Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (5)

4

Банката се управляваше от „бате Ендре“ с твърде много енергия и усърдие. Бате Ендре произхождаше от фамилия, позната в цялата страна, беше завършил право, както цялото тогавашно поколение, което търсеше самоизява на „свободното поприще“ и не се задоволяваше с областната, с градската йерархия. В детството си следях отблизо този етап на класическа образованост на джентри-класата и по-късно установих, че тогавашната литература си е създала фалшива представа за тези времена и техните действащи лица. Бате Ендре се бе отдал въодушевено на банковата кариера, която му бе чужда тялом и духом, съвестно спазваше работното време и въобще не напомняше на онзи провинциален, ходещ на лов и по казина чиновнически тип с аристократичен манталитет, който приема полицата на своя другар от казиното в полунощ, по време на покер. Животът е винаги различен. Никой не считаше бате Ендре за стопански гений, но той се трудеше в банката повече, отколкото ловуваше и играеше на карти, дори четеше по мъничко, пътуваше и живееше умерено, и навярно не си бе запазил в този живот нищо друго от джентри-символите, освен пръстена с монограм. Банката бавно напредваше, разпростираше се от само себе си, което следваше от самото й естество; бате Ендре бдеше при всеки заем чиновниците строго да спазват „банковите условия“. Струва ми се, че няма нищо по-лесно и благодатно от това, да опиша директор на провинциалната спестовна каса, който по-често лепи банкноти на циганските чела, отколкото гербови марки върху договорите, и без да му мигне окото гласува заеми за лекомисления млад Ности^[13], за „драги ми друже“. В Шарош, в Земплен навярно са се срещали подобни фигури; в нашия град, в този строг чиновнически град такъв човек не би се задържал. Бате Ендре, „директорът на банката“, пристигаше всяка сутрин в службата си на минутата, нахлузваше ръкавелите и се трудеше от зори до мрак. Кредитите на банката се отпускаха от едно голямо столично финансово учреждение и пещенските директори, надменни, стари евреи, всяка година идваха на посещение, за да контролират дейността на бате Ендре; тези стари евреи ловуваха, говореха на „ти“, правеха се на джентри, и ние понякога дори се забавлявахме с необичайните им привички. Всъщност зад писалището на банковия директор бате Ендре не вършеше нищо по-различно от това, което е правел неговият баща или дядо в имотите си и в областта: бдеше селяните да изпълняват навреме обязаностите си и както някога отработваха ангарията и доставяха изполицата от реколтата, сега трябваше да си платят лихвите с настъпил падеж. Бяха се променили само формите.

Много ли скубеха селяците? Не ми се вярва. Но го правеха редовно, защото нали „трябва да се живее от нещо“. И докато „работеха“ със селяните, нямаше нищо нередно; едва по-късно, когато бате Ендре напусна службата заради объркани семейни недоразумения и мястото му зае един столичен банкер, който бе дошъл при нас с грандиозни планове за реформи, сякаш беше инспектор, отишъл на посещение в колониите, настъпи първият крах. Новият директор, очевидно добронамерено, но с твърде голям размах отпусна от парите на вложителите огромни ломбардни кредити на полските търговци на вино, които бяха изкупили по онова време вината на Хедаля^[14], и в тази игра банката изгуби много пари, милиони. Баща ми понякога споменаваше, че тогава спасил парите на вложителите до последния филер по странен начин; посетил председателя на столичното финансово учреждение, чийто фаворит бил назначеният за наследник на бате Ендре колониален инспектор, и когато при тягостното известие прочутият и безучастен, международно известен, заможен и могъщ председател на банката свил рамене и отговорил нещо като „ами, фалирайте си“, баща ми кротко отбелязал: „Това ще го направим и ще изгубим всичко, което имаме; но на везните тежи и името на Ваше благородие.“ Прочутият председател на банка нервно вдигнал глава; сетне позвънил и поръчал на влизащия директор: „Плащаме сто процента.“ Това кавалерско изречение от три думи струвало на голямата пещенска банка много милиони. Вложителите получили влоговете си до грош, с лихвите дори. Много пъти съм слушал тази история като една от романтичните легенди за героичния стадий в развитието на капитализма.