Дъглас Престън
Тайният кодекс (70)

70.

Четиримата братя и баща им останаха в сянката на скалата, откъм страната на вратата на гробницата. Бяха изяли повечето от храната и Том предаде манерката с вода. Имаше толкова неща, които искаше да каже на баща си и не се съмняваше, че и братята му изпитват същите чувства, а сега, след първия изблик на думи, всички стояха мълчаливи. Стигаше им, че са заедно. Манерката обиколи всички, клокочейки жизнерадостно, докато всеки отпиваше от водата, накрая се върна отново при Том. Той завъртя капачето и я пусна в малката си раница.

Най-сетне Максуел Бродбент наруши мълчанието и заговори:

— Значи Маркъс Хаузър е някъде тук и търси гробницата ми. — Той поклати невярващо глава. — Какъв свят!

— Съжалявам — каза Филип отново.

— Грешката е моя — прекъсна го Бродбент. — Стига оправдания. За всичко съм виновен аз.

Това беше нещо ново, помисли си Том: Максуел Бродбент да си признае, че е сбъркал. Уж си беше все същият кисел старец, но всъщност бе променен. Определено бе променен.

— Има само едно нещо, което искам сега, и то е четиримата ми сина да се измъкнат живи оттук. Аз ще съм ви в тежест. Затова ме оставете, сам ще се погрижа за себе си. Ще поздравя онзи тип Хаузър така, че да ме запомни.

— Какво? — възкликна Филип. — След всичко, което направихме, за да те спасим? — Той беше искрено възмутен.

— Хайде стига. Така или иначе след месец-два ще умра. Оставете ме да се оправя с Хаузър, докато вие се спасявате.

Филип се изправи, побеснял:

— Татко, не бихме целия този път, за да те предадем на Хаузър.

— Ще съжалявам, ако стана причина да рискувате живота си.

— Без теб няма да тръгнем — каза Борабей. — Вятърът духа от изток, довечера ще донесе буря. Ще останем тук до мръкнало, после ще тръгнем. Ще преминем по моста, докато трае бурята.

Бродбент въздъхна и изтри лицето си.

— Татко? — прочисти Филип гърлото си.

— Да, сине?

— Не ми се иска да зачеквам неприятни теми, но какво ще правим с нещата в гробницата ти?

Том се сети за Кодекса. Трябваше да го изнесе не само заради себе си, но и заради Сали, заради целия свят. Бродбент наведе очи за момент, преди да заговори:

— Не съм мислил за това. И то вече не ми изглежда толкова важно. Но съм съгласен с теб, Филип, че трябва да изнесем нещичко. Предполагам, че трябва да вземем Липи и някои други работи, които могат да се носят. Най-малкото, за да ги спасим от лакомите ръце на онова животно. Мисълта, че се кани да отмъкне всичко, а аз не мога нищо да направя, направо ме убива.

— Когато излезем оттук ще се обадим на ФБР, на Интерпол…

— Хаузър вече ще е далече оттук с колекцията, Филип, и ти добре го знаеш. Което ми напомня, че в сандъците има още нещо, нещо, за което продължавам да се чудя. Колкото и да ми е неприятно да се връщам към това, трябва да го проверя.

— Ще ти помогна — изправи се Филип.

— Не. Трябва да отида сам. Борабей, дай ми факла.

Борабей запали един сноп от тръстики и го подаде на баща си.

Старецът хлътна във вратата и Том видя жълтия ореол да се движи между щайгите и сандъците в гробницата. Гласът на Максуел Бродбент прогърмя:

— Един Господ само знае защо тези боклуци са били някога толкова важни за мен.

Светлината премина по-навътре в тъмното и изчезна.

Филип обикаляше в кръг, опъвайки от време на време краката си. Запали лулата си и въздъхна:

— Не ми се мисли, че Хаузър ще сложи ръка върху Липи.

В този миг над главите им се разнесе студен глас:

— Спомена ли някой тук моето име?