Дъглас Престън
Тайният кодекс (40)

40.

От седмица валеше без да престава. Всеки ден напредваха, изкачваха се по опасни урви, прекосяваха бучащи потоци, всичко това скрито в най-гъстата джунгла, която Том можеше да си представи. Ако успееха да изминат четири мили, смятаха деня за добър. След седем дни Том се събуди на сутринта и установи, че дъждът е спрял. Дон Алфонсо бе вече на крак и се въртеше около голям огън. Лицето му бе угрижено. Докато закусваха, той обяви:

— Миналата нощ имах сън.

Сериозният му тон накара Том да млъкне.

— Какъв сън?

— Сънувах, че съм умрял. Душата ми отиде на небето и започна да търси Свети Петър. Намерих го да стои пред портите на Рая. Той ме поздрави като ме видя: — „Дон Алфонсо, ти ли си, стари негоднико?“ — попита ме той. — Тъй вярно — отвърнах. — Аз съм, Дон Алфонсо Босуас, който умря в джунглата далеч от къщи, на сто двайсет и една години, и искам да вляза вътре и да видя моята Розита. — „И какво си правил толкова далеч в джунглата, Дон Алфонсо?“ — попита ме той. — Тръгнах с едни побъркани американци към Сиера Азул — казах. — „И стигна ли дотам?“ — попита ме отново той. — Не — отвърнах. — „Е, добре тогава, Дон Алфонсо, нехранимайко недни, ще трябва да се върнеш обратно.“

Той млъкна, след което добави:

— И ето ме, върнах се.

Том не знаеше как да реагира. За миг си помисли, че сънят може да е някоя от поредните шеги на Дон Алфонсо, но видя сериозното изражение върху лицето му. Размениха погледи със Сали.

— Какво трябва да означава този сън? — попита Сали.

Дон Алфонсо сложи в устата си парче корен и го сдъвка замислено, след което се наведе и изплю кашата.

— Означава, че ми остава да бъда само още няколко дни с вас.

— Няколко дни? Това е нелепо!

Дон Алфонсо свали яхнията от огъня, изправи се и каза:

— Да не говорим повече за това, а да се отправяме към Сиера Азул.

Този ден беше по-лошо от преди, когато валеше, защото се появиха насекомите. Пътешествениците се катереха нагоре, слизаха по стръмнините, като падаха и ставаха, преследвани безмилостно от цели рояци. Следобеда започнаха да се спускат в едно дефиле, в което отекваше бучаща вода. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силно ставаше бученето и Том осъзна, че в ниското тече голяма река. Когато гъсталакът по брега се разреди, Дон Алфонсо, който беше най-отпред, спря и се дръпна назад объркан, като им направи жест да останат зад дърветата.

— Какво не е наред? — попита Том.

— Отвъд реката под едно дърво има мъртъв човек.

— Индианец?

— Не, облечен е в североамерикански дрехи.

— Да не би да е засада?

— Не, Томас, ако беше засада, отдавна да сме мъртви.

Том последва стареца до речния бряг.

На другия бряг на реката, на около петдесет ярда навътре, имаше малка естествена поляна с едно голямо дърво в средата. Зад дървото се виждаше нещо цветно. Том взе бинокъла на Върнън, за да приближи картината. В окуляра се появи бос крак, ужасяващо подут, с част от парцалив крачол. Останалото бе скрито от дънера. Докато напрягаше очи, той видя синкаво кълбо дим, което се носеше иззад дървото, после още едно.

— Щом един мъртвец може да пуши, значи е жив — каза Том.

— Света Богородице, ти си прав!

Окастриха клоните на едно дърво. Звукът на брадвата отекваше в гората, но който и да беше човекът отзад, не помръдна.

След като дървото рухна, прехвърлиха го през реката като мост. Дон Алфонсо се взираше подозрително към другия бряг:

— Може да е демон.

Тръгнаха по неустойчивото дърво, използвайки прът. На другия бряг не се виждаше вече никакъв човек.

— Трябва да продължим и да се престорим, че не сме го видели — прошепна Дон Алфонсо. — Сигурен съм, че е демон.

— Това е абсурдно — поклати глава Том. — Имам намерение да проверя.

— Моля те, не отивай, Томас. Той ще ти открадне душата и ще я завлече на дъното на реката.

— Ще дойда с теб — намеси се Върнън.

— Лечителко, ти остани тук. Не искам демонът да отвлече всички ви.

Том и Върнън поеха по брега, оставяйки Дон Алфонсо да мърмори недоволно под нос. Скоро наближиха поляната и заобиколиха дървото.

Там съзряха окаяна човешка отрепка. Съществото седеше, подпряло гръб о дънера, пушеше лула и ги гледаше без да мигне. Не приличаше на индианец, въпреки, че кожата му беше доста тъмна. Дрехите му не можеха да бъдат наречени другояче освен дрипи, а лицето му бе издрано и изпохапано до кръв от насекомите. Босите му крака бяха подути. Той беше толкова слаб, че костите на тялото му изпъкваха гротескно, като на гладуващ бежанец.

Той не реагира на появата им. Просто ги гледаше с хлътналите си очи. Приличаше повече на мъртвец, отколкото на живо същество. После сякаш изведнъж се стресна и започна леко да трепери. Лулата изпадна от устата му и той произнесе с толкова слаб глас, че напомняше повече на шепот:

— Как сте, братя мои?