Дъглас Престън
Тайният кодекс (65)

65.

Възрастните белокоси мъже се бяха наредили като мумии около заседателната маса. Джулиан Клайв ги гледаше на фона на стъклената стена, отвъд която далече долу блестеше Женевското езеро с гигантския си фонтан като малко бяло цвете.

— Надяваме се — започна най-старшият, — че сте получили аванса.

Клайв кимна. Един милион долара. В наши дни не бяха много пари, но при всички положения много повече, отколкото някога бе изкарвал в Йейл. Тези хора бяха сключили изгодна сделка и го знаеха. Няма значение. Двата милиона бяха за ръкописа. После трябваше да му платят за превода. Сигурно имаше и други, които можеха да преведат древния маянски, но само той би могъл да се справи с трудния архаичен диалект, на който беше написан ръкописът. Той и Сали, това бяха. Още не бяха обсъждали подробностите за хонорара на превода му. Но всичко с времето си.

— Поканихме ви тук — продължи мъжът, — защото се носят слухове.

Говореха на английски, но Клайв реши да отговори на немски, който говореше гладко, като опит да ги освободи от колебанието им.

— Ще направя, каквото мога, за да помогна.

Настъпи неловко разместване в редицата на белокосите, след което мъжът продължи на английски:

— В Съединените щати съществува фармацевтична компания на име „Лемпе-Денисън“. Знаете ли я?

Клайв продължи на немски:

— Да, знам я. Тя е една от големите.

Онзи кимна.

— Говори се, че са придобили маянски медицински Кодекс от осемнайсети век, който съдържа две хиляди лечебни рецепти.

— Не може да има два Кодекса! Невъзможно е.

— Правилно. Не може да са два. И все пак слухът съществува. В резултат на това цената на акциите на „Лемпе“ скочи с повече от двайсет процента през миналата седмица.

Седмината белокоси мъже продължаваха да гледат Клайв в очакване на отговора му. Клайв се размърда, кръстоса крака, после ги свали. За миг го обзе сковаващ страх. Ами ако Бродбент по някакъв начин вече бяха направили други уговорки за Кодекса? Но те не бяха. Преди да тръгне, Сали му беше докладвала най-подробно как стоят нещата и оттогава Бродбент бяха изолирани в джунглата, така че не биха могли да правят каквито и да било сделки. Кодексът беше свободен и чист. А той имаше пълно доверие в Сали, че ще изпълни нареждането му. Тя беше честна, талантлива и изцяло под негово влияние. Той потръпна.

— Слуховете са фалшиви. Аз контролирам Кодекса. От Хондурас той ще дойде право в ръцете ми.

Отново тишина.

— Ние ще се въздържим съзнателно от въпроси около делата ви, професор Клайв, — продължи мъжът. — Но сега у вас са един милион наши долари. Което означава, че сме обезпокоени. Може би слухът не е истина. Много добре. Бих искал обаче обяснение за съществуването на тази информация.

— Ако намеквате, че съм бил небрежен, мога да ви уверя, че не съм казал на никого за това.

— На никого?

— С изключение на колежката ми, Сали Колорадо, естествено.

— А тя?

— Тя е в дълбоката хондураска джунгла. Дори не може да се свърже с мен. Как би могла да контактува с друг? А тя е повече от дискретна.

Тишината около масата се проточи повече от минута. За това ли го бяха карали да бие път чак до Женева? Това не му харесваше. Не му харесваше изобщо. Той не им беше изкупителна жертва, в края на краищата. Изправи се:

— Смятам да изпълня моята част от сделката, това е всичко, което вие, господа, трябва да знаете. Ще получите Кодекса и ще ми платите втория милион. След което вече ще говорим за хонорара за превода ми.

Думите му бяха посрещнати отново с тишина.

— Хонорар за превода? — повтори мъжът с вдигнати вежди.

— Освен ако не възнамерявате да си го преведете сами.

Гледаха го така, сякаш им бе дал да смучат лимон. Що за слабоумници бяха? Клайв презираше бизнесмени като тези тук: необразовани, невежи, които криеха ненаситната си алчност зад изискана фасада на скъпи костюми.

— Във ваш интерес е, професоре, да направите, каквото обещахте.

— Не ме заплашвайте.

— Това е обещание, не заплаха.

Клайв се поклони:

— Приятен ден, господа.