Дъглас Престън
Тайният кодекс (84)

84.

Донесоха писалка и руло хартия от дървесна кора и ги подадоха на Максуел Бродбент.

— Да те оставим ли сам? — попита Върнън.

— Не. Искам да сте тук. Ти също, Сали. Елате по-наблизо.

Те се приближиха около хамака му и той прочисти гърлото си:

— Е, синове мои. И ти… — той погледна към Сали, — моя бъдеща снахо. Всички сте тук.

Той млъкна.

— И какви само синове имам. Жалко, че ми отне толкова време, докато го проумея. — Той се изкашля. — Не ми достига въздух и чувствам главата си куха като тиква, така че ще бъда кратък.

Очите му, все още ясни и бистри, обиколиха стаята.

— Поздравления! Направихте го. Вие си заслужихте наследството и спасихте живота ми. Показахте ми колко лош баща съм ви бил…

— Татко…

— Не ме прекъсвайте! Имам един последен съвет. — Той изхриптя: — Сега съм на смъртното си легло, как мога да се въздържа? Филип, от всичките ми синове ти най-много приличаш на мен. Виждах през последните години как очакванията за голямо наследство са хвърлили сянка над живота ти. Ти не си алчен по природа, но когато очакваш половин милиард долара, това не може да не окаже корозиращ ефект. Виждах, че живееш не според разбиранията си, опитвайки се да играеш изтънчен богаташ в нюйоркския си кръг. Ти страдаше от същото, от което и аз: нуждата да притежаваш красотата. Забрави го. Това е за музеите. Живей по-обикновен живот. Имаш правилна преценка за изкуството и това е отплатата му, не популярността и славата. Освен това съм чувал, че си дяволски добър учител.

Филип кимна отсечено, по всичко изглежда не съвсем доволен.

Бродбент си пое дъх, след което се обърна към Върнън:

— Върнън… Ти си търсач и аз най-сетне виждам колко важен е този избор за теб. Твоят проблем е, че си изцяло погълнат от него. Не си виновен. Тук важи едно правило на гробницата, Върнън: Ако ти искат пари, значи религията им е пълна измислица. Защото можеш да се помолиш в църква безплатно.

Върнън кимна.

— А сега Том. От всичките ми синове ти си ми най-трудният. Всъщност, никога не съм те разбирал. Ти си най-малко материалист измежду всички. Ти ме отхвърли преди много години, и може би за добро.

— Татко…

— Тихо! За разлика от мен, ти живееш живота, който си си избрал, по правилата. Знам, че наистина искаше да станеш палеонтолог и да търсиш останки от динозаври. Аз те тласнах към медицината. Знам, че си добър ветеринар, въпреки, че така и не разбрах защо пропиля огромния си талант да лекуваш конете на индианците навахо в резервата. Това, което най-накрая разбрах е, че би трябвало да уважавам и да ценя избора ти в живота. Динозаври, коне, няма значение. Благославям те, прави онова, което желаеш. Започнах да виждам твоята честност. Честността е нещо, което винаги ми е липсвало и се смущавах да я видя толкова силно изразена в един от синовете си. Не знам какво би направил с едно голямо наследство и не очаквам и ти самият да знаеш. Нямаш нужда от парите и не ги искаш истински.

— Да, татко.

— А сега ти, Борабей… ти си най-големият ми и все пак най-скорошен син. Познавам те бегло, но някак си ми се струва, че те познавам най-добре от всички. Наблюдавах те и осъзнах, че си малко алчен, като мен. Ти нямаш търпение да се махнеш от тук, да отидеш в Америка и да се наслаждаваш на хубавия живот. Ти наистина не си за Тара. Е, няма лошо в това. Бързо ще се научиш. Имаш предимство, защото имаше добра майка, а аз не бях наблизо, за да те обърквам.

Борабей понечи да каже нещо, но Бродбент вдигна ръка:

— Не може ли човек тук да каже последните си думи, без непрестанно да го прекъсват? Борабей, твоите братя ще ти помогнат да отидеш в Америка и да получиш гражданство. В това, че ще станеш по̀ американец от американците, изобщо не се съмнявам.

— Да, татко.

Бродбент премести очи върху Сали:

— Том, това е жената, която никога не срещнах, но винаги съм искал да имам. Ще си пълен глупак, ако я оставиш да ти се изплъзне.

— Не съм риба — произнесе остро Сали.

— А! Точно това имах предвид! Малко заядлива, може би, но удивителна жена.

— Прав си, татко.

Бродбент млъкна и пое мъчително въздух. Виждаше се, че му е трудно да говори. По челото му бе избила ситна пот.

— Сега имам намерение да напиша последната си воля и завещанието си. И искам всеки от вас да си избере едно нещо от колекцията в тази пещера. Останалото, ако успеете да го изнесете от страната, бих искал да даря на някой музей. Ще вървим от най-големия към най-младия. Борабей, ти започваш.

Борабей каза:

— Ще избера последен. Онова, което искам, не е в пещерата.

Бродбент кимна:

— Добре. Филип? Сякаш не бих могъл и сам да се досетя? — Той впери очи в Мадоната — Липи е твой.

Филип се опита да каже нещо, но не можа.

— А сега ти, Върнън.

Настъпи тишина. След малко Върнън се прокашля:

— Аз бих искал Моне.

— Мислех си, че точно това ще кажеш. Струва ми се, че ще можеш да вземеш петдесет милиона, или малко повече за него. Надявам се да го продадеш. Моля те, не го дарявай на фондации. Не пръскай повече пари. Когато най-сетне откриеш онова, което търсиш, може би тогава ще проявиш мъдростта да дадеш малко от парите си, мъничко.

— Благодаря, татко.

— Смятам също така да те изпратя обратно с пълна торба скъпоценни камъни и монети, така че да платя на Чичо Сам.

— Добре.

— А сега, Том, ти си на ред. Какво ще вземеш?

Том погледна Сали.

— Бихме искали Кодекса.

Баща му кимна:

— Интересен избор. Ваш е. А сега, Борабей, ти си — последен, но не и на последно място. Кое е онова толкова мистериозно нещо, което ти искаш и което не е в пещерата?

Борабей се приближи до леглото и прошепна нещо в ухото му.

Старецът кимна:

— Отлично. Считай го за уредено. — Той започна да пише. Лицето му бе обсипано с капчици пот, дишаше хрипливо и плитко. Том виждаше, че не му остава много. Освен това знаеше каква е смъртта при сепсис.

— А сега — каза баща им, — оставете ме за десет минути, за да напиша последната си воля и завещанието. След това ще съберем свидетели и ще го изпълним.