Дъглас Престън
Тайният кодекс (66)

66.

Бяха минали седем седмици, откак Том и братята му се бяха срещнали пред вратите на бащиното си имение — но им изглеждаше като цяла вечност. Най-сетне го бяха направили. Бяха открили гробницата.

— Знаеш ли как да я отвориш? — попита Филип.

— Не.

— Татко трябва да е намерил начин, щом като я е ограбил — обади се Върнън.

Борабей сложи няколко запалени факли в скалните ниши и се приближиха да разгледат заедно вратата. Камъкът беше масивен, поставен в правоъгълния вход, вън от варовиковата скала. Не се виждаше нито ключалка, нито копче или панел, нито пък някакъв скрит лост. Останалата част от скалата около гробницата бе оставена в естественото си състояние, с изключение на множество дупки, пробити в камъка от едната страна на вратата. Том сложи ръка върху една от тях и усети студено течение — по всяка вероятност отдушник към гробницата.

На изток небето изсветля и започна да се развиделява, докато се въртяха около гробницата. Чукаха по вратата, викаха, блъскаха и натискаха, опитвайки се да я отворят. Нищо не се получаваше. Мина повече от час, но вратата си оставаше все тъй неподвижна.

Най-накрая Том каза:

— Така няма да стане. Налага се да опитаме по друг начин.

Седнаха да си починат на един близък дънер. Звездите избледняха и изчезнаха, а небето зад планините стана розово. Беше изумителна гледка — срещу тях, докъдето поглед стига, се виждаха назъбени бели върхове като зъби, които се издигат от зеленото небце на джунглата.

— Ако разгледаме някоя от вратите на разбитите гробници — каза Том, — може би ще разберем на какъв принцип действат.

Те се върнаха по стъпките си и четири гробници по-назад видяха счупена врата. Беше разбита отдолу и една част бе паднала отвън. Борабей запали нова факла и се приближи към вратата.

След малко се обърна към Филип:

— Аз се страхувам — каза той, подавайки му факлата. — Ти си по-смел от мен, малки братко. Върви.

Филип сви рамене и взе факлата. Влезе в гробницата. Том и Върнън го последваха.

Пространството вътре не беше голямо, може би осем на десет стъпки. В средата се издигаше каменна платформа. Върху нея бе сложена мумия в седнало положение — краката й бяха изтеглени към брадичката, ръцете — сгънати в скута. Дългата й черна коса бе сплетена отзад на гърба, а изсъхналите устни се бяха отдръпнали и откриваха зъбите. Устата беше отворена и от нея се показваше нещо. Когато Том погледна отблизо, видя, че това е парче нефрит, изрязано във формата на пашкул. Едната ръка на мумията държеше лъскав дървен цилиндър, дълъг около осемнадесет инча, украсен с йероглифи. Наоколо бяха подредени в кръг погребални предмети: статуетки от теракота, счупени гърнета, няколко издълбани каменни плочици.

Том клекна, за да провери как работи вратата. Забеляза в каменния вход жлеб. В жлеба бяха поставени гладки каменни ролки, върху които стоеше вратата. Те бяха разхлабени и Том взе една и я подаде на Филип. Той я обърна няколко пъти в дланта си.

— Механизмът е прост — каза той. — Караш вратата да се плъзне по тях и тя се отваря от само себе си. Номерът е как да я накараш да се плъзне.

Те се наведоха и заразглеждаха наоколо, но никъде не се виждаше отговор на въпроса им. Когато се върнаха при Борабей, той ги очакваше с нетърпеливо изражение на лицето.

— Какво открихте?

— Нищо — отвърна Филип.

Върнън дойде след няколко минути, държейки в ръка дървения цилиндър, който мумията бе стиснала.

— Какво е това, Борабей?

— Ключ за подземния свят.

— Интересно. — Той се усмихна и го отнесе по пътеката към гробницата на баща им. — Странно е, че така добре приляга към тези отдушници — каза Върнън, пъхайки парчето дърво в няколко дупки. — Направо се усеща въздухът, който идва отвътре. Виждаш ли? — Той преминаваше от дупка на дупка, проверявайки с ръка течението на въздуха Най-сетне спря. — Оттук изобщо не духа.

Той мушна втулката. Тя влезе на около четиринайсет инча и спря, оставяйки отворени четири инча. Върнън се наведе и взе един тежък, гладък камък. Подаде го на Филип.

— Честта е твоя. Забий го докрай.

— Защо мислиш, че ще стане? — попита Филип.

— Просто предположение, това е всичко.

Филип се изви и стовари камъка върху стърчащия край на дървеното парче. Чу се едно „чук“ и настъпи тишина.

Нищо не се случи. Филип провери дупката. Дървеният чеп беше влязъл вътре напълно.

— По дяволите! — извика той, губейки ентусиазъм. После натисна отчаяно вратата на гробницата и я ритна с все сила — Отвори се, мътните да те вземат!

Внезапен стържещ звук изпълни въздуха, земята завибрира и каменната врата се плъзна полека. Докато вратата се движеше в жлеба, стърженето ставаше все по-силно, накрая изтрополя и спря.

Гробницата беше отворена.

Те стояха с отворени уста, без да могат да произнесат и дума. Слънцето вече се показваше зад далечните върхове, изливайки златна светлина върху скалите, но светлината падаше твърде косо и вътрешността на гробницата продължаваше да тъне в пълен мрак. Четиримата братя гледаха невярващо. От вътрешността ги лъхна тежкото зловоние на смъртта.