Дъглас Престън
Тайният кодекс (67)

67.

Маркъс Аурелиъс Хаузър чакаше, облян от приятната златно розова светлина, а пръстът му галеше спусъка на „Щаер“-а. Оръжието бе може би най-близкият му предмет, и той не се чувстваше нормално без него. Усещаше почти като жива металната цев, затоплена от постоянния допир с тялото му, а пластмасовият приклад на допир бе гладък като женско бедро.

Хаузър се бе притаил в една удобна ниша покрай пътеката, която се спускаше надолу по скалата. Щом не можеше да види братя Бродбент от тази си позиция, при която имаше поглед над пътеката, той знаеше, че те са долу и трябва да се върнат по същия път. Те бяха направили наистина точно така, както бе очаквал. Наистина го бяха отвели до гробницата на стария Макс. И не точно гробница, а цял некропол. Невероятно. И сам вероятно би намерил тази пътека, но щеше да му отнеме доста време.

Сега Бродбент гонеха своите си цели. Никой не ги караше насила; светлината в момента не бе достатъчна, а той искаше да им даде достатъчно време да се почувстват удобно, да се отпуснат, да повярват, че са спасени. А той, Хаузър, искаше добре да обмисли тази операция. Един от важните уроци, които бе научил във Виетнам, беше търпението. Така виетконгците спечелиха войната — те бяха по-търпеливи.

Той се огледа с наслада. Некрополът беше изумителен, хиляди гробници бяха пълни с погребални предмети, като дърво, отрупано с узрели плодове, които чакат само да бъдат откъснати. Да не споменаваме всичките ценни антики, стели, скулптури, релефи и други съкровища в самия Бял град. И като връх на всичко, в гробницата на Бродбент имаше изкуство на стойност половин милиард долара. Щеше да продаде Кодекса заедно с някои от останалите дреболии и да финансира връщането си с приходите. Определено щеше да се върне тук. В Белия град го чакаха милиарди. Милиарди.

Той бръкна в джоба си, погали една пура и със съжаление я остави. Не трябваше да усетят мирис на тютюн.

Понякога се налагаше човек да прави жертви.