Дъглас Престън
Тайният кодекс (11)

11.

Боклукът гореше в петдесет и пет галоновите варели, наредени в редица по мръсната плажна ивица на Пуерто Лемпира, и всеки изпращаше облаци от лютив дим към града. Една дебела жена готвеше върху капака на един от варелите; миризмата на препечена свинска кожичка, донесена от задушливия ветрец, погъделичка ноздрите на Върнън. Той и Учителя продължиха напред по мръсната, успоредна на плажа улица, проправяйки си път сред тълпата деца, следвани от глутница кучета. Децата се влачеха подире им повече от час, викайки „Дай бонбонче“ и „Дай долар“. Върнън извади няколко пакета с бонбони и всичките долари, които носеше, за да предразположи децата, но щедростта му засили още повече истерията.

Върнън и Учителя пристигнаха на разнебитения дървен кей, който стърчеше от калната лагуна, на края на която бяха вързани дървени канута с извънбордови двигатели. Мъжете се излежаваха в хамаци, а тъмнооките жени ги гледаха от пътя. Един от мъжете се насочи към тях, с навита около врата си боа.

— Змия — каза той. — Педесе долар.

— Не ни трябва змия — отвърна Учителя. — Искаме лодка. Barca. Кораб. Търсим Хуан Фрайтаг Чартърс. Познавате ли Хуан Фрайтаг?

Мъжът започна да развива влечугото и да го протяга напред, сякаш им предлагаше кренвирши.

— Змия. Трийсе долар.

Учителя го отмина.

— Змия — развика се мъжът, подтичвайки подире им. — Двайсе долар! — Ризата му, цялата на дупки, се беше смъкнала от раменете. Той сграбчи Върнън с дългите си кафяви пръсти. Върнън бръкна в джоба си и извади шепа монети, но откри една-единствена банкнота от пет долара. Подаде ги на мъжа. Децата се втурнаха с бесни крясъци към кея.

— По дяволите, стига си раздавал пари — скастри го Учителя. — Ще ни оберат.

— Съжалявам.

Учителя хвана едно от по-големите деца, които се бяха скупчили отзад и му извика нетърпеливо:

— Къде? Donde?

Преди още да е получил някакъв отговор, се обърна към Върнън:

— Я кажи отново как се казва „лодка“ на испански.

— Barca! Donde barca?

Момчето изплашено посочи с мръсния си показалец към един прашен блок отвъд кея.

Учителя го пусна и забърза напред, следван от Върнън и сюрията деца и кучета. Вратата на офиса беше отворена и те влязоха. Мъжът, който седеше зад бюрото се изправи и се приближи към вратата с една мухобойка, размаха я над децата и ги изблъска. После се върна на мястото си и изгря в усмивка. Имаше малка, добре оформена глава и стройно тяло, беше рус, с арийски черти. Но когато заговори, испанският му акцент пролича.

— Моля, заповядайте!

Те се настаниха в плетените от ракита столове, в края на отрупаната със списания за водолазна екипировка маса.

— Какво мога да направя за вас, господа?

— Искаме да наемем няколко лодки с водачи — каза Учителя.

Мъжът се усмихна.

— Ще се гмуркате или ще ловите херинга?

— Нито едното, нито другото. Искаме да преплуваме реката.

Усмивката замръзна върху лицето на мъжа.

— Да преплувате Патука?

— Да.

— Виждам, че сте тръгнали за приключения.

Учителя погледна Върнън.

— Да.

— И докъде искате да отидете?

— Още не знаем. Далече. Може би до планините.

— Трябва да наемете моторизирани канута, защото реката е доста плитка за обикновена лодка. Мануел!

След миг някъде отзад влезе млад мъж. Той примига на светлината. По ръцете му се виждаха люспи от риба и кръв.

— Това е Мануел. Той и братовчед му Рамон ще ви водят. Добре познават реката.

— Колко ще ни отнеме прекосяването на реката?

— Можете да стигнете чак до Пито Соло. Една седмица. Зад него е блатото Миамбар.

— А после?

Мъжът махна с ръка.

— Не ми се вярва да искате да пресечете блатото?

— Напротив — каза Учителя. — Напълно вероятно е да го направим.

Мъжът наклони глава примирено, сякаш му се случваше всеки ден да се занимава с откачени американци.

— Както желаете. Зад блатото са планини, после има отново планини. Трябва да се запасите с храна поне за месец.

В стаята забръмча оса, вероятно беше влязла през пукнатия прозорец, закръжа сърдито над тях и отново се блъсна в стъклото. С плавно движение мъжът вдигна мухобойката и я стовари върху осата. Тя падна на пода, гърчейки се в агония. В този момент изпод бюрото се подаде една лъскава обувка и довърши живота й с леко изхрущяване.

— Мануел! Доведи Рамон. — Той се обърна към Учителя: — Можем да ви осигурим всичко, от което се нуждаете, сеньор. Палатки, спални чували, мрежи против комари, газ, храна, GPS, ловно оръжие — всичко! Можем да го уредим с кредитна карта. — Той сложи ръка върху чисто новата машина за кредитни карти, свързана към лъскав жак в стената. — Не се тревожете за нищо, ние ще се погрижим. Ние сме модерна фирма. — Той се усмихна. — Предлагаме приключение, но не и безразсъден риск.