Дъглас Престън
Тайният кодекс (30)

30.

Тази вечер Том лежеше в хамака и държеше превързаната си ръка. Върнън се беше съвзел и помагаше наоколо. Дон Алфонсо вареше някаква непозната птица, която Кори отстреля за вечеря. В палатката беше задушно, въпреки вдигнатите странични стени.

Бяха минали само три дни, откакто Том бе напуснал Блъф, но му изглеждаше цяла вечност. Конете му, хълмовете от червен пясъчник, сякаш гравирани срещу синьото небе, щедрата слънчева светлина и прелитащите орли на Сан Хуан… Струваше му се, че всичко това се бе случило на някой друг. Беше странно… Беше отишъл в Блъф със Сара, годеницата си. Тя обичаше коне и живота на открито така, както и той, но Блъф се оказа твърде тих и спокоен за нея и един хубав ден тя натовари колата и си тръгна. Том тъкмо беше изтеглил голям кредит от банката, за да създаде своя собствена ветеринарна практика и не можеше да изостави всичко. Нито пък го искаше. Когато тя си замина, той осъзна, че ако трябваше да избира между Блъф и нея, щеше да избере Блъф. Това се случи преди две години и оттогава не беше имал връзка с жена. Повтаряше си, че не му трябва. Че спокойният живот и красотата на мястото засега му стигат. Работата му на ветеринарен лекар беше доста и изтощителна, а възнаграждението — почти нулево. Намираше го обаче за достатъчно. Все пак никога не забрави страстния си копнеж по палеонтологията, детската си мечта да търси кости на динозаври, останали в скалите. Кой знае, може би баща му беше прав, че това е само една амбиция, която с времето ще надживее.

Той се обърна в хамака, ръката му пулсираше, и погледна Сали. Междинната стена беше вдигната, за да се проветрява и тя лежеше в хамака си и четеше една книга, която Върнън носеше — „Утопия“. Утопия. Това е, което си мислеше, че е намерил в Блъф. Но истината беше, че бяга от баща си.

Е, вече нямаше да бяга от него.

Някъде в дъното чу Дон Алфонсо да раздава отсечено заповеди на Кори и Пинго. Скоро миризмата на задушено месо проникна вътре. Гледаше как Сали чете, как обръща една след друга страниците, отмахва по някой кичур коса от челото си, усмихва се и отново прелиства. Беше красива, макар и доста опърничава.

Тя остави книгата настрана.

— Какво гледаш?

— Хубава книга, а?

— Страхотна — усмихна се тя. — Как се чувстваш?

— Добре.

— Беше като истински Индиана Джоунс.

Том вдигна рамене.

— Просто не можех да стоя и да гледам как змията изяжда брат ми. — Всъщност, изобщо не искаше да каже това. Той я помоли: — Разкажи ми нещо за годеника си, за този прословут професор Клайв.

— Добре — усмихна се Сали при спомена. — Отидох в Йейл да уча при него. Беше ми научен ръководител. И ние просто… Ами-и-и, не знам кой не би се влюбил в Джулиан. Той е блестящ. Няма да забравя, когато се срещнахме за първи път на седмичното факултетско шери. Мислех си, че изглежда като типичния академичен плъх, но… Приличаше на Том Круз.

— О?

— Разбира се, не външността е главното в него. Това, което наистина впечатлява, е умът му.

— Разбирам. — Том впери поглед в тялото й: кой знае защо се усъмни в претенциите на Джулиан за интелектуална чистота. Джулиан беше мъж като всеки друг — само че по-малко почтен, отколкото мнозина.

— Наскоро преди това беше публикувал книгата си, „Дешифриране на езика на маите“. Той е гений в истинския смисъл на думата.

— Насрочили ли сте дата за сватбата?

— Джулиан не вярва в такива отживелици. Просто ще отидем и ще се разпишем.

— А родителите ти? Няма ли да бъдат разочаровани?

— Нямам родители.

Том усети, че лицето му пламва.

— Съжалявам.

