Дъглас Престън
Тайният кодекс (62)

62.

Сали бе пропълзяла на по-малко от двеста ярда от войниците, охраняващи моста. Лежеше зад един повален дънер, оставила оръжието си върху гладкото дърво. Беше пълна тишина. Не беше се сбогувала с Том; просто се целунаха и тръгнаха. Помъчи се да не мисли за това, което щеше да се случи. Беше налудничав план и тя се съмняваше, че ще успеят да преминат по моста. Но дори и да го направеха и да спасяха баща си, никога нямаше да се върнат обратно.

Но не искаше да мисли точно за това. Насочи вниманието си към винтовката. „Спрингфийлд’03“ беше модел отпреди Първата световна война, но си го биваше и оптиката му беше отлична. Кори добре го бе поддържал. Тя вече бе пресметнала разстоянието от скривалището си до войниците в разрушената каменна крепост — 210 ярда — и беше нагласила съответно мерника. Патроните, които Кори й бе дал, бяха стандартно военно производство — калибър .30–06, с тежък 9,75-грамов куршум — достатъчно мощни, за да не се грижи дали ще поразят целта дори и от по-голямо разстояние. Беше нагласила и назъбения винт за корекция на отклонението при вятър. Всъщност, 210 ярда не бяха чак толкова голямо предизвикателство за нея, особено при неподвижна мишена с размерите на едър мъж.

Откакто бе застанала зад този дънер, не преставаше да мисли какво е да убиеш друг човек и дали тя би могла да го стори. Сега, минути след започването на акцията, вече знаеше, че би могла. Беше готова да го направи, за да спаси живота на Том. Рошавия Неудачник седеше в малка клетка, направена от преплетени лиани. Сали беше доволна от компанията му, въпреки, че животното беше изтормозено и недоволно от отсъствието на Том и от собственото си затворничество. Тя извади шепа орехи, даде няколко на маймунката, а останалите изяде.

Скоро щеше да се започне.

Точно в този момент се чу далечен вик откъм гората, последван от хор от бухане, крясъци и вой — звучеше така, сякаш войниците бяха не десет, а поне сто. Иззад тъмните дървета полетяха стрели, изстреляни високо, така че да падат долу върху войниците под остър ъгъл.

Тя бързо залепи очи към мерника, за да вижда по-добре какво става. Войниците се блъскаха панически, пълнеха гранатометите и заемаха позиция зад каменната стена. Те започнаха да стрелят в отговор, хаотични изстрели, насочени към гората на двеста ярда разстояние. Една граната полетя към дърветата, падна преждевременно и се разби с гръм и трясък. Последваха я други, които се взривяваха над върховете на дърветата и разцепваха клоните. Беше забележително некомпетентна проява на военна храброст.

С периферното си зрение улови отляво някакво движение. Четиримата Бродбент тичаха през откритата зона срещу моста. Имаха да преодолеят двеста ярда шубраци и паднали дървета, но действаха с добро темпо. Войниците изглеждаха изцяло заети с фалшивата атака. Сали продължи да наблюдава, готова да открие огън.

Един от войниците се изправи и се обърна да вземе още гранати. Сали се прицели в гърдите му, с пръст върху спусъка. Той изтича назад, опитвайки се да избегне дъжда от стрели, взе две гранати и се върна, без изобщо да се огледа.

Сали отпусна спусъка. Братята Бродбент бяха стигнали вече моста. Той беше дълъг шестстотин стъпки, добре проектиран, с четири въжета от усукани влакна — две отгоре и две отдолу, носещи тежестта. Вертикалните връзки между горната и долната редица въжета създаваше известна сигурност за повърхността на самия мост, направена от парчета бамбук, свързани по средата. Един след друг братята Бродбент увиснаха под него, пропълзявайки над бездната върху едно от долните въжета, като използваха свързващите въжета, за да се изтеглят. Моментът беше уцелен точно: беше паднала гъста мъгла и след петдесет ярда четиримата изчезнаха. Атаката продължи още десетина минути, с още крясъци, викове и дъжд от стрели, преди съвсем да стихне. Беше чудо! Бродбент бяха минали от другата страна. Налудничавият план бе успял!

Сега единственото, което трябваше да направят, бе да успеят се върнат обратно.