Дъглас Престън
Тайният кодекс (9)

9.

Люис Скиба, изпълнителен директор на „Лемпе-Денисън Фармасютикълс“, седеше неподвижно на бюрото си и гледаше редицата сиви небостъргачи по авеню Америка в среден Манхатън. Късен следобеден дъжд беше прихлупил града. Единственият звук в остъкления му офис идваше от огъня в мраморната сиенска камина от осемнайсети век, едно тъжно напомняне за блажените времена. Денят не беше студен, но Скиба искаше да има огън. Струваше му се успокояващо. Това някак си му напомняше собственото му детство, старата каменна камина в дървената барака край езерото, зимните обувки върху полицата на камината и гмурците, които се подаваха и сякаш викаха от водата. Господи, само ако можеше сега да е там…

Почти несъзнателно ръката му отвори малкото чекмедже отпред на бюрото и докосна хладно пластмасово шишенце. Отвори капачето с нокътя на палеца си и извади едно малко яйцевидно драже, сложи го в устата си и го сдъвка. Беше горчиво, но убиваше времето. Както и глътката уиски. Скиба се изви наляво, отвори стенния панел, извади бутилка шейсетгодишен „Макалан“, както и чаша за уиски, и си наля солидно количество. Имаше богат махагонов цвят. Смесено с малко минерална вода Евиан, изпускаше целия си букет от аромати и той побърза да го поднесе към устните си, всмукна една здрава глътка, наслаждавайки се на вкуса на торфа, хмела, студеното море, Хайландските кейове и на деликатния испански Амонтилядо.

Когато чувството за покой го обгърна отвсякъде, той си помисли с копнеж за едно голямо плуване, представи си как се отдалечава все по-навътре в море от светлина. Ако се стигнеше дотам, би взел две дузини от тези таблетки, както и остатъка от уискито и би потънал завинаги в синята дълбина. Нямаше да се налага да се брани от нападките пред Общото събрание, нито да се оправдава пред КЦК^[1], че е бил поредният жалък и некомпетентен изпълнителен директор. Сам щеше да си бъде съдия, съдебно жури и изпълнител на присъдата. Баща му, армейски сержант, го беше научил какво значи чест.

Единственото, което можеше да спаси фирмата, но всъщност я беше потопило, беше големият пробив, който си мислеха, че ще направят с новото лекарство. Флоксатан. С такова нещо в ръка, според сметките на счетоводителите, щяха да дръпнат рязко напред в дългосрочните изследвания и да направят голям удар в печалбите. Смятаха, че борсовите анализатори никога няма да забележат и отначало те наистина не забелязаха. Всичко работеше фантастично и акциите на фирмата удариха тавана. Тогава те започнаха да приписват текущите разходи за маркетинг към категорията „развойни разходи, подлежащи на амортизация“, но анализаторите не забелязаха нищо и цената на акциите продължи да се покачва. След това започнаха да приписват загубите на фиктивни извънбюджетни филиали на Кайманите и холандските Антили, отчитаха заемите като приходи и използваха кеша, останал за обратно изкупуване на собствени акции, за да надуят цената им още повече — естествено, по този начин раздувайки и обема на стоковите опции, притежание на ръководството. Пазарът направо побесня. Те пресмятаха сборовете — правеха милиони! Господи, това беше страхотна игра. Нарушаваха всякакви закони, правила и наредби, писани някога на книга, а творческият гений на финансовия директор измисляше дори нови правила, които да нарушат. От ситуацията се възползваха и онези чевръсти млади мъже с разхлабените вратовръзки, финансовите брокери, които с привидна небрежност пълнеха банковите си сметки.

Сега бяха стигнали края. Нямаше повече правила, които да заобикалят или да нарушават. Най-после пазарът се осъзна, борсата се сгромоляса, а те нямаха в ръкавите си други фокуси. Лешоядите вече кръжаха над Авеню Америка 725, сградата на „Лемпе“, и грачеха неговото име.

Треперещата му ръка провря ключа в ключалката и чекмеджето се отвори. Скиба сдъвка още една горчива таблетка и отпи втора глътка от уискито.

В този момент се чу звън, известявайки пристигането на Граф.

Именно Граф, финансовият директор, ги беше довел дотук.

