Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (62)

4

Имаше нещо ефирно и контешко в тази берлинска година; беше времето на „Spleen de Berlin“. Живеехме в големия град в безгрижна самозабрава, а той клокочеше от инсцениран живот. Градът бе привлекателен дори в своята грозота и архитектурна пустош; и сега, когато мислите ми ме връщат в онези времена, с дълбоко учудване забелязвам, че никога по-късно, никъде в чужбина, но и у дома навярно не съм се чувствал така защитен, безгрижен, лек и безотговорно млад, както в Берлин, година и половина след примирието. От време на време избухваше „революцията“, но след отшумяването на сериозните до кръв Спартакови дни никой, дори самите участници, не приемаха особено сериозно подобни промеждутъчни скандали. Немският народ, който във Ваймар си беше подарил нова конституция с права и свободи, не можеше да се примири със свободата. Еберт^[149], сарачът, по поръчение на своята партия властваше със справедлива мъдрост над хаоса. В този миг властта бе в ръцете на немската социалдемокрация. Тя нито я използва, нито злоупотреби с нея.

Най-често „революцията“, например в дните на Каповия пуч^[150], протичаше безшумно и незаинтересованият пряко съвременник забелязваше единствено, че токът спира, телефонът не звъни, в стаите на странноприемниците кранът не тече и се мием с минерална вода. За кратко време изучихме техниката на „модерната революция“: всеки държеше у дома си връзка свещи и фахингенска^[151] вода в няколко литрови бутилки. Парите се разводняваха все още с мяра и времето, когато марката за дни, после за часове се разпадна на атоми, бе далеч. Чужденците носеха чужди пари с кошове в евтина Германия и срещу хартиения кредит немците тъпчеха складовете на фабриките с чуждестранни суровини. Всеки си имаше работа; единствено средната класа, учените и чиновниците, паднаха в жертва, живеещите на заплата или пенсионирани представители на средната класа безпомощно се бяха превърнали в мъченици на „повишението на цените“, на „скъпотията“. Никой, дори и в чужбина, не вярваше истински през онези месеци, че марката може сериозно да пострада. Старите хилядарки още вървяха и когато веднъж, в касата на „Дойче Банк“, ми изплатиха чуждестранен превод със сто банкноти от старите, вилхелмови хилядарки, аз се почувствах като заможен буржоа от доброто старо време. Работничеството се стремеше да предотврати катастрофата със сложни маневри за повишаване на работните заплати, но средната класа като скована от паралич гледаше как се катурват дребнобуржоазните идоли, как хартиеният тайфун ги помита от завета на пенсиите, осигурените доходи, спестените пари, пожизнените ренти. Един прекрасен ден осъзнахме, че в Берлин всичко е дадено за продан или под наем.

От уединението под газените лампи на „Блюхерщрасе“ скоро се пренесох в кварталите на светския Берлин. Всеки месец менях квартирите си. Живях у „генералска вдовица“, у наемодатели, които гладуваха в собствените си пететажни палати, у лекар, който сам чистеше осемстайното си жилище, у пенсиониран пруски министър-председател, чиято годишна пенсия не стигаше дори за два фунта хляб. Пред мен се отваряха загадъчни домове: грижовно изолираните, надменни, потънали в разкош апартаменти на „Берлин-Вест“. От месечния наем за една парижка мансарда можех да наема четири-петстаен апартамент на „Курфюрщендам“, салони, претъпкани с почитани във вилхелмова Германия творения на изкуството, с бронз и мрамор, спях в ренесансови легла, на обед се хранех в изработени от тежък дъб, старогермански трапезарии, и колкото по-безразсъдно пилеех пари, на следния ден забелязвах, че съм още по-богат от предишния. По улиците ходеха умопомрачени хора и крещяха цифри. Всички, които по това време живеехме сред немците, щем, не щем, бяхме спекуланти. Лудниците се напълниха с умопобъркани. Едрата индустрия и банките се замогнаха неимоверно през тези месеци. Сянката на Щинес^[152] витаеше над вода и суша. Средната класа с налудничава инертност чакаше участта си, чакаше да я помете безумният карнавал.

