Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (26)

2

Светата изповед е задължителна четири пъти в годината; преди Коледа, преди Великден и преди Петдесетница, с изповед и с причастие започва и учебната година, в деня преди Veni sancte^[74] изповядваме на нашите пастори извършените през ваканцията грехове. Следобед в три часа се събираме за изповед в църквата на ордена; още от сутринта се усамотявам в салона или в стаята на баща ми и до обяд се приготвям за светата изповед, записвам всичките си грехове, изчитам на висок глас определени молитви от институтската книга. Така готвещият се за изповед моли Светия дух да пречисти душата му, да просветли разсъдъка му, да му помогне в припознаването на греховете, за да съжали и се разкае за тях… На разположение на готвещите се за изповед в молитвеника има практически съвети. За улеснение в молитвеника е публикуван дълъг и сложен списък на прегрешенията, едва ли не, за да си избереш. Внимателно разглеждам видовете прегрешения, харесвам си по-симпатичните и ги отбелязвам на листче: „Съгреших с помисли, слова и постъпки… пожелах зло на ближния си… не сторих добро…“ Освен това се попълва една уверителна бележка, която духовният отец ти поисква след изповед и така, чрез официална проверка, се доказва, че действително съм се изповядал. „Извърших Светата изповед тогава и тогава“ — гласи текстът на това странно уверение. Прекарвам часове в такова милостиво усамотение, размишлявам над плачевното си земно положение, вглеждам се в ужасяващите си грехове, без да съм в състояние да почувствам ни най-малко разкаяние.

След обяда целувам ръка на родителите си и ги моля за прошка, ако „с помисли, слова или постъпки“ съм съгрешил пред тях. Тази публична епитимия, предписана от ритуала на изповедта, ме кара да изпитвам горчив срам. Трябва да моля за прошка братята и сестрите си, дори и прислужниците. Тъй поемам към църквата на католическия орден, носейки в ръка молитвеника, уверението и поменика на греховете си, който е доста разнообразен. Четиристотин деца се изповядваме едновременно, шепнем машинално греховете си в ухото на свещеника, духовният отец най-често ни слуша с равнодушна рутина и дава на всички абсолюция^[75]. След изповед се прибираме у дома и притеснено, с мъчително съсредоточаване отбягваме всеки повод, който може да ни тласне към грях, да не би да омърсим току-що пречистените си души преди утринното причастие. Начинанието е съвсем безнадеждно; ако някой съумее да не съгреши до зори „в слова и постъпки“, той почти сигурно изпада в грях „с помисли“, защото, като по чудо, едва ли има друго време, когато в душата да се раждат толкова много и тъй разнородни греховни помисли, както в кратките часове между изповедта и причестяването. Изискани непристойности се налага да мисля в тези мъчителни часове, пребледнял си лягам да спя, не съумявам да отпъдя внушенията на сатаната дори и насън, защото с греха сме така, както алхимикът — с белия слон, не можеш да не мислиш за него… В такова съмнително чисто душевно състояние на сутринта се отправям пред олтара, поемам на гладно Тялото Господне и с дни след светото причастие съм раздразнителен, гузен и тъжен…

Религиозни ли сме у дома? Сигурен съм, че всеки в семейството би се учудил, ако неочаквано му задам подобен въпрос. Спазваме празниците с всичките им церемонии, по време на пости не ядем блажно, на Великден прислужниците занасят шунката и козунака в църквата, „да ги осветят“, над леглото е окачено разпятие и молитвена броеница, дори и в делничен разговор изричаме името Господне с главна буква, на големи празници родителите ни също ходят на църква, ала някакво подчертано набожно пристрастие никога не сме проявявали у дома, децата ходят да се изповядват и причестяват по-скоро по традиция, докато са ученици… Разбира се, че сме религиозни; приемаме религията, един от големите, дисциплиниращи принципи на живота и я почитаме, горе-долу така, както разпоредбите на гражданския кодекс. Но дали вярваме?… Училището, религиозното възпитание постепенно задушават у нас първичната ни жажда за мистерия. Преди да попадна в конгрегацията, съм дълбоко, неспокойно религиозен, съвестно шепна вечер молитвите, на които са ме учили моята дойка и възпитателките ми, митът на катехизиса, който в началното училище един добронамерен, дружелюбен, дебел и стар преподобен отец е разкрил пред мен, безкористно занимава въображението ми, намирам „чудото“ за естествено, не желая да разгадавам „тайната“… Религиозната практика на конгрегацията ме изморява, тя превръща религиозните представи в тромави клишета, твърде много и често се престараваме с религиозни упражнения, не чувствам древната свежест на молитвените слова, просто ги меля ден след ден, както будистът — молитвената мелница. От „вероусърдието“ не стигам до вярата. Този процес е инстинктивен, не е преднамерен, никой не ме „просвещава“, у дома не съм свидетел на скептицизъм, но не виждам и по-особен религиозен екстаз. Ходим на църква, както в някакъв институт за душевна дезинфекция. Религията е част от нашия живот, една от големите основополагащи идеи, като родината или принципа на частната собственост. Дори не подозираме, че тази религиозна почит, това добродетелно, но машинално подчинение нямат нищо общо с истинската вяра.

В четвърто отделение един набеден пророк се изправя между чиновете, спори възбуден и пребледнял и накрая постановява, че Бог няма. Прочел е това изумително откритие в някаква книга, написана на латински, а по-големият му брат медик му превел за доказателство съответните части. Изявлението на пророка разбужда страстите. Седмици наред спорим, духовният пастир не проумява безпокойството на стадото, забелязва само белезите на нетърпение и съмнение и у най-смирените овчици, класът се съмнява… Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. В полза на съществуването на Бог свидетелстват религиозните учения, вярата на апостолите, съществуването на света и други, убедителни доводи. В полза на отрицанието на Бога свидетелства въпросният пророк, една латинска книга, която никой от нас не е чел и онази особена възприемчивост и благосклонност, с която класът е приел полемиката. Искрицата на съмнението вечно тлее у нас и за да лумне геената огнена е достатъчен нагорещеният дъх на една неспокойна душа… Верската полемика трае със седмици и новината за нея достига и до ушите на нашите учители. Разпитват главатарите. Един млад учител ме подпитва уж доверително, караме заедно зимни кънки и, както си кръжим, аз споделям, че вярата ми е разклатена, не вярвам вече „безпрекословно“ в Бог. Този учител вероломно ме предава, пред учителския съвет злонамерено разказва признанието ми, става дума да получа „consilium abeundi“^[76] и единствено авторитетът на баща ми снема това унижение от мен.

Един ден класът се събира да гласува по този основополагащ въпрос. Резултатът от църковния събор е изненадващ. Половин година по-късно пророкът безшумно изчезва от класа.