Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (77)

7

Към края на годината започнах да свиквам с кафенетата на Монпарнас. Най-сетне ми дотегна екстериториалността в пушалнята на „Риц“. През тази година, както и през следващите бурни години, двете големи „артистични кафенета“ на левия бряг, на ъгъла на булевард „Распай“, бяха истински свободен университет за духовните и артистични движения в Европа. Никога не се чувствах добре там; но ставах неспокоен, минеше ли ден, без да съм побъбрил поне час на някоя от претъпканите тераси — прегракнал, защото гърлото ми бе разядено от дима на френската махорка, пийнал, защото всички наоколо пиеха, по всеки час на деня пияни фигури се олюляваха сред автомобилите, пресичайки пътното платно; пиехме евтино бренди във водни чаши, а разредената бира лочеха като вода дори и по-трезвите. Тези две световноизвестни кафенета: „Дом“ и „Ротонд“ — в чието съседство след това се откриха десетки локали и ресторанти — през онази година бяха една от централните лаборатории в света; тук всичко вреше и кипеше, революции и характери, политика и страсти; отбягваше ли някой тези мръсни улични ъгли, той просто пропускаше събитията…

Всеки следобед тук седеше Унамуно, мъдрецът, с кротката си усмивка и понасяше ведро и с разбиране несгодите на емиграцията; около него — духовете и авантюристите на нова Испания, офицери, философи, писатели. Седях с удоволствие сред тях. Бяха тъжни хора; на Монпарнас поначало ходеха прокудени, ненамерили своето място, физическата и духовната си родина, често пъти травмирани хора. Унамуно утешаваше своите съратници, вярваше в бъдещето на Испания и се съмняваше в това на европейската култура. Тази испанска емиграция въздействаше едва ли не романтично, през четирийсет и осма такава трябва да е била Кошутовата^[187]. Полковник Масия, вождът на каталанските емигранти, бе не по-малко ревностен националист от противниците си, останали в родината, Примо де Ривера и дрънкащите оръжие генерали; след полунощ, замаян от погълнатите с водна чаша шнапсове, външният наблюдател не би могъл да разбере каква е всъщност разликата между емигрантите и „поробителите“ на родината. Един ден хората на Масия и Унамуно си заминаха и същата сутрин със „Сюд-експрес“ в Париж пристигнаха инфанти и инфантки, грандове и маркизи с накитите си, с кучетата си, с чековите си книжки и майордомите си — „испанската емиграция“ се нанесе в Париж, бяха се сменили само ролите. Висент Бласко Ибанес, прочутият и симпатичен писател на тази емиграция, личен противник на крал Алфонс и страстен памфлетист, истински испански Йокаи, не доживя триумфа на борбата — той склопи очи в провансалския „Замък на розите“ малко преди испанската революция. Ибанес бе почитан и обичан от своите сънародници, прокудените философи и офицери — с изненада забелязах, че в емиграция централната роля често се пада на човек, чиито духовни и водачески способности ни най-малко не го правят достоен за такава роля. Унамуно беше по-умен, майор Франко, тихият и печален, обзет от меланхолия бомбардировач минаваше за по-революционна личност от Ибанес, който пишеше на машина своите декоративни и посредствени романи в „Замъка на розите“ — и все пак той бе вождът, всеки, дори и по-съвършени умове и характери го признаваха и му се подчиняваха в тази странна йерархия.

По това време на Монпарнас всеки по свой начин бе емигрант. Тук живееха емигранти от Холандия, Америка и Суматра — хора, които не бяха съдени в родината си, не бяха влизали в сблъсък с държавната власт и емигрираха по-скоро от времето, бягаха от втората си родина на Монпарнас, където летоброенето бе друго и навярно дори и разпоредбите на „Наполеоновия кодекс“ не бяха валидни изцяло… Монпарнас беше карантина за бездомници от цял свят, заточениците стояха облакътени и потънали в печал чакаха земния или небесен знак, който ще реши съдбата им. Имаше руски и китайски емигранти, които не приемаха режимите в родината си, имаше и съвсем млади руски емигранти, които деряха гърло срещу реакционерите, изостаналите, облечени във власт допотопни контрареволюционери, Сталин и Дзерджински… Народът на Монпарнас живееше, изпреварил времето. За моди и принципи, за които публиката още нищо не знаеше, тук се говореше вече като за провалили се, отминали експерименти. „Дада“ още стряскаше гражданството, когато Кокто^[188] написа пиеса, чиято премиера беше в театъра на Молиер; търговците на картини още безпокояха ценителите с кубистичните построения на Пикасо, когато великият експериментатор и новатор вече се бе върнал към класическите форми. Някогашните „сюрреалисти“ съчиняваха завършени сонети със строго звучене и рисуваха къщи и пейзажи в маниера на Утрильо по илюстрованите книжки, когато публиката взе да осъзнава, че някъде между небето и земята този жанр е бил вече експериментиран… Монпарнас не беше школа; бе атмосфера, в която с изкуствена плодовитост, издевателствайки над закона на сезоните, връзваха ранозрейките на столетието.