Скиба надигна минералната вода, сръбна, изплакна устата си и преглътна, после повтори. Прекара ръка през косата си, облегна се в стола и придаде на лицето си делови вид. Вече усещаше онази пълзяща лекота, която тръгваше от гърдите и продължаваше до върховете на пръстите му, която го екзалтираше и го изпълваше със златен плам.

Той завъртя стола си, погледът му падна върху снимките на трите му сладки деца, които се усмихваха от сребърните рамки. После с неохота се премести и спря върху лицето на Майк Граф, който тъкмо влизаше в стаята. Мъжът се изправи пред Скиба, подчертано вежлив, облечен от глава до пети в безупречна камгарна вълна, коприна и фин памук. Граф беше младото изгряващо протеже на „Лемпе“, с биографичен профил във „Форбс“, ухажван от икономическите анализатори и инвестиционните банкери, винарската му изба бе спомената в предаването „Бон Апети“, а „Архитектурен дайджест“ отдели доста страници на къщата му. В момента обаче възходящата му кариера бе застинала. При скока от ръба на Големия каньон щяха да полетят ръка за ръка заедно със Скиба.

— Майк, кое е онова толкова важно нещо, което да не може да почака до следобедната ни среща? — произнесе Скиба подчертано любезно.

— Отвън чака един човек, който иска да се срещне с теб. Дошъл е с интересно предложение за нас.

Скиба затвори очи. Внезапно почувства, че е уморен до смърт. Цялото му настроение се беше изпарило.

— Не мислиш ли, че досегашните ти „предложения“ са ни предостатъчни, Майк?

— Това е нещо различно. Повярвай ми.

„Повярвай ми.“ Скиба махна с ръка в израз на безсилие. В този момент чу вратата да се отваря и затваря. Пред него се изправи енергичен човек, облечен в евтин костюм с широки ревери и с твърде много злато по себе си. Беше от онези типове, които грижливо прехвърлят останалите им пет косъма през целия си плешив череп и си мислят, че с това са решили проблема.

— Исусе Христе, Граф…

— Люис — пристъпи Граф напред, — това е господин Маркъс Хаузър, частен детектив, работил в миналото с Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Той има нещо, което желае да ни покаже. — Граф взе листа хартия от ръцете на Хаузър и го подаде на Скиба.

Скиба с недоверие погледна страницата. Беше покрита със странни символи, полетата бяха изрисувани с виещи се клонки и листа. Това беше някаква безсмислица. Граф напълно беше откачил.

Граф продължи:

— Това е страница от ръкопис на маите от девети век. Наричали са го Кодекс. Представлява каталог от две хиляди страници, в който са изброени лекарства от дъждовните гори, както и начините за екстрахирането и използването им.

Когато смисълът на думите стигна до съзнанието му, Скиба усети как кожата му пламва. Не, това не можеше да е истина!

— Точно така е. Хиляди местни фармацевтични рецепти, определящи медицински активните вещества, открити в растения, животни, насекоми, паяци, в почва, в плесените и каквото още ти хрумне — ти го назови! Медицинската мъдрост на древните маи, събрана в отделен свитък.

Скиба вдигна поглед първо към Граф, после към Хаузър.

— Откъде го взехте?

Хаузър стоеше пред него, кръстосал пълничките си ръце. Скиба беше сигурен, че подушва някакъв афтършейв или одеколон. Евтин.

— Принадлежеше на един мой стар приятел — каза Хаузър. Гласът му беше висок и раздразнен, което му придаваше някакъв бруклински акцент. Ал Пачино като пубертет.

Скиба каза:

— Господин Хаузър, ще отидат десет години и половин милиард долара за проучвания, преди някое от тези лекарства да излезе на пазара.

— Вярно. Но си помислете каква ще стане борсовата ви цена сега. Доколкото разбирам, имате си пълен товар с лайна, който е затлачил вашето изворче тук. — И той описа кръг с пълната си ръка.

Скиба го гледаше. Нагъл кучи син! Би трябвало да го изхвърли оттук още сега.

