Дъглас Престън
Тайният кодекс (35)

35.

Прекараха следващия ден в лагера. Дон Алфонсо беше нарязал голяма купчина палмови клони и седнал по турски край тях, плетеше влакнести ленти и торби от палмови листа, както и още хамаци. Сали отиде на лов и се върна с малка антилопа, която Том одра и опуши на огъня. Върнън събра плодове и корени от маниока. В края на деня разполагаха с малък запас от храна за пътуването си.

Огледаха наличното. Имаха няколко кутии с водоустойчив кибрит, кутия с амуниции с трийсет патрона, раницата на Том съдържаше малък туристически комплект от алуминиеви тенджери и тигани, две бутилки бяла газ и изстискана тубичка репелент против инсекти. Върнън беше провесил на врата си бинокъл. Дон Алфонсо разполагаше с пакет бучки захар, три лули, два пакета тютюн за лула, малко точило и макара с корда за риболов с кукички, всичко това се бе побрало в мръсната му кожена торба, която той бе успял да грабне от горящото кану. Всички имаха мачетета, които бяха запасали в коланите си по време на нападението.

На следващата сутрин потеглиха. Том разчистваше пътя напред, като въртеше наляво и надясно току-що наточеното острие, докато зад него Дон Алфонсо го напътстваше с тих глас. След няколко мили излязоха на нещо, което изглежда бе стар, отъпкан от животни път, който минаваше през прохладна гора от гладкокори дървета. Светлината беше слаба и почти нямаше шубраци. Над гората лежеше пълна тишина. Имаха чувството, че вървят между колоните на огромна, зелена катедрала. В ранния следобед стигнаха до подножието на планинска верига. Теренът започваше направо от гората, преминавайки бързо в склон, покрит от пружиниращия килим на сочния, зелен мъх. Пътеката водеше право нагоре. Дон Алфонсо я изкачи със завидна скорост и Том и останалите полагаха усилие, за да го следват, изненадани от енергичността му. Когато стигнаха надморска височина, въздухът стана по-свеж. Величествените дървета на джунглата отстъпиха място на по-ниските си родственици от планините, чиито клони бяха натежали от мъх. По-късно излязоха на едно плоско било, което завършваше с гола скала във формата на листо. За първи път имаха изглед назад към джунглата, която току-що бяха пресекли.

Том вдигна вежди. Планината се губеше далече напред в нереален смарагдов наклон, гмуркайки се на три хиляди стъпки надолу в зеления океан на живота под тях. Над главите им се носеха плътни кълбести облаци.

— Представа нямах, че сме били на толкова голяма височина — каза Сали.

— Да благодарим на Светата майка, далеч стигнахме — каза Дон Алфонсо, смъквайки плетената си от палмови листа раница — Това е добро място за лагер. — И той се отпусна на един дънер, запали лулата си и започна да дава нареждания.

— Сали, ти и Том отивате на лов. Върнън, първо ще запалиш огъня, после ще направиш колиба. Пък аз ще си почина.

Той се протегна назад, пафкайки мързеливо, с полуотворени очи.

Сали преметна през рамото пушката и те тръгнаха по отъпканата от животните пътека.

— Нямах възможност да ти благодаря, че стреля в онзи войник — каза Том. — Това ни спаси живота. Наистина не ти липсва смелост.

— Ти си като Дон Алфонсо — изненадан си, че една жена може да борави с оръжие.

— Имах предвид нагласата ти, не стрелбата — но да, признавам си, наистина съм изненадан.

— Позволи ми да ти припомня, че живеем в двайсет и първи век и жените вършат изненадващи неща.

Том поклати глава.

— Всички в Ню Хейвън ли са толкова чепати?

Тя му хвърли един студен поглед.

— Ще ловуваме ли или няма? Дърдоренето ни ще прогони дивеча.

Том потисна следващия коментар и погледът му проследи гъвкавото й тяло. Не, тя не беше като Сара. Пряма, чепата, смела. Сара беше хитра, тя никога не казваше това, което наистина мисли, никога не казваше истината, беше любезна дори с хора, които не можеше да понася. Беше й много по-забавно да заблуждава.

Те продължиха, стъпките им потъваха тихо във влажните пролетни листа. Гората беше хладна и гъста. Между дърветата се виждаше река Макатури — сребърните й извивки се губеха в дъждовните гори далече долу.