Беше същинско южно левантинско пристанище. Не след дълго по същия начин изглеждаше и Латинският квартал; по улиците се мушкаха с ножове, безчинстваха с револвери негри, малайци, англичани, гърци, шведи и унгарци давеха горестта си, намеренията и неосведомеността си в сутрешни препирни, които нерядко се приключваха с блясък на ножове и гръм на оръжия. Поляците и италианците обикновено обсъждаха съмненията си гръмогласно. На ъгъла със скръстени ръце стоеше парижки полицай, изпълнен със смъртно презрение и безразличие. В неделния следобед френските еснафи отиваха на излет в Монпарнас да погледат екзотика, както на времето по-предприемчивите французи са пътували на Изток: баща, майка и достатъчно отраснало за подобно преживяване дете в празнична черна премяна, с подобаващ стрес сядаха на мраморната масичка на „Дом“, слушаха виковете на продавачите, които неуморно, с монотонни, жалостиви слова предлагаха фъстъци, слушаха писъците на пияни жени и спорещите на всички световни езици, скучаещи, досадно любопитни и отвлечени, погазващи с думи, жестове и маниери свещените закони на цивилизацията чужденци с хищни погледи. Имаше опасност някой ден отряд от френската гражданска отбрана да нападне и разпердушини нахълталото с взлом племе нехранимайковци… Французите ходеха на Монпарнас да гледат чужденци така, както ние, чужденците, ходехме в етнографския музей или в „Лувъра“. Отвращение и погнуса се изписваха на лицата им. Вярно, какво да й харесват на тази „орда“, както се наричахме сами, когато след баловете в ателиетата с изрисувани на голо шарени тела се въргаляхме по парижките булеварди, за да се изкъпем във фонтаните на „Конкорд“?… Гледаха на това място — артистичните кафенета в Монпарнас — като на настанено в зоологическа градина камерунско племе, село на изложба, един вид одухотворени негритяни с устни като чинии, част от равнодушната и мъдра универсалност на Париж. Както след месец на пости, в навечерието на Байрам, по ларгото в Кайро или Дамаск, в часовете, когато запалваха фенерите, цялата паплач от еретици, печалният елит и сганта на света, проститутки и гении, велики артисти и джебчии, философи и крадци с напоени с хлороформ кърпи, поети и вехтошари, китоловци и основатели на религии празнуваха живота. Народът на Париж седеше кротко сред тях, с бради и бомбета, и наблюдаваше празника. Пътното платно между двете кафенета бавно бе загубило транспортното си предназначение. Тълпата обсебваше всяка педя наоколо: тротоара, пътното платно, уличните ъгли и магазините. С кама, със слово, с танци и песни, тя все нещо празнуваше.

Монпарнас беше едновременно университетски семинар, турска баня и представление на открито. Седях половин час край някоя маса и ме обземаше пустата паника на самотата сред цялата тази тълпа, притеснението, че нямам работа тук, губя си деня или нощта, а съдбата ме дебне, монпарнаската орис, която е запленявала и по-възрастни, по-обиграни и опитни… Тази странна „монпарнаска орис“ бе сложила ръка над множество талантливи хора през годините; хора, пристигнали в това екзотично пристанище от Чили, Ню Йорк или Ротердам с планове за живота, те сядали любопитно и наивно на някоя маса в прочутото кафене „Дом“ и сетне оставали там, с очакващ поглед, стоели там и след десет години… спорели, пиели fine a l’eau^[189], забравяли бавно обещания, семейство и минало, родина и планове, в Монпарнас „ги познаваха“, а за другата си родина и за света те умираха тихо и със сигурност. Имаше и други, които бяха получили дом, родина, световна слава тук, в тютюнево-помийната карантина. Тук живя и се обеси Паскен^[190]. Вечно се оглеждах объркан, с нечиста съвест… Но където и да ходех вечер, около полунощ неспокойно напусках компанията и хващах някой от друсащите се в посока към булевард „Распай“ автобуси.