопробни чужденци.

„Елитът“, разбира се, и тук разсъждаваше другояче; но пък къде и кога е разговарял с нас този елит? Чрез книгите и изкуството съобщаваше на света, даваше знак за своята принципна солидарност; но не поглеждаше картата. По това време Леон Доде^[192] изпрати прочутото си писмо на шестстотин френски депутати; в патетичното прошение той искаше подкрепата на цвета на френската нация за преследваната, потисната, раздробена благородна славонска нация; отговорите трябваше да се изпращат на адреса на женевския център на „славонското национално движение“ и голяма част от депутатите даже отговориха, уверявайки благородната славонска нация за възторжената си солидарност, и на нито един не му хрумна да разтвори лексикона и да провери дали има такава нация, и ако има — къде води мизерното си съществуване?… Поразителното в този анекдот е, че е истина. Всички живеехме в Париж в някаква дива самота и заточение, бяхме чужди; и тази самота, това неуютно заточение биваха смекчавани само от вълшебната сила на парите.

Лола смяташе, че трябва да усвоим френската „тайна“ — защото тази велика нация имаше своята ревностно пазена тайна, начин на живот, правила и договорености, които заедно представляваха благословия на благоденствието. Така си мислехме. Всички бяха богати: домоуправителят, пощальонът, даже и въглищарят. Бяха световно известни с пестеливостта си, вярно — ала погледнато отблизо, тази пестеливост също изглеждаше другояче; не харчеха много за жилище, дрехи, книги, театър, но за храна и жени — да… Изследвах като под микроскоп редките екземпляри французи, в близост до които се бях добрал. Всеки имаше малко „заделени пари“ — около двеста хиляди франка — и къщурка в провинцията, където после да се оттегли; и домоуправителят, и камериерката в странноприемницата. Разглобих живота им на съставните му части и не проумях загадката. Вярно, работеха като луди, мислите им се въртяха все около големите, червеникави крайцери и грошове, трепереха над всеки грош; но по нашия край и с тежък труд, и с пестене нямаше как да се заделят двеста хиляди франка. Нагло ги разпитвах за „тайната“; но само се усмихваха. Накрая всеки признаваше, че има наследство; страната беше голяма и богатството от столетия се трупаше грош по грош в чорапчета; кой би посмял да посегне на такъв капитал? Всички получаваха наследство, обичаха по сърце, но се женеха с разум. Губеха понякога ума си в любовта, убиваха и стенеха; но много рядко се женеха бедно, без зестра. Пекарят от моята улица беше дал дъщеря си за съпруга на един пекар със зестра от триста хиляди франка, месарят омъжи дъщеря си с един милион. Без „fond de commerce“^[193] не заставаха пред служителя по бракосъчетанията.

И скромността им, и непретенциозността им бяха тъй различни от това, което си представяхме; бяха съвсем реалистични, отчитаха всички последствия, бяха обиграни и методични… Надникнах и огледах отблизо „европейския“ живот; и изчервен, смутен и засрамен установих, че и понятие нямам за отговорностите в живота, просто си живея на света, а начинът ми на живот, претенциите ми надминават тези на френски милионер. Години наред сядах на вътрешната седалка в автобуса, французите понякога чакаха половин час, докато пристигне празна пътническа кола и сядаха на дървените седалки във втора класа… За две-три су търпеливо чакаха в дъжда, с окаляни обувки и чадър в ръце; о, не само бедните, а и известните милионери от околността… Вярно, ядяха с удоволствие и ядяха добре; не им се свидеше за „gigot“, неделното овнешко бутче; но в делник се задоволяваха с конско месо и бял хляб, с който издуваха търбусите си; тъпчеха стомаси с евтино сирене и се хранеха с жилави мръвки, с негодни, третокачествени меса, с най-евтините лилаво замразени пилета, с преоценени по „solde“, по разпродажби, застояли риби и консерви от най-долно качество, бракувани яхнии, сладкиши с набухватели, каквито ние никога не бихме преглътнали… Продаваха скъпо пресните продукти; тогава започна онази особена „conspiration des intermediaires“, заговорът на посредниците и препродавачите, онова могъщо движение, което бомбардираше живота на французите от невидимите си укрития, държеше свои шпиони и посланици в политиката и не успяваха да се справят с него… Искахме да научим тази житейска техника; но за назубрянето й ни липсваха вътрешни предпоставки. За какво харчехме парите, които французите заделяха, трупаха към имота? — не зная. Навярно за такси. Таксито беше толкова евтино, а ритъмът на живот тъй бърз… ръката ми бе автоматизирала движението, с което веднага махах на минаващите автомобили, ако на хоризонта не се задаваше пътническата кола. Оглеждаха строго бакшиша, особено ако идваше от чужденец; французите с подобаваща скромност поставяха на ръба на чинията своето су и келнерът кимваше с разбиране на скромното дарение; но моята ръка не успя да усвои тази грошовска мъдрост; винаги давах повече, срамувах се, но не можех другояче… Разбира се, държахме и прислужница, един вид домашна помощница на надница, на която — за тази работа със съмнително качество и на бърза ръка — плащах повече, отколкото у нас държавата плащаше на дипломираните чиновници; минаха години, докато забележа, че наоколо прислужници държат само най-богатите французи: адвокати, лекари, дори заможната средна класа се задоволяваше с femme de menage^[194], която идваше за по час-два на ден, смиташе боклука под леглото, свършваше „мъничко menage“, и отминаваше по-нататък… Прислужници, готвачки, камериерки, слуги държаха в господарските си домове извънредно богатите хора; средната класа живееше по-скромно от занаятчиите у нас. В квартала нямаше занаятчийска съпруга, която да държи домашна прислужница.

„Тайната“ не можеше да бъде „научена“, това беше тайната на кръвта, тайната на традициите; понякога ми се струваше, че е тайната на цивилизацията… В какви само бърлоги живееха богатите французи; в какви износени, омазнени, протрити дрехи ходеха богатите месари, пекари, бакали, зарзаватчии, бакали-милионери; и с какъв чар и миловидност носеха жените парижките си парцалки, закупени в магазините! На обяд пиеха вино, някакъв рядък киселяк! И колко скромни бяха по душа, в забавленията си, как благоговейно слушаха вечер гратис музика в народния парк — съмнителна парижка улична музика, при звука на която изнеженият с филхармонични удоволствия немски бакалин би побягнал… Каква евтина махорка пушеха тези милионери и колко търпеливо умееха да седят в кафенетата чак до полунощ на чаша кафе! Колко близо бяха до живота, с какво упование наблюдаваха дребните, тихи радости в живота, всичко, което им даваше денят, с какъв усет за хармония се радваха на живота, с какви сериозни форми обграждаха всяка своя постъпка и с каква естествена лекота отхвърляха формалностите, ако кръвта или мигът ги подтикнеха за това! Имаха ли „тайна“? Да, те бяха французи. Якобинци и франкмасони, католици и хугеноти, еснафи и комунисти; не бяха „народност“ в родовия смисъл на думата, но неподправено бяха французи по своя начин на живот, поведение и мислене. Както се спречкваха на пазара, мислеха за Господ, възприемаха действителността, бяха „разхвърляни“ в личния си живот и както подреждаха в критични моменти мислите си, във всичко това те бяха ненадминато французи. Чужденецът усвояваше езика им, маниерите; тайната на поведението им никога не усвояваше.