Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (9)

8

В „господарската стая“ книгите бяха разположени в три шкафа с остъклени витрини. „Библиотеката“ на майка ми бе по-скоро само декорация, един от реквизитите при подредбата на салона и спомен от миналото; витрината на махагоновия шкаф рядко биваше отваряна. Приблизително три дузини „Избрани световни романи“ с червена подвързия от плат съставляваха основната част от книгите на майка ми; сетне имаше голям набор немски романи. Любимият й писател бе Рудолф Херцог, а любимата й негова книга — романът „Das grosse Heimweh“. Почетно място заемаше двутомното издание в жълта кожа на „Soll und Heben“ от Фрайтаг, както и няколко томчета на Шилер. Буржоазните библиотеки не долюбваха Гьоте. Смятаха, че е „блудкав, класически“. Към библиотеката се причисляваше по-скоро Шилер, особено „Харамии“ и „Коварство и любов“, и едно специално издание на „Камбаната“. В Шилер някак виждаха предвестника на либерализма, революционера. Гьоте бе „застиналата форма“, „класическата рутина“, скуката. Не мисля, че буржоата от края на века би чел нещо друго от Гьоте, освен няколкото песни на „Hermann und Dorothea“ в училище и по-късно — „Вечерната песен на скитника“.

Майка ми харесваше „модерните немски автори“. Наред с Херцог и Фрайтаг сред любимите й книги бяха намерили място и Щрац, Омптеда и творбите на неколцина немски хумористи. Нямам преценка за тези книги, защото в детството си, когато дораснах за родителската библиотека, вече инстинктивно се отвращавах от подобни съчинения и не си направих труда да прочета нито едно. Непонятно как там се беше озовал и един том от Лили Браун: „Memoiren einer Sozialistin“. Като доказателство за вкуса на майка ми ще кажа, че в нейния книжен шкаф литература от рода на Марлит или Куртс-Малер не се колекционираше. Настрана от своите сантиментално-патриотични възгледи Херцог и Фрайтаг бяха със сигурност по-истински писатели, отколкото разните Декобра и Вики Баум, чиито булевардни четива днес отрупват нощните шкафчета в буржоазките спални. По това време стихосбирки не се купуваха дори случайно. Поезията бе лош спомен, училищен кошмар, „зубрене“ и задача за натегачи. Онази любима, наивна привичка да се преписват крилати фрази и безсмъртни стихове от „велики поети“ в „албума“, която наред с бродирането, свиренето на арфа и рисуването върху коприна в началото на миналия век бе едно от свидетелствата за „духовния живот“ на господарските щерки в буржоазните семейства, в края на века вече бе излязла от мода. И днес не разбирам как сред книгите на майка ми бяха попаднали досадно-скучните измъчени рими на Клопщок, неговият „Месия“… В женския й книжен шкаф имаше само няколко унгарски книги. Едно от най-любимите унгарски четива на майка ми бе романът „Учениците от Бистрица“ на Дюла Вернер; трябваше и аз да го прочета, тя не се успокои, докато не го изгризах с кориците; спомням си, че беше сантиментално книжле, във всеки случай обаче по-симпатично, в своята прочувственост — по-тактично и по-сдържано от романите на тогавашните писателки. Карин Михаелис също я имаше в черния книжен шкаф (мисля, че „Ulla Fangel“ бе заглавието на сълзливата Михаелисова история), както и няколко годишни течения на „Velhagen und Klasings Monatshefte“ в голям том. Тези немски фамилни журнали — „Uber Land und Meer“, „Blatt der Hausfrau“, „Haus, Hof, Garten“ или както и да ги наричаха — се четяха в милионни тиражи от буржоазията по цял свят и унгарските семейства също отгръщаха с доволство тези отпечатани на фина хартия, щедро отрупани с шивашки кройки, готварски рецепти, съвети за дома и не на последно място — със съответните разказчета и стихотворения списания. Разбира се, „Нови времена“ достойно се нареждаше до тази духовна храна. Колкото и да беше непретенциозен и комформистки, този унгарски журнал навярно бе „по-литературен“, отколкото например „Uber Land und Meer“. И в никакъв случай не пакостеше на литературния вкус толкова, колкото немските си събратя.