Откъм обраслия с гори склон над тях се чу звук, подобен на кашлица. Приличаше на човешка кашлица, само че беше по-дълбока, по-гърлена.

— Прозвуча ми като котка — прошепна Сали.

— Котка, в смисъл ягуар?

— Да.

Те се движеха странишком през лианите, разгръщайки листата и папратите по пътя си. Планинските склонове бяха необичайно тихи. Дори птиците бяха спрели да чуруликат. От един дънер изпълзя малко гущерче.

— Тук е някак странно — каза Том. — Нереално.

— Това е мрачна гора — погледна го Сали. — Дъждовна гора над морското равнище. — Тя продължи напред, стиснала пушката. Том я последва.

До ушите им достигна същият звук: дълбок и тътнещ. Единственият звук в неестествено притихналата гора.

— Този път се чу по-отблизо — каза Том.

— Ягуарите се страхуват много повече от нас, отколкото ние от тях — успокои го Сали.

Тръгнаха нагоре по склона, осеян с огромни валчести камъни, промъквайки се между покритите с мъх скали и пред тях се изправи плътен сноп от бамбукови стъбла. Сали го заобиколи. Облаците вече бяха надвиснали ниско над тях и през дърветата се процеждаше ситна мъглица. Въздухът миришеше на влажен мъх. Гледката под тях чезнеше в млечна белота.

Сали спря и вдигна пушката, чакайки.

— Какво е това? — прошепна Том.

— Продължавай.

Том спря зад Сали. Мъглите се спускаха бързо, превръщайки дърветата в силуети. Ситните капчици всмукваха искрящото зелено от пейзажа и го променяха в унило синкавосиво.

— Нещо мръдна зад онези скали — прошепна тя.

Стояха неподвижно, приведени напред. Чуваха как дъждецът шумоли и се просмуква в дрехите им.

След десет дълги минути в скалния отвор се появи глава с две големи черни очи и едно животно, приличащо на голямо гвинейско прасе, започна да души наоколо.

Изстрелът се разнесе внезапно и животното изквича силно и се търкулна по гръб.

Сали се изправи, не можеше да потисне усмивката си.

— Добър изстрел — каза Том.

— Благодаря.

Том извади мачетето от ножницата и се приближи към животното.

— Ще продължа напред.

Той кимна и преобърна прасето с обувката си. Беше някакъв вид едър гризач, с жълти резци, заоблен и угоен, с гъста козина. Той извади мачетето и без капка удоволствие се приготви да свърши работата си. Разпори корема, извади вътрешностите, отряза лапите и главата и одра кожата. Разнесе се тежка миризма на кръв. Макар че беше гладен, вече не изпитваше никакво желание за ядене. Не беше от гнусливите — като ветеринарен беше виждал много кръв — но не обичаше да ловува, все пак работата му беше да спасява живот, а не да го прекратява, нали?

До ушите му достигна друг звук, този път беше силен рев. Той спря и се ослуша. Ревът беше последван от тиха кашлица. Беше трудно да определи откъде идва — може би някъде откъм склона, от скалите горе. Той подири с очи Сали и я видя на двайсетина ярда, под скалната стръмнина — строен силует, който се плъзгаше тихо в мъглата. След миг се изгуби.

Той разсече животното на четири парчета и се зае да увива всяко с палмови листа. Беше потискащо да се види колко малко бе всъщност месото. Помисли си, че направо не си бе заслужавало. Кой знае, може би Сали щеше да се върне с нещо по-голямо, например елен.

Тъкмо свършваше с опаковането на месото, когато до слуха му достигна друг звук — меко и нежно мъркане, толкова близо, че той се сепна. Изчака заслушан, цялото му тяло се напрегна. Внезапно смразяващ кръвта писък разсече гората и замря в гладното ръмжене. Той подскочи, грабна мачетето, опитвайки се да разбере посоката, от която идва, но по клоните на дърветата и по скалите не се виждаше нищо. Ягуарът се беше скрил.

Том погледна към склона, където бе изчезнала Сали. Не му се нравеше фактът, че ягуарът не беше избягал след изстрела. Той остави приготвените парчета месо и тръгна в посоката, в която бе видял да се стопява силуетът на Сали.

— Сали?

