Дъглас Престън
Тайният кодекс (33)

33.

Том не можа да заспи от мисли за Белия град. Върнън беше прав. Така всичко си идваше на мястото. Беше толкова очевидно. Питаше се защо не го беше разбрал досега.

Докато той се мяташе и въртеше неспокойно, маймунчето пискаше възбудено, най-после се изкатери на гредата, където беше вързан хамакът и заспа там. Около четири часа сутринта Том се събуди. Излезе от хамака си, стъкна огън на мястото на предишния, от който бе останала само купчинка пепел и сложи тенджерата с вода да заври. Рошавия Неудачник скочи долу, все още раздразнен, изпълзя до джоба му, наклони глава и започна да дращи под брадата му. Скоро се появи и Дон Алфонсо, седна и си взе чаша с кафе. Седяха дълго в дрезгавината на джунглата, без да проговорят.

— Има нещо, на което се чудя — обади се по едно време Том. — Когато напускахме Пито Соло, ти говореше така, сякаш няма да се върнеш никога обратно. Защо?

Дон Алфонсо отпи от кафето, очилата му отразяваха пламъците на огъня.

— Томасито, когато времето настъпи, ще научиш отговора не само на този въпрос, но и на много други.

— Защо изобщо тръгна на това пътуване?

— Беше предсказано.

— Това не е достатъчно добра причина.

Дон Алфонсо обърна лицето си към Том:

— Провидението не е причина. То е обяснение. Но за това няма да говорим повече.

 

 

Макатури беше най-широката от петте реки, които се вливаха в Лагуна Негра. Беше много по-плавателна от Патука, дълбока и чиста, без плитчини и скрити хлъзгави дънери. Когато запалиха двигателите и тръгнаха, слънцето се показваше над далечните възвишения, обагряйки ги в зеленикаво злато. Дон Алфонсо бе заел обичайното си място върху купчината с провизии, но настроението му беше много по-различно отпреди. Нямаше ги вече философските размишления за живота, разговорите за секса, недоволството от неблагодарните синове. Просто седеше и пушеше, втренчил напред неспокойните си очи.

Двете лодки продължиха по реката в тишина. Когато завиха, пътят им бе препречен от дълго, паднало напречно дърво. Явно бе паднало съвсем скоро, защото листата му още бяха зелени.

— Много странно — промърмори Дон Алфонсо. Той извика на Кори и те намалиха и изчакаха лодката на Пинго, която беше след тях да ги настигне. Върнън беше в средата, излегнат назад, беше подложил лицето си на слънцето. Помаха им, когато минаха.

Пинго насочи кануто към другия край на реката, където дървото беше по-тънко и можеха по-лесно да го разсекат.

Внезапно Дон Алфонсо сграбчи румпела и рязко го извъртя докрай надясно. Кануто кривна, вирна нос и заора във водата на косъм от преобръщането.

— Залегни! — извика той. — Долу!

В същия момент откъм гората се разнесе залп от автоматично оръжие.

Том се хвърли върху Сали и я притисна към дъното, докато откосът от куршуми разцепваше едната страна на лодката и ги обсипваше с дъжд от трески. Чуваше плясъка на куршумите във водата около тях и виковете на нападателите. Обърна се и видя Дон Алфонсо да се навежда на кърмата, стиснал с една ръка кормилния лост, насочвайки кануто към спасителния заслон на надвисналия бряг.

От лодката зад тях се разнесе ужасен вик. Бяха улучили някого.

Том легна върху Сали. Не виждаше нищо, освен водопада от русата й коса и надраскания фюзелаж отдолу. Писъкът от другата лодка продължаваше — нечовешки вой на ужас и болка. Том си помисли: „Това е Върнън. Простреляли са Върнън.“ Стрелбата продължаваше, но сега куршумите изглежда минаваха над главите им. Лодката одраска дъното, после още веднъж, и витлото удари о камък в плитчината.

Стрелбата и писъкът спряха едновременно. Бяха достигнали укрепения насип.

Дон Алфонсо се изправи бързо и погледна назад. Том го чу да вика нещо на езика на тауака, но отговор не последва.

Том се изправи предпазливо, вдигайки Сали. Върху бузите й, където се бяха забили дървените отломки, се виждаха кървави петна.

— Добре ли си?

Тя кимна мълчаливо.

Сега лодката им се движеше успоредно на високото укрепление от речни камъни и храсти, почти под надвисналите шубраци. Той седна и се обърна към кануто след тях, викайки брат си.

— Върнън! Върнън! Ранен ли си? — извика той, когато видя върху кормилния лост окървавена ръка. — Върнън!

Брат му се изправи, клатушкайки се, в средата на лодката. Изглеждаше изненадан.