Библиотеката на баща ми беше внушителна и заемаше най-дългата стена в „господарската стая“. От унгарските белетристи той четеше с най-голямо удоволствие Миксат. Юридическите книги, дебелите томове с „corpus juris“, „нормативните актове“ и „извлечения из областта на частното право“ се съхраняваха в кантората; трите високи, вградени в стената библиотечни шкафа в жилището бяха пълни с художествена литература. Буржоазията в нашия град четеше много и на драго сърце. В този град още преди две столетия са се провеждали „литературни салони“, към края на XVIII век тук е бил стажант-юрист Ференц Казинци^[28], тук били отпечатвани вестник и списание, докато в градовете на унгарския Алфьолд^[29], с мънички изключения, върхът на „духовния живот“ през зимния сезон е бил ознаменуван от коленето на прасето. В сводестите салони на Главната улица още преди век се е спорело за литература и в този макар и смесен по реч, но винаги маджарски по култура град и тогава, и по-късно унгарските книги са се харчели повече, отколкото в Пещ-Буда^[30]. В този неголям, едва четирийсетхиляден град, живееха четирима книжари, дори се бяха замогнали. Предобед в книжарниците прибиращите се от учрежденията към дома си господа от града се събираха като в клуб и разположени в удобните фотьойли, прелистваха отрупалите полицата книжни новости; онзи отприщил бентовете духовен потоп, който заля книжния пазар след войната, в детството ми не бе още познат, всяка новопоявила се книга бе дискутирана и не минаваше ден без някой от четиримата книжари да не предложи „за разглеждане от куртоазия“ някоя литературна новост… В къщата ни на книгите се гледаше с благоговение. Държахме отчет за всеки том поотделно, имаше и „каталог“, тетрадка с платнена подвързия, в която отбелязвахме заглавията на дадените назаем книги. По онова време, ако на жена от гражданството й доскучаеше, тя не играеше карти, не ходеше на кино или по кафенета, а вземаше книга и четеше. И вечерите на баща ми минаваха с книга в ръка. Мога без преувеличение да кажа, че по нашия край книгата наистина беше потребност, насъщен хляб за гражданството от края на века. Не минаваше ден без интелигентният човек от средната класа да не прочете вечер в леглото, преди заспиване, няколко страници от нова или пък просто навяваща любими спомени книга. У дома получавахме и един английски журнал, природонаучна газета със заглавие „Nature“, но рядко го четяхме, защото в семейството всички бяхме скарани с английския, макар в течение на години три пъти седмично да ни посещаваше пийващият си учител по английски език, когото след обяд понякога заварвахме насаме с баща ми кротко да подремват в удобните фотьойли на господарската стая под предлог, че имат урок. От унгарските журнали получавахме вестника на Ищван Тиса „Унгарски наблюдател“; макар че баща ми не беше привърженик на Националната партия на труда^[31], „остана верен на ръкостискането с Андраши“, който бе известно време градски депутат. От ежедневниците дълго получавахме „Пещенски вестник“, бяхме абонирани и за два детски вестника — „Моето вестниче“ и „Нашият трикольор“. Този последния очаквах нетърпеливо и четях с голямо наслаждение като начален ученик; изглежда го списваха умело, защото винаги казваше неща, които интересуваха момчетата. Забавляваше и обучаваше без да има прозрачни намерения, без натрапчиво възпитателен характер.

Безброй книги се бяха насъбрали с времето в многокрилните шкафове с етажерки. Обикновено забравяха да върнат обратно книгите, изпратени „за разглеждане от куртоазия“, плащаха сметката на търговеца в края на годината и не ги беше много грижа, ако се наложеше да покрият цената на десетки книги, които непрочетени и неразрязани събираха прах върху долните полици на големите шкафове. Съдържанието на „библиотеката“ се делеше на две: по-голямата половина бе препоръчана от книжаря, а една по-малка част бе подбрана преднамерено, според наклонностите и проявения интерес. Тук се нареждаха преди всичко „пълното събрание на Миксат“ и пълното събрание на Йокаи с твърда подвързия от плат. Това юбилейно стотомно издание на Йокаи^[32] бавно се стопи, защото букинистът на улица „Форгач“, при когото в края на учебната година пласирахме излишните вече учебници, плащаше по петдесет крайцера за един том на Йокаи, той не признаваше нищо друго от световната литература. Носехме томовете на Йокаи при букиниста не от лекомислие или лакомия — години наред се терзаех, докато се реша да продам „Синовете на човека с каменното сърце“ или „Унгарски магнат“, и към това всъщност ме подтикна императивът на нуждата и строгостта на антикваря, който превъзходно се ориентираше в котировката на романите на Йокаи за деня, която беше доста променлива. Отделни шедьоври като „Новият земевладелец“ или „Златният човек“ и най-вече „Укротителят на души“ се мъдреха в списъка с котировките на прекупвача като непреходни, отбрани ценности, и той по всяко време плащаше за тях по петдесет крайцера; за „Рабът Раби“ не даваше повече от три шестака, „Политически моди“ се оценяваше на два шестака, а за „Декамерон“ нищичко не даваше. Вземаше неохотно Тьомьоркен, Гардони, Херцег, и колкото и да е чудно не долюбваше дори Миксат. Така волю-неволю аз прибягнах към разпродажбата на любимия ми Йокаи — в семейството имените и рождените дни се празнуваха твърде прочувствено, в такива случаи членовете на фамилията никога не забравяха да си поднесат подаръци, и понеже нямах пари, а не ми бе по сърце извънредния труд, бях принуден преди рождени дни или коледа да разпродам някои томове от библиотеката на баща ми, за да не стоя сетне засрамен с празни ръце сред празнуващите. С други думи крадях книгите от библиотеката на баща ми, та сетне с парите от присвоените вещи да мога да подаря на моите обични най-невероятни предмети. Благородството на замисъла не променяше суровия факт, че аз и приятелите ми, дума да няма, крадяхме томовете на Йокаи от бащините си библиотеки, и антикварят, този прекупвач на крадени вещи с черна шапка и патриаршеска брада много добре знаеше, че осем-десетгодишни деца не могат да притежават по честен път „Синовете на човека с каменното сърце“. Докато постъпя в горните класове на гимназията, юбилейната поредица на Йокаи сериозно оредя.