— Недей — успокои го Сали. — Баща ми почина, когато бях единадесетгодишна, а майка ми си замина десет години след това. Така че съм го надживяла, доколкото човек изобщо може да надживее такова нещо.

— Значи наистина имаш намерение да се омъжиш за този човек?

Тя го погледна и за миг настъпи пълна тишина.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо. — „Промени темата, Том.“ — Кажи ми нещо за баща си.

— Беше каубой.

„Да, бе“ — помисли си Том. — „Богат каубой, който сигурно отглежда расови коне.“

— Не знаех, че още има такива — произнесе той любезно.

— Има ги, само че не са такива, като по филмите. Един истински каубой е работник, който по случайност си изкарва прехраната на гърба на коня, надницата му е нищожна, няма завършена гимназия, има проблеми с пиенето и са го ранили тежко или е убит преди да е чукнал четирийсетте. Татко беше бригадир в скотовъдна ферма в Аризона, която беше обща собственост. Падна от вятърна мелница, когато се опитвал да я спре и си счупи гръбнака. Нямали са право да го карат да ходи там, но съдията реши, че е по негова вина, защото е бил пиян.

— Съжалявам, не исках да любопитствам.

— Добре е, че говорим за това. Поне така казва психоаналитикът ми.

Том не беше сигурен дали да възприеме това като шега, или е по-добре да играе на сигурно. Повечето хора в Ню Хейвън вероятно ходят на психоаналитици.

— Предполагах, че баща ти е бил собственикът на ранчото.

— Мислел си, че съм едно малко, богато момиченце?

Том се изчерви.

— Ами, нещо такова. След всичко, което ми каза… Йейл, ездаческите ти умения… — Той си помисли за Сара. Беше му писнало от богати момичета в последно време и беше предположил, че тя е просто поредното.

Сали се засмя, но смехът й прозвуча горчиво.

— Трябваше да се боря и за най-малкото нещо, което имам. Включително и Йейл.

Червенината върху бузите на Том се сгъсти. Явно се бе заблудил доста в изводите си. Тя изобщо не беше като Сара.

— Въпреки недостатъците си — продължи Сали, — татко беше чудесен баща. Той ме научи да яздя и да стрелям. След като умря, с майка ми се преместихме в Бостън, където живееше сестра й. Мама започна работа като сервитьорка в „Ред Лобстър“, за да ме издържа. Отидох във Фрамингам колидж, защото беше единственото място, където можех да отида след ужасното образование в държавното училище. Майка ми умря, докато учех в колежа. Аневризъм. Стана съвсем внезапно. За мен все едно настъпи краят на света. А после се случи и нещо хубаво. Имах учителка по антропология, която ми помогна да открия, че ученето може да е нещо забавно и че не съм тъпа блондинка. Тя повярва в мен. Много искаше да стана лекар. Подготвях се за медицина, но внезапно се увлякох от фармацевтична биология, а после и от етнофармакология. Скъсах се от учене и отидох да правя докторат в Йейл. И в Йейл срещнах Джулиан. Никога няма да забравя как го видях за пръв път. Бях на парти на факултета, а той стоеше в средата на помещението и разказваше някаква история. Той разказва чудесно. Аз се присъединих към тълпата и се заслушах. Разказваше за първото си пътешествие до Копан. Изглеждаше толкова… обезоръжаващо. Точно както онези едновремешни пътешественици и откриватели.

— Да — кимна Том. — Сигурно.

— А твоето детство? — попита Сали. — Какво беше?

— Предпочитам да не говорим за него.

— Не ставай суетен, Том.

Той се усмихна.

— Всъщност имах много скучно детство.

— Съмнявам се.