Ягуарът се чу отново и този път му се стори, чу звукът идва някъде отгоре. Инстинктивно клекна и протегна мачетето, но единственото, което успя да види бяха обраслите с мъх скали и изглеждащите напълно нематериални стволове на дървета.

— Сали? — извика той, вече по-силно. — Добре ли си?

Тишина.

Той хукна към склона, обхванат от паника.

— Сали!

Отговори му слаб глас:

— Тук съм, долу.

Той продължи да се спуска, разчиствайки с мачетето мокрите, жилави листа и клони, изпращайки порой от дребни камъчета надолу по стръмнината. Ситният дъжд се засилваше с всяка минута. До слуха му достигна сумтене, идваше зад него и приличаше съвсем на човешко. Животното го преследваше.

— Сали!

Сали изплува от мъглата, стиснала оръжието, смръщила лице.

— Заради твоите викове не успях да го уцеля.

Той се приближи към нея и прибра мачетето смутен.

— Просто се притесних, това е всичко. Не ми харесват звуците, които издава този ягуар. Той ни преследва.

— Ягуарите не преследват хора.

— Чу брат ми като разказваше какво се е случило на водача им.

— Да ти кажа честно, не го вярвам. — Тя се намръщи. — Но май е по-добре да се връщаме. Не ми се обикаля повече в тази мъгла.

Те се изкачиха обратно към мястото, където бяха оставили убитото животно. Месото го нямаше, виждаха се само разкъсани и окървавени палмови листа.

Сали се засмя:

— Това е правил — опитвал се е да те прогони, за да може да изяде вечерята ни.

Том усети, че пламва.

— Не ме е прогонил, тръгнах да те търся.

— Не се притеснявай — каза Сали. — И аз на твое място сигурно щях да избягам.

Том си отбеляза с раздразнение думата „сигурно“, но си замълча. Макар и с усилие, потисна хапливия отговор. Нямаше обаче намерение да й позволява повече да му се подиграва. Насочиха се към лагера по стъпките, които бяха оставили. Когато наближиха първата купчина камъни, ягуарът отново изръмжа, звукът се чу необичайно ясен и отчетлив в мъгливата гора. Сали спря и насочи оръжие. Стояха и чакаха. Дъждовните капки се събираха по листата, след което се търкулваха надолу, барабанейки.

— Сали, той не беше пред нас преди…

— Продължаваш да мислиш, че ни е преследвал?

— Да.

— Глупости. Нямаше да вдига такъв шум, ако е било така. И освен това, той току-що е ял. — Тя му отправи една самодоволна усмивка.

Те приближиха предпазливо към скалите. Бяха пусти, но с много тъмни дупки и цепнатини.

— Нека за по-сигурно да заобиколим тази грамада — предложи Том.

— Добре.

Те се заизкачваха нагоре. Дъждът се усилваше и мъглата се сгъсти. Том усети мокротата, която проникваше през единствения му слой дрехи. Спря. Отново бе дочул мек, шумолящ звук.

Сали се закова на място.

— Мини зад мен — каза й Том.

— Оръжието е в мен. Аз трябва да вървя отпред.

— Казах: мини зад мен!

— За Бога, какво ти става? — погледна го тя, но все пак изпълни нареждането.

Той измъкна мачетето и направи няколко крачки напред. Навсякъде около тях се виждаха само дървета, някои от тях — изкривени, с ниски клони, покрити с мъх. Мъглата бе станала вече толкова гъста, че той не виждаше докъде стигат. Том си помисли, че сега се намираха срещу вятъра по отношение на ягуара. Той се навърташе наоколо и би могъл да ги надуши, дори и да не ги виждаше.

— Сали, просто усещам, че ни преследва.

— Не, по-скоро е любопитен.

Том замръзна. На десет ярда пред тях стоеше ягуарът, внезапно изникнал в полезрението им. Беше стъпил на един клон над пътеката, по която се движеха и ги гледаше студено, мърдайки опашка. Беше величествен.

Сали не вдигна оръжието да стреля и Том можеше да я разбере. Беше невъзможно да си помислиш, че можеш да нараниш такова красиво животно.

След кратко колебание ягуарът с лекота се метна на друг клон и продължи по него, без да откъсва очи от тях. Мускулите му се очертаваха под златната козина с такава мекота, сякаш се лееше мед.