— Върнън! Господи, добре ли си?

— Пинго е ранен.

— Зле ли е?

— Наистина зле.

По реката се чу кашляне и бучене на двигател, след което го последва втори. Том се заслуша и долови далечни викове.

Дон Алфонсо държеше кануто колкото се може по-близо до насипа. Върнън се опитваше да ги следва.

— Не можем да им избягаме — изпъшка Том.

Сали се обърна към Кори:

— Дай ми пушката си.

Кори я погледна неразбиращо.

Без да се бави, Сали взе оръжието му, провери дали е заредено, дръпна палеца на затвора и се наведе към задната част на лодката.

— Не можеш да ги спреш с това — извика Том. — Те имат автоматично оръжие.

— Мога поне да ги забавя.

Том видя, че нападателите им завиват, войниците насочваха към тях автоматите си.

— Залегни!

Том чу единичен изстрел от оръжието на Сали точно когато вихрушка от куршуми помете висящата над тях растителност, засипвайки ги с листа. Изстрелът произведе очаквания ефект: двете лодки се отдръпнаха и потърсиха прикритието на речния бряг. Сали се отпусна до Том.

Дон Алфонсо държеше курс плътно до брега, витлото стържеше по камъните и виеше, когато се покажеше над вълните. Куршумите свистяха над главите им и когато един от тях улучи двигателя, се чу глухо метално дрънчене. Двигателят се закашля, започна да хвърля масло и се запали; лодката се извъртя настрани и пое по бавното течение. Огънят се разпространяваше бързо, пламъците лумнаха от топящите се гумени маркучи на горивопровода. Кануто на Пинго и Върнън се блъсна в тях отзад, докато пламналото гориво обхвана дъното, облизвайки с огнените си езици резервоара.

— Вън! — извика Том. — Ще се взривим. Вземайте каквото можете!

Те наскачаха отстрани в плитчината. Върнън и Кори подхванаха Пинго и го пренесоха на брега. Над главите им прелетя поредната серия от куршуми, пръскайки наоколо прах и дребни камъчета, но единственият изстрел на Сали беше накарал войниците да бъдат внимателни и те стояха надалеч. Бегълците се изкатериха по мръсния насип и се скриха зад плътната завеса от зеленина, сдържайки дъха си.

— Трябва да продължаваме да се движим — извика Том и се обърна, колкото да види отнесените им от течението лодки, обхванати от бързите огнени езици. До слуха им достигна глух взрив и единият резервоар изпрати към небето огнено кълбо. Отзад лодката с войниците предпазливо изви към брега. Сали, която продължаваше да стиска пушката на Кори, коленичи и изстреля втори куршум в паравана от лиани.

Оттеглиха се по-навътре в джунглата, пробивайки си с труд пътя през гъстата растителност. Зад себе си Том чуваше свистенето на изстрелите, които преследвачите им изпращаха напосоки в гората, последвани от глухия тътен на втория експлодирал резервоар. По всичко изглеждаше, че онези бяха изтеглили лодките си на сушата и бяха тръгнали подире им без кой знае какъв ентусиазъм. И колкото по-навътре в гората навлизаха, толкова по-слабо се чуваха спорадичните изстрели, докато накрая съвсем заглъхнаха.

Спряха на малко, тревясало сечище. Том и Върнън положиха Пинго на земята и Том се наведе да чуе пулса му. Пулс нямаше. Потърси раната. Беше ужасяваща. Куршумът бе улучил Пинго в гърба, между плешките, и бе излязъл с експлозивна сила от гръдния кош, оставяйки дванайсетсантиметрова дупка. Беше минал право през сърцето му. Учудващо беше, че бе живял повече от няколко секунди след рана като тази.

Том погледна нагоре към Кори. Изражението на индианеца беше абсолютно спокойно.

— Съжалявам.

Дон Алфонсо се обади:

— Не е време за съжаления. Трябва да тръгваме.

— И да оставим тялото тук?

— Кори ще стои с него.

— Но войниците със сигурност ще дойдат…

Дон Алфонсо го прекъсна:

— Да. И Кори ще направи, каквото е нужно. — Той се обърна към Сали: — Задръжте оръжието и амунициите. Няма да видим повече Кори. Хайде да тръгваме.

— Не можем да го оставим тук! — възрази Том.

Дон Алфонсо го стисна за раменете. Ръцете му бяха изненадващо силни, като стоманено менгеме. Той заговори спокойно, но настоятелно:

— Кори има недовършена работа с убийците на брат си.

— Без оръжие? — попита Сали, когато Кори извади от кожената си торба оръфана кутия с амуниции и й я подаде.