Делях с „генералските вдовици“ смехотворното си и омразно богатство, носех на наемодателя маргарин за подарък, за което той покорно и плахо ми благодареше и го приемаше, тъпчех пруския министър-председател с пури. Всичко това бе неописуемо противно и за наблюдателите, и за участниците. И в това време минаваше младостта ми, онова необикновено, възторжено време, когато няма пречки, сякаш природните и икономически закони са загубили валидността си, и всичко това по цял ден се озвучаваше от музика, негърска музика. Газехме из хартиената смет, чиито мръсни вълни помитаха всички човешки ценности и би трябвало да се срамуваме, че живеем; но животът по-скоро ни харесваше… Зимата премина в замаян полусън, витаехме над катастрофата и не изпитвахме съзнание за вина. Берлин, отчаяният и умопомрачен Берлин, се разхубави през тази жестока зима. Електрическите гирлянди на нощните балове искряха. Събрани в орди всяка нощ преброждахме берлинските програми. Всички се „забавляваха“, сякаш предусещаха гибелта си, немската младеж честваше по улиците безкраен любовен празник, родителите се бяха провалили и то тъй срамно и непонятно, че не смееха дори да се защитят. Всяка нощ се прибирах у дома, в покоите на генералските вдовици, с нова любима и когато призори се запознавахме и сбогувахме, дъщерите на пропадналата средна класа ми даваха телефонния си номер, но кой ти обръщаше внимание на тези нощи и любови? След такива нощи се събуждах в спалните на апартаменти в западния градски квартал, в непознат салон и с непозната дама, с господарката на дома в обятията си; предишния ден не я познавах, но още повече не я познавах следващата нощ. Вероятно така вилнее град в смъртна уплаха пред чумата. И над тази чума, донякъде заразен, но с ненакърнимо усещане за сигурност знаех, че за мен в тази зима осъмват празничните дни на младостта. Не изпитвах срам, не чувствах вина.

Берлин се бе разхубавил в ужаса си от чумата, в безумния гуляй, в този злокобен карнавал. Събуждах се следобед, вдигаха ме моите приятели, хора, с които това подозрително пълноводие ме беше понесло, шведи, руснаци и унгарци, хитроумно и меланхолично поколение, изкусни дендита и гешефтари; на повечето не знаех дори имената.

До един членувахме в някакъв не дотам морален сговор, отделени от немците и донякъде съюзени срещу тях — нямаше да се учудя, ако някой ден безмилостно ни пометяха от града. Но немците само се чудеха и мълчаха. Седяхме в „Кафе Романишес“, духовната сбирщина и евентуалният елит на континента, блъскахме глави над обмяна на пари и стихове, спорехме за сделки с вино и за Пеги. Немците формираха смръщен и безмълвен шпалир пред клатушкащото се шествие на тази орда. И в същото време, по най-невъобразим начин, имаха полза от нас. Чужденците даваха на Берлин, и то не само благородни валути: Берлин се урбанизираше, беше се замогнал, жените се научиха да се обличат, атмосферата на града тегнеше от идеи, градът живееше… През тази зима Берлин бе красив, загадъчен, неузнаваем. Предобедната разходка в „Тиргартен“, тънещото в бензинови пари неспокойствие на „Унтер ден Линден“, преходното състояние между съмнително южно пристанищно градче и дисциплиниран пруски мегаполис, безмерният замах и стръвта, с която градът диреше равновесие и удовлетвореност, неограничената свобода на словото и мисленето, благоговението и добронамереността, с които градът приемаше всеки нов творчески експеримент, всичко заедно, за кратко време, беляза Берлин като най-интересния и навярно най-перспективния град в следвоенна Европа. Споменът за „берлинския сплин“ будеше носталгия у всеки, който го бе преживял през тези години.

Дори и аз се преобразих за един миг в истински денди. Всяка вечер се отправях със смокинг в нощта като млад англичанин, свикнал да приема за естествено този тип светско вечерно облекло. В действителност се чувствах като облечен в маскараден костюм. За едно добро самочувствие, за една естествена непреднамереност, за „великосветското“ ми липсваха именно светски маниери, двеста-триста години салонен живот, които са предпоставка за онази сигурност, която позволява на младежа да не приема смокинга или фрака като театрален реквизит. У нас обличаха смокинг предобед, за венчавка! — виждал го бях не само в провинцията, а и в Пеща! Вярно, все ми идваше да стисна ръката на облечения в смокинг годеник и да му прошепна: Няма нищо срамно! Не е голям грях!… Това сме ние и комуто това не се харесва, да се присмива! Но колкото и нехайно да бродех из берлинската нощ, винаги се чувствах мъничко като на абитуриентски банкет.