— Погледни колко е красив — произнесе беззвучно Сали.

Беше красив. С невероятно грациозни движения животното мина на друг клон, още по-близо до тях. След което спря, отпускайки се върху хълбоците си. Гледаше ги самоуверено, без никакъв страх, без да прави никакво усилие да се скрие, не помръдваше дори опашката си. По муцуната му се виждаше кръв. Изразът в очите му, помисли си Том, изразяваше презрение.

— Той не се страхува — каза Сали.

— Защото никога преди не е виждал хора.

Том бавно отстъпи назад и Сали го последва. Ягуарът продължаваше да ги гледа, сякаш това щеше да трае вечно. След което се стопи в мъглата.

Когато се озоваха в лагера, Дон Алфонсо изслуша разказа им за ягуара и сбръчканото му лице изрази тревога.

— Трябва да бъдем много внимателни — каза той. — Не бива да говорим повече за това животно. Иначе то ще ни последва, за да разбере какво си говорим. То е гордо и не обича да се говори лошо за него.

— Сигурна съм, че ягуарите не нападат хора — каза Сали.

Дон Алфонсо се засмя и удари Сали по коляното.

— Това е хубава шега. Когато ни погледне, какво мислиш вижда?

— Нямам представа.

— Вижда едно меко, глупаво, бавно, отвесно парче месо без рога, зъби и нокти.

— Тогава защо не ни нападна?

— Като всички котки, и то обича първо да си поиграе с храната си.

Сали потръпна.

— Лечителко, повярвай ми, не е приятно да бъдеш изяден от ягуар. Те изяждат първо езика и то далеч невинаги преди човек да е умрял. Следващия път, ако ви се удаде възможност да го убиете — убийте го.

 

 

Онази нощ гората беше толкова тиха, че Том не можа да заспи. По някое време след полунощ, надявайки се, че свежият въздух може да му помогне, той изскочи от хамака си и излезе пред колибата. Беше учуден от гледката, която се разкри пред очите му. Цялата гора наоколо фосфоресцираше, очертавайки изгнили пънове и дънери, мъртви листа и гъби; един луминесцентен пейзаж, който се простираше в гората, сливайки всичко в едно мъгливо зарево. Изглеждаше така, сякаш раят бе слязъл на земята.

След пет минути той се върна обратно в импровизираната колиба и побутна Сали. Тя се обърна и златото на косата й се разпиля. Като всички останали и тя спеше с дрехи.

— Какво става? — попита тя със сънен глас.

— Има нещо, което трябва да видиш.

— В момента спя.

— Наистина трябва да го видиш.

— Не трябва да правя нищо. Върви си.

— Сали, моля те, повярвай ми.

Мърморейки, тя спусна крака от хамака си и излезе навън. Спря и остана там без да казва нищо, просто стоеше и гледаше. Минутите минаваха.

— Господи — прошепна по едно време. — Никога не съм виждала нещо толкова красиво. Сякаш гледаш Ел Ей от трийсет хиляди стъпки височина.

Светлината хвърляше леки отблясъци по лицето й, очертавайки го ярко на фона на тъмнината. Дългата й коса се спускаше по раменете като каскада от светлина, само че сребърна, а не златна.

Тласнат от импулс, той взе ръката й. Тя не го отблъсна. Имаше нещо изумително еротично в това просто да държи ръката й.

— Том?

— Да?

— Защо толкова искаше да видя това?

— Ами… — започна той, — защото аз… — Той се поколеба. — Исках да споделя с теб гледката, това е всичко.

— Това е всичко? — Тя задържа погледа си върху него. Очите й изглеждаха необикновено блестящи — или може би това беше просто игра на светлината. Най-сетне тя каза:

— Благодаря ти, Том.

Изведнъж рев на ягуар разцепи нощта. Една черна фигура се движеше срещу пламтящия фон на гората. Когато обърна едрата си глава към тях, те видяха слабите пламъчета на очите му, отразяващи милионите точици в две орбити като две малки галактики.

Том бавно избута Сали към купчината мъждеещи въглени. Наведе се и взе няколко съчки от земята, след което ги хвърли върху тях. Когато жълтите пламъци лумнаха нагоре, животното изчезна.

Малко по-късно Дон Алфонсо се присъедини към тях до огъня.

— Продължава да играе с храната си — промърмори старецът.