Хаузър продължи:

— Акциите на „Лемпе“ тази сутрин се продаваха за четиринайсет и три осми. Миналия декември се търгуваха за петдесет. Вие самият имате два милиона стокови опции с договорена цена между трийсет и трийсет и пет долара на акция, които изтичат след две години. Опциите ви са напълно безполезни, освен ако не се качи цената на акциите. Отгоре на всичко, най-важното ви ново лекарство против рак, флоксатанът, е слаба работа, и е на път да се провали пред Комисията по лекарствата…

Скиба се изправи, лицето му почервеня.

— Как си позволявате да говорите такива лъжи пред мен, в собствения ми офис?! Откъде се сдобихте с тази невярна информация?

— Господин Скиба — възпря го Хаузър меко, — нека спрем да говорим безсмислици. Аз съм частен детектив и този ръкопис ще бъде моя собственост след четири до шест седмици. Искам да ви го продам. И знам, че се нуждаете от него. Иначе мога много лесно да го занеса в „Джиндайн“ или в „Кеймбридж Фармасютикълс“.

Скиба преглътна мъчително. Беше изумително колко бързо се проясни главата му.

— Откъде да съм сигурен, че това не е някаква измама?

— Проверил съм го. И е по-ценно и от злато, Люис — каза Граф.

Скиба погледна дребния търговец в безвкусен костюм. Преглътна отново, устата му беше пресъхнала. Ето докъде се бяха докарали.

— Кажете предложението си, господин Хаузър.

— Кодексът е в Хондурас.

— О, излиза, че продавате котка в чувал.

— За да го взема се нуждая от пари, оръжие и оборудване. Поемам голям личен риск. Наложи ми се вече да се заема с една неотложна работа. Това не се очертава да излезе евтино.

— Не ме припирайте, господин Хаузър.

— Кой кого припира? Затънали сте до ушите в счетоводни шашми. Ако в КЦК бяха чули как вие и господин Граф записвате маркетинговите разходи през изминалите няколко тримесечия, двамата с такава скорост щяхте да изхвърчите от сградата, че нямаше да има време да си свалите ръкавелите.

Скиба погледна мъжа, после Граф. Финансовият директор стана бял като платно. В настъпилата дълга тишина едно дърво се срина с пукот върху нажежените въглени. Скиба усети мускулен спазъм някъде зад лявото коляно.

Хаузър продължи:

— Когато ви предам Кодекса и потвърдите автентичността му, което със сигурност ще настоявате да се направи, ще ми преведете петдесет милиона долара в офшорна сметка по мой избор. Това е, което ви предлагам. Няма преговори — едно „да“ или „не“ са напълно достатъчни.

— Петдесет милиона! Това е пълна лудост. Забравете.

Хаузър се изправи и се насочи към вратата.

— Почакайте — извика Граф и скочи. — Господин Хаузър? Нищо не е окончателно. — Потта се стичаше от него, докато той се опитваше да настигне мъжа в евтиния костюм.

Хаузър продължаваше, без да спира.

— Ние сме винаги отворени за… Господин Хаузър?

Вратата се затръшна пред лицето му. Хаузър си беше отишъл.

Граф се обърна към Скиба. Ръцете му трепереха.

— Трябваше да го спрем!

Скиба не отговори. Онова, което беше казал Хаузър, беше истина: ако държаха в ръцете си ръкописа, дори само ако обявяха, че притежават такова нещо, това би качило цените на акциите им. Петдесет милиона, обаче, си бяха направо изнудване. Да се пазари с тип като този му беше до немай-къде противно. Но някои неща не могат да се избегнат. Той въздъхна:

— Докато съществува само един начин да се плати един дълг, то начините да не го платиш са един милион. Което, Майк, и сам много добре знаеш.

Лъскавата пот върху лицето на Граф му пречеше да изтипоса образцова усмивка.

Скиба заговори по интеркома:

— Не позволявайте на мъжа, който до преди малко беше тук, да напуска сградата. Кажете му, че сме съгласни с условията му и го изпратете обратно при нас.

Той остави слушалката на вилката и се обърна към Граф:

— Моля се заради двама ни този човек да говори истината.

— Сигурен съм — каза Граф. — Повярвай ми, разгледах листа много внимателно. Този Кодекс съществува и страницата, която видяхме, е напълно реална.

В този момент Хаузър застана на вратата.

— Ще си получите петдесетте милиона — произнесе Скиба безцеремонно. — Сега седнете тук и ни разкажете какъв е планът ви.