В подвързия с цвят бордо, със златни букви и каре със собственоръчния подпис на авторите във факсимиле на титулната страница поредицата „Унгарски класици“ заемаше дълга полица. Това, което евентуално липсваше в тази колекция, изследователят можеше да открие в „Илюстрована библиотека на класиците“ — особено луксозна поредица с позлатен щампован релефен портрет на автора върху обложката на книгата, с шарки на теменужени листенца върху подвързията, а страниците на текста бяха изпъстрени с директни, недвусмислени илюстрации. Тези рисунки се стремяха да развиват читателския интерес и по простичък начин изобразяваха онова, което поетът художествено бе обрисувал или само загатнал. В паметта ми се е запечатала една илюстрация от „събраните съчинения“ на Дюла Ревицки — „събраното съчинение“ бе всичко на всичко едно тъничко томче — към стихотворението „Пеещият просяк“, тя действително изобразяваше пеещ, сляп просяк, старец с дълга брада, който седи на двора, край градинския зид и свири на арфа. Всеки път, когато прелиствах на тази картинка и прочитах наивното, печално стихотворение, аз плачех. Виждам отчетливо цветовете на книгите, отровнозелената подвързия на „Избрани класически романи“, кафявите „Книжа от емиграцията“ на Кошут, светлосините творби на Хърбърт Спенсър, тъмнокафявия „Свят на животните“ от Брем, някаква естественонаучна поредица с луксозна подвързия, чиито отделни томове носеха заглавията „Човекът“, „Земята“ и „Вселената“ — вниманието ми бе привлечено особено от последния и още тогава сметнах за дръзко начинание от страна на автора и издателя, че бяха обединили в един-единствен том такъв порядъчно обширен материал, който обхваща повече или по-малко ред конкретни проблеми на „вселената“. Спомням си още едно огромно по обем „луксозно издание“ с корици, орнаментирани с истински скъпоценни камъни и пластинки от благороден метал, което представяше в текст и образ завладяването на родината от Арпадите^[33], агентът, който бе вмъкнал това книжно страшилище в дома ни, трябва да е бил много сръчен. Книгата на Бела Тот „От уста на уста“ и неговата „Унгарска съкровищница на анекдотите“, няколкото тома на Херцег и Тьомьоркен, съчиненията „Поклонници“ и „Сурови времена“ на Кемен, няколко по-стари издания на стиховете на Арани, Вьорьошмарти и Петьофи, и един том на Пекар — романът „Старши лейтенант Додо“ — също се намираха в този книжен шкаф. Първата „модерна“ книга, която получи граждански права на тази етажерка, бе „Кално злато“ на Мориц. По онова време баща ми с особено влечение и предпочитание четеше унгарските класически автори, например умееше да чете по цели нощи Кьолчеи, Казинци, че дори и Гвадани. По-късно, когато носех у дома книгите на кръга „Запад“^[34], литературните шаржове на Каринти се радваха на голям успех; те не познаваха повечето от осмяните автори — бяха чели за Ади само от писанията на Ракоши^[35], дори Костолани и Бабич бяха чували по-скоро по повод на някои литературно-политически пререкания –, ала шаржовете разглеждаха с одобрение. „Тъй пишат те“ — казваха. И така, по косвен начин прочутата книга на Каринти действително популяризираше модерната литература.

Всеки понеделник се отбиваше един попрегърбен, фъфлещ човечец с кожени дисаги на гръб, от които ни заливаше богат избор от „Световен журнал на Толнаи“^[36], „Нови времена“, „Velhagen und Klasings Monatshefte“ и целият асортимент на местните и чуждестранни литературни куриери. „Той е тук, пак е тук“ — проточваше глас, вече на стълбището, възторжено и прочувствено, сякаш бе от огромно значение, че е дошъл новият „Blatt der Hausfrau“. И наистина го чакахме с разтуптяно сърце. Той внасяше „Литературата“, „Културата“ в нашия провинциален живот. Двадесет години не бях виждал този хералд след това. Когато две десетилетия по-късно пак се озовах в града, сред прииждащите призраци от детинство изникна и мъничкото джудже, спря ме на улицата, измери ме от край до край с познат поглед и доверително, с прилепена на уста ръка прошепна: „Разнасях тридесет години културата навред из града; знаете ли как свърши това? Паднах в отходната яма.“ Махна с ръка и ме заряза на ъгъла на улицата. Поинтересувах се и научих, че тази тъжна вест е дословно вярна; той бе паднал в ямата на нужника с претъпканите с „култура“ дисаги на гърба си и за малко да се удави. Грубоват е този символ и все пак ми се струва, че друга участ едва ли би могла да застигне този възторжен глашатай на еснафската култура.