— Откъде да започна? Живеехме във фамилно имение, тъй да се каже. Огромна къща, басейн, готвач, градинар, домашна прислужница, конюшни, хиляди акри земя. Баща ми ни обсипваше с какво ли не. Имаше огромни планове за нас. Притежаваше цял рафт с книги за отглеждането на децата и ги беше прочел до една. „Тръгвай с големи очаквания“, твърдеше всяка от тях. Когато бяхме малки, той ни пускаше Бах и Моцарт и беше напълнил стаите ни с репродукции на платна на старите майстори. Когато се учехме да четем, налепи етикети с надписи върху всичко. Първото нещо, което виждах, когато се събудех, беше четка за зъби, кран, огледало — от всички ъгли на стаята ме дебнеха всевъзможни надписи. На седем всеки от нас трябваше да си избере музикален инструмент. Аз исках да свиря на барабани, но баща ми настоя за нещо класическо, така че започнах да уча пиано. „Кънтри гардънс“ веднъж седмично с ужасната мис Гриър. Върнън учеше обой, а Филип трябваше да се бори с цигулката. В неделите, вместо да ходим на църква — баща ни беше убеден атеист — ние се обличахме подобаващо и му изнасяхме концерти.

— Мили Боже.

— Мили Боже, да. Същото беше и със спортовете. Всеки от нас трябваше да избере спорт. Не за да се забавлява или да се упражнява, както разбираш, а да изпъква в него. Бяхме изпратени в най-добрите частни училища. Целият ни ден беше разграфен до минута — уроци по езда, домашни, частни треньори, футбол, тенис, компютри, коледни ски пътувания до Таос и Кортина Д’Ампецо.

— Отвратително. А майка ви, тя каква беше?

— Трите ни майки. Ние сме полубратя. На баща ни не му е провървяло кой знае колко в любовта.

— Грижил се е и за трима ви?

— Ако Макс иска нещо, той го прави. Всъщност, не бяха истински разведени. Майките ни не съставляваха голяма част от живота ни, а моята умря когато бях малък. Баща ни искаше да растем при него. Не допускаше никой да му се меси. Беше решил да създаде трима гении, които да променят света. Опита се той да избере кариерите ни. Дори гаджетата ни.

— Съжалявам. Какво ужасно детство.

Том се обърна в хамака си, леко раздразнен от коментара й.

— Аз не бих нарекъл Кортина по време на Коледа „ужасна“. Все пак и от това имаше някаква полза. Аз се научих да обичам конете. Филип се влюби в ренесансовата живопис. А Върнън… ами, той просто се влюби в скиталчеството.

— Значи той ти избираше гаджетата?

Том наистина съжали, че й беше споменал тази подробност.

— Опитваше се.

— И?

Том усети, че се изчервява, но не можеше да направи нищо. Мисълта за Сара — перфектната, красива, ослепителна, талантлива, богата Сара — го връхлетя.

— Коя беше тя? — попита Сали.

Жените изглежда винаги искаха да разберат.

— Просто едно момиче, което баща ми ми представи. Дъщеря на негов приятел. Това, по ирония на съдбата, беше единственият път, когато исках да направя това, което и баща ми искаше от мен. Излязох с нея. После се сгодихме.

— Какво се случи?

Той я погледна. Стори му се, че вижда нещо повече от любопитство. Запита се какво точно беше.

— Не излезе нищо. — Не се впусна в подробности как я е заварил в леглото с друг мъж. Когато Сара искаше нещо, тя го правеше. „Животът е толкова кратък“, обичаше да казва тя, „и искам да опитам всичко. Какво толкова лошо има в това?“ Тя не можеше да си отказва нищо.

Сали продължаваше да го гледа. После поклати глава.

— Баща ти наистина си го е бивало. Можело е да напише книга как не бива да се възпитават децата.

Том усети, че го бодва раздразнение. Знаеше, че не бива да го казва, знаеше, че това ще доведе само до неприятности, но не успя да се сдържи и произнесе:

— Баща ми щеше да хареса Джулиан.

Настъпи тишина. Усещаше, че Сали го гледа втренчено.

— Извинявай, не разбрах…

Том продължи, въпреки че разумът му подсказваше, че не бива:

— Имах предвид, че Джулиан е точно такъв, какъвто баща ми искаше от нас да бъдем. Станфорд на шестнайсет, прочут професор в Йейл… гений в истинския смисъл на думата, както самата ти го определи.

— Нямам намерението да удостоя този коментар с отговор — произнесе тя недружелюбно. Лицето й се беше зачервило от яд, взе книгата демонстративно и започна да чете.