Дъглас Престън
Тайният кодекс (32)

32.

Два дни и половина след нападението на змията, докато се движеха по един от безкрайните водни канали, Том забеляза известно просветляване в далечината — през дърветата проникваше слънчева светлина — след което внезапно двете канута се оказаха вън от блатото Миамбар. Беше като влизане в друг свят. Намираха се в края на огромно езеро, водата беше черна като индиго. Късното следобедно слънце надничаше иззад облаците и Том усети, че го залива вълна на облекчение, че най-после е на открито, на свобода, извън зеления затвор на тресавището. Свежият бриз беше прогонил досадните насекоми. На далечния бряг се виждаха сини хълмове, а зад тях неясните очертания на планините се губеха в облаците.

Дон Алфонсо се изправи в лодката и опъна рамене. Стиснал лула в сбръчканата си ръка, приличаше на дрипаво плашило.

— Лагуна Негра! — извика той. — Прекосихме блатото Миамбар! Аз, Дон Алфонсо Босуас, бях добър гид и ви изведох.

Кори и Пинго запалиха двигателите. Лодките се отправиха към далечния край на езерото. Том си почиваше, седнал срещу купчината от провизии и се наслаждаваше на нежния полъх на въздуха, а през това време маймунчето се измъкна от джоба му, намести се на главата му със затворени очи и започна да премлясква доволно. Почти беше забравил какво е да усетиш свеж бриз по кожата си.

Спряха на пясъчния бряг. Кори и Пинго отидоха на лов и се върнаха час по-късно с един изкормен и разфасован елен; бяха увили кървавите парчета месо в палмови листа.

— Великолепно! — извика Дон Алфонсо. — Томас, тази вечер ще хапнем от месото, а остатъка ще опушим за пътуването ни по суша.

Дон Алфонсо опече рибиците на огъня, докато Пинго и Кори правеха скара на втория огън. Том гледаше с интерес как разрязват умело дълги парчета месо с мачетето и ги хвърлят върху скарата, после струпват влажни дърва върху огъня, предизвиквайки благоуханни облаци пушек.

Пържолите скоро бяха готови и Дон Алфонсо им ги поднесе. Докато ядяха, Том се престраши да зададе въпроса, който го мъчеше:

— Дон Алфонсо, оттук накъде ще се отправим?

Старецът хвърли един кокал в тъмнината зад него.

— Пет реки се вливат в Лагуна Негра Трябва да открием по коя от тях е тръгнал баща ти.

— Откъде извират?

— Тръгват от вътрешните планински вериги. Някои от Кордилера Ентре Риос, други от Сиера Патука, а трети — от Сиера де лас Неблинас. Макатури е най-дългата река и води началото си от Сиера Азул, което е на половината път до Тихия Океан.

— Може ли да се плава по тях с лодка?

— Казват, че в по-плитките си части може.

— „Казват, че може“? — вдигна вежди Том. — Вие не сте ли били там?

— Никой от моите хора не е ходил нататък. Местността там е много опасна.

— Как така? — попита Сали.

— Животните не се плашат от хората. Има много земетресения, вулкани и зли духове. Там е и градът на демоните, от който никой не се е върнал.

— Град на демоните? — попита Върнън, внезапно заинтересуван.

— Да. Ла Сиудад Бланка. Белият град.

— Що за град е това?

— Построен от боговете преди много години, сега е в развалини.

Върнън огриза един кокал и го хвърли в огъня. След което произнесе сухо:

— Това е отговорът.

— Отговорът на какво?

— Къде е отишъл татко.

Том се взря в него.

— Това е доста смело предположение. Как можеш да си сигурен?

— Не съм сигурен. Но това е точно такова място, на което татко би отишъл. Той обича такъв тип истории. Би проверил достоверността им. Пък и те често са базирани на реалността. Басирам се, че е намерил там изгубен град, големи стари руини.

— Но не съществуват доказателства, че в онези планини има каквито и да било руини.

— Кой ти каза? — Върнън извади една пържола от палмовото листо и лакомо я задъвка.

Том си спомни червендалестия Дерек Дън и жизнерадостното му твърдение, че анакондите не ядат хора. Той се обърна към Дон Алфонсо:

— Много ли хора знаят за този Бял град?

Дон Алфонсо кимна бавно и лицето му се сбръчка.

— Така се говори.

— И къде се намира?

Старецът поклати глава:

— Няма определено местонахождение, мести се към най-високите върхове на Сиера Азул, променя се непрестанно и се крие в мъглявините на планините.

— Значи е мит. — Том погледна Върнън.

— О, не, Томас, истински е. Разправят, че до него се стига само ако пресечеш бездънна клисура. Онези, които се подхлъзнат и паднат мъртви от страх, продължават да падат, докато от телата им останат само кости, а костите се търкалят, докато се отделят едни от други. Накрая не остава нищо, освен струйка прах, който се носи в тъмнината през цялата вечност.

