Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (91)

9

Паралелно с „живота в Буда“ течеше и пещенският живот… Но в Пеща не познавах никого. По едно време се опитах да посещавам „обществото“; скоро изоставих тези безплодни опити. По природа съм самотник, едва ли не мизантроп. Всеки нов човек е изпитание за мен, познатите ме изтощават като ангажимент, за който нямам достатъчно сила. Водех борба срещу тази си боязливост и приемах „поканите“. Колко примитивно бе всичко… този плах, в смущението си често дързък и горделив, недодялан и грандомански пещенски живот! Липсваха онези двеста-триста години школовка по светско общуване, които в Париж дори и бакалинът получаваше като дар и наследяваше. Липсваше онова отсъствие на персоналност, без което няма салонен и светски живот. Колко помпозни бяха тези пещенски салони! тези вечери! колко богати, колко особено, загадъчно обилни и аристократични, и все пак колко семпли, разпилени и невзискателни, колко съмнителни! Седях на богаташките трапези в Пеща и всеки миг очаквах да се отвори вратата и да излезе наяве нещо много неприятно… често, макар и не в същия миг, но след няколко месеца или години, „нещото“ излизаше наяве — оказваше се, че богатството не стои на сигурни основи, салоните са къщички на пачи крак и при първия порив на вихъра бушуващото време отнасяше декорите!

Пещенското общество имаше някакъв мъдър и всепроникващ, персонален привкус, чиято изобретателна агресивност един немец, англичанин или французин навярно не биха разбрали. Пещенският живот се разиграваше на ограничена територия, допирателните повърхности между човек и човек се търкаха така, че общуването наподобяваше по-скоро ръкопашен бой. Френският „светски разговор“, този завършен, гладък, смазан, без сътресения, с шлифовани обрати и изпитан, безопасен, сякаш снабден с бандаж човешки двубой напомняше пещенското светско общуване, колкото префинената от благородни традиции фехтовка наподобява юмручен бой или кеч. Кафетерийната мъдрост и посветеност на довоенна Пеща остана и по-късно големият коз в обществената игра, някаква телесна мъдрост, знание за човека, получено в турската баня, което дава нещо достоверно, лично, веществено за всеки, писателите поставяха на място, казвайки, че косата им имала лош дъх, а жените — че устата им миришела на крака… Пещенският светски разговор се мяташе из плитчините между „откъде“ и „срещу кого?“; всичко бе пронизано от тягостната информираност на театрална брошура, която неопровержимо твърди, че и прочутите хора имат полов живот, писатели, актьори, художници, графове и банкери понякога осеняват с благоволение по-привлекателните момичета в града, именит писател се е отдал на новия си роман и на една руса актриса, текстилен магнат, покровител на изкуствата, удостоява с вниманието си приложничка от светските среди — и общо-взето манифестираше полуофициалния пещенски възглед, че човекът има и полови органи. Заредена с подобна информираност, пещенската средна класа „водеше светски разговор“: както християни, така и евреи, както „Липотварош“, така и „Йожефварош“^[219], по-стеснителните, разбира се, криеха, че четат подобни брошури. С течение на времето тази институционализирала се информационна служба заличи с грубо ординерното си съзаклятничество суверенитета на частния живот. Тъжната международна тайна, че хората от различни полове, а понякога дори и от един и същи пол биха желали да се обичат, пещенската светска клюка възприемаше със злорадо ликуване. Ако не „разговаряха“, играеха на карти; но аз се отегчавах от всяко механично забавление. Известно време експериментирах с пещенския „монден“; сетне се прибрах в Буда. В спомените ми са останали няколко печално гротескни пещенски „соарета“, прислужникът не знаеше къде стоят пурите и ликьорът, защото домакините бяха наели персонала няколко часа по-рано от близкото казино; след ставане от масата компанията потъваше в игра на карти и говореха за новите „двойки“ като за борсови сделки.