— Тихите стрели са по-ефикасни в джунглата. Ще успее да убие достатъчно от предателите, преди да умре с чест. Така е по нашему. Не ни се месете. — И без да погледне назад, Дон Алфонсо се обърна, разсече с мачетето си стената от лиани и хлътна в образуваната пролука. Те го последваха, опитваха се да не изостават от стареца, който се движеше напълно безшумно и със скоростта на прилеп. Том нямаше представа къде отиват. От часове се изкачваха и спускаха по дефилето, прегазиха няколко бързи потока, като от време на време се налагаше да разсичат пред себе си гъстите бамбукови стъбла и жилавите папрати. Под дрехите им пропълзяха мравки и започнаха да ги хапят. Няколко малки змии намериха смъртта си от мачетето на Дон Алфонсо. По едно време заваля, но дъждът не трая дълго. Скоро слънцето се показа и от дрехите им започнаха да се издигат струйки пара. Облаци от настървени насекоми ги следваха неуморно през целия път. Никой не говореше. Единственото, което можеха да направят, бе да се опитват да издържат.

Часове по-късно, когато светлината започна да угасва зад върховете на дърветата, Дон Алфонсо спря. Без да каже и дума той седна на един повален дънер, извади лулата си и я запали. Том гледаше как клечката се запалва и се запита още колко кибрит им остава. Бяха изгубили почти всичко, след като лодките се запалиха.

— А сега какво? — попита Върнън.

— Ще правим лагер — отвърна Дон Алфонсо. И той посочи с мачетето си. — Запали огън. Ей там!

Върнън се зае да събира клони, а Том му помагаше.

Дон Алфонсо посочи с мачетето си към Сали:

— Ти: отивай на лов! Може и да си жена, но стреляш като мъж и си смела като мъж.

Том я погледна. Лицето й беше мръсно, дългата й руса коса — объркана, пушката висеше преметната през рамото й. Върху лицето й прочете всичко онова, което той самият чувстваше — шокът и изненадата от нападението, ужасът от смъртта на Пинго, страхът, че са загубили всичките провизии, предвидени за пътуването им. Тя кимна и се отправи към гората.

Дон Алфонсо се обърна към Том.

— А ние с теб ще строим колиба.

 

 

След около час мръкна. Седяха около огъня, ядяха последните парчета сварено месо от гризача, който Сали беше убила. Дон Алфонсо седна пред една купчина палмови листа близо до колибата и изплете от тях хамаци. Беше мълчалив, само от време на време даваше по някоя къса команда.

— Кои бяха онези войници? — попита Том.

Старецът се качи в хамака.

— Това са войниците, които пресичат реката с другия ти брат, Филип.

— Филип никога не би позволил да ни нападнат — поклати глава Върнън.

— Не — повтори Том. Усети, че сърцето му пропуска един такт. Сигурно е имало някакъв бунт в лодката на Филип, или пък се бе случило нещо друго. И ако беше наистина така, Филип бе в голяма опасност… ако вече не го бяха убили. Незнайният враг, по всяка вероятност, беше Хаузър. Той беше убил и онези двама полицаи в Санта Фе, той беше организирал залавянето им в Брус, както и последното нападение срещу тях.

— Въпросът е — намеси се Сали, — дали да продължаваме напред, или да се връщаме.

Том кимна.

— Би било самоубийство да продължим — каза Върнън. — Нямаме нищо — ни храна, ни дрехи, ни палатки, нито спални чували.

— Филип е пред нас — каза Том. — И е в беда. Освен това е очевидно, че точно Хаузър стои зад убийството на двамата полицаи в Санта Фе.

Настъпи тишина.

— Може би трябва да се върнем обратно, да се запасим с провизии и тогава да тръгнем след тях. В това състояние, в което сме, изобщо няма да можем да му помогнем, Том.

Том погледна Дон Алфонсо, който плетеше сръчно палмовите листа. От подчертано неутралното изражение, което старецът бе изобразил на лицето си, Том усети, че той има собствено мнение. Винаги изглеждаше така, когато не беше съгласен с нещо.

— Дон Алфонсо?

— Да?

— Вашето мнение?

Дон Алфонсо остави настрана хамака, който плетеше, и разтърка ръце. После погледна Том в очите.

— Нямам мнение. Вместо това мога да изложа един факт.

— Какъв?

— Зад нас е ужасно блато, в което с всеки изминал ден водата спада. Нямаме лодка. Ще отнеме най-малко седмица, докато си направим друга. Но същевременно не можем да останем цяла седмица на едно място, защото преследвачите ни ще ни открият, а майсторенето на едно кану предизвиква облаци пушек, които ще ни издадат. Така че трябва да продължаваме да се движим пеша през джунглата към Сиера Азул. Да се върнем назад значи да умрем. Това е, което исках да кажа.