Дон Алфонсо метна една цепеница в огъня. Том я гледаше как първо запуши, после се запали и пламъците я обхванаха от всички страни. Белият град.

— В наше време няма вече никакви изгубени градове — каза Том.

— Тук грешиш — погледна го Сали. — Има дузини, дори може би стотици в места като Камбоджа, Бирма, пустинята Гоби… и особено тук, в Централна Америка. Като например Обектът Q.

— Обектът Q?

— Плячкосването на Обект Q продължава вече трийсет години и това направо побърква археолозите. Те знаят, че трябва да съществува велик град на маите, по всяка вероятност някъде в низините на Гватемала, но не могат да го открият. Междувременно мародерите го разграбват камък по камък и го продават на черния пазар.

— Татко висеше в баровете, навърташе се около индианци, дървосекачи и златотърсачи и надаваше ухо на слуховете за развалини и изгубени градове. Дори беше понаучил индиански. Спомняш ли си, Том, как обичаше да разправя за това на вечерните партита?

— Винаги съм смятал, че си измисля.

— Виж — поклати глава Върнън, — помисли си за момент. Татко не би тръгнал да си прави гробница само за да се погребе в нея. Той просто ще използва някоя от онези, които навремето е ограбил.

В първия момент не се обади никой, после Том каза:

— Върнън, това е блестящо!

— И е взел местни индианци да му помагат.

Съчките в огъня пропукаха. След което настъпи мъртва тишина.

— Но татко никога не е споменавал за Белия град — обади се отново Том.

Върнън се усмихна:

— Именно. И знаеш ли защо не го е споменавал? Защото точно там е направил голямото си откритие, онова, което го е запалило. Отишъл е там съсипан, а се е върнал с пълна лодка съкровища и е започнал бизнеса си с галериите.

— В това има смисъл.

— По дяволите, наистина си прав, че има смисъл. Обзалагам се на каквото искаш, че точно там е отишъл, за да се погребе. Със сигурност в Белия град има готови гробници. Татко знае къде са, защото той самият ги е ограбил навремето. Единственото, което трябва да направи е да отиде там и да се настани в една от тях с помощта на местните индианци. Този Бял град съществува, Том.

— Убедена съм — кимна Сали.

— Дори знам как татко е купил помощта на индианците — каза Върнън и се усмихна широко.

— Как?

— Спомняш ли си онези касови бележки, които полицаите от Санта Фе намериха в къщата на татко, за всичките луксозни френски и немски кухненски сервизи, които е поръчал непосредствено преди да напусне? Ето така им е платил: с тенджери и тигани за местните.

Дон Алфонсо прочисти гърлото си подчертано шумно. Когато получи вниманието им, каза:

— Целият този разговор е безсмислен.

— Защо?

— Защото няма човек, който да може да отиде в Белия град. Баща ви никога не би могъл да го намери. А дори и да го е направил, градът е обитаван от демони — ще го убият и ще откраднат душата му. Ветровете там са толкова силни, че ще го издухат обратно, мъглите са толкова плътни, че объркват очите и разума, потоците вода изтриват паметта. — Той поклати енергично глава. — Не-е, това не е възможно.

— По коя река трябва да тръгнем, за да стигнем там?

Дон Алфонсо сбърчи вежди. Зад мръсните стъкла на очилата големите му очи изглеждаха безрадостни.

— Защо ви е тази безполезна информация? Казвам ви, че това е невъзможно.

— Не е невъзможно и точно натам ще тръгнем.

Дон Алфонсо впери очи в Том. После се засмя и каза:

— Макатури ще ви изведе донякъде, но не можете да отидете отвъд Водопадите. Сиера Азул е на много дни отвъд Водопадите, след тях има планини и долини, после други планини. Това е невъзможно пътешествие. Баща ви не би могъл да го направи.

— Дон Алфонсо, не познавате баща ни.

Старецът напълни лулата си и втренчи тревожните си очи в огъня. Потеше се. Ръката, с която държеше лулата, трепереше.

— Утре — каза Том — поемаме по Макатури и се насочваме към Сиера Азул.

Дон Алфонсо продължаваше да се взира в пламъците.

— Идвате ли с нас, Дон Алфонсо?

— Моята участ е да съм с вас, Томас — каза той меко. — Разбира се, всички ще умрем още преди да сме стигнали Сиера Азул. Аз съм стар човек и съм готов да срещна Свети Петър. Но ще ми бъде тъжно да гледам как Пинго и Кори умират, как умира Върнън, да гледам как умира Лечителката, пред която има още толкова много години, в които да прави любов. Много ще ми е тъжно да видя как умираш ти, Том, защото сега ти си мой приятел.