Стараех се да забравя този свят. Живеех самотно в Буда. Пред мен бавно се разкриваше благородният и фин малък унгарски свят; самотата ми не се разсея, но рамките й бяха ясни и спокойни. Ходех в Пеща като провинциалист, залутал се из столицата; но „у дома“, на левия бряг на голямата река, в старите квартали опознах полека-лека къщите, площадите и хората, както чужденец, който се устройва да прекара пенсионните си години в някой малък град. Всяка сутрин ходех на Кулите^[220], виждах долу, в долината, заснежена или отрупана в зеленина, старата градска част с църковните кубета и старинни покриви — и един ден с изненада открих, че тези няколко улици, разходката по крепостните кули, няколкото граниви кафенета наоколо и плесенясалите кръчми с миризма на изба, самотата и човешките лица, които населяваха периферията на самотата ми, всичко това заедно е станало мой дом. Вече си тръгвах оттук със съпротива, по-скоро на инат; в чужбина се сещах за Буда и ме обливаше вълнение, щом пред мен потрепнеше споменът за улиците в Буда, вероятно същото изпитва провинциалистът, когато на чуждо място споменат името на родния му град. Вече познавах тайните на „Кристина“, върху кулата на модерните хали имаше нов часовник без цифри, часовете върху циферблата бяха отбелязани с чертички — „много е болшевишки“ казваха и прислужниците и вече разбирах какво искат да кажат. Живеех самотно, но с времето си намерих познати; един часовникар, един дърводелец, безработен стар актьор от съседния „Дом за социални грижи“, нощни келнери. С тях можех да разговарям… В Пеща непрекъснато ораторствах, сякаш вечно се налагаше да убеждавам някого. Грешката сигурно е била в мен. На дъното на моята плахост и сдържаност вероятно стояха травми и ревност — страхувах се, че умните пещенци ще ме надхитрят, може да им се сторя дори смешен. Това бе патологична, несправедлива чувствителност; но никога не успях да я надмогна изцяло. „Животът в Буда“ приемаше все по-дълбоки и затворени форми. Плътно, неотстъпчиво обвързвах живота си с атмосферата, настроенията, маниерите на този живот. Човек получава дом в живота си не само веднъж. Буда бе един от моите домове.

Писателите живееха самотно, едва ли не в катакомби, криейки се и изпълнени с недоверие. На повърхността на „литературния живот“ имаше крамоли, недоверчивост, съперничество между поколенията. Всички живеехме на тази малка, пренаселена територия, гризяхме един и същ тъничък комат хляб. Какво ли можеше да се „постигне“ тук? Сигурно не много — и най-добрите успяваха да постигнат работата им да съзрее, понякога дори чуваха слабия, безсилен и свенлив отзвук на своите творби… За какво всъщност пишехме? Едва след години разбрах въпроса, с който ме бяха посрещнали на пристигане в пещенското кафене с подигравателно въодушевление. Всяка седмица купувах от продавача на вестници на Кръговия булевард френски седмичници, търговецът на книги всеки месец ми изпращаше чуждестранни списания — и понякога се надвесвах над тези известия с разтуптяно сърце като човек, останал далече, далече, на огромно разстояние от големите топли течения, които подхранват и оплождат духа на човечеството, без да разбира съвсем точно алюзиите, по-скоро предполага и предвкусва, по тези мостри съди за сладостта на новата реколта… Някои от значителните все още явления следях отдалеч; но вестта за новите, за младите, за „движенията“ стигаше дотук филтрирана, размита. Чувах само заплашителния тътен на света; и като стадо пред буря, в нервна уплаха се силехме от време на време да „се организираме“, да се сплотим в съюзи или за отбрана срещу непознати по съдържание опасности със злокобни сенки. Естествено, опитите за обединяване винаги се проваляха. Писателите си оставаха самотни. Бяхме такива по природа, съдбата ни бе такава.

В Пеща, на Кръговия булевард, понякога сядах на някоя пейка и се правех, че наблюдавам „столичния живот“. Живеех самотно, сякаш бях депортиран.