Дъглас Престън
Тайният кодекс (5)

5.

Том остана на дивана, не беше в състояние дори да помръдне. Хъч Барнаби беше първият, който се съвзе. Той стана и деликатно се изкашля, за да наруши неловката тишина.

— Фентън? Явно не сме нужни тук повече.

Сержантът кимна, изправи се тромаво, с пламнало лице.

Барнаби се обърна към братята, кимна учтиво и докосна периферията на шапката си.

— Както сами виждате, това не е работа за полицията. Оставяме ви да се оправяте сами. — Те се насочиха към вратата, която водеше към дневната. Нямаха търпение да излязат по-скоро навън.

Филип се изправи:

— Офицер Барнаби? — Гласът му прозвуча задавено.

— Да?

— Надявам се да не споменете за това пред никого. Няма да е полезно, ако… ако цял свят се втурне да търси гробницата.

— Правилно. Няма причина да го споменавам пред когото и да било. Изобщо няма причина. Ще се обадя на криминалните да не идват. — Той се измъкна заднишком и изчезна. Миг по-късно те чуха голямата входна порта да се захлопва.

Никой от тримата не помръдна.

— Кучият му син — изсъска тихо Филип. — Направо не мога да повярвам. Кучи син.

Том погледна побелялото лице на брат си. Знаеше, че брат му живее доста добре с професорската си заплата. Той имаше нужда от парите. И без съмнение, вече ги беше изхарчил.

— И сега какво? — обади се Върнън.

Думите му увиснаха във въздуха.

— Не мога да повярвам, че старото копеле го е направило — каза Филип. — Да замъкне дузина платна на стари майстори в гроба… да не говорим за безценния нефрит на маите и за златото. Направо съм сразен. — Той измъкна копринената кърпичка от джоба на сакото си и попи челото си. — Няма право!

— Е, какво ще правим, все пак? — повтори въпроса си Върнън.

Филип се втренчи в него:

— Ще търсим проклетото съкровище, разбира се!

— Как?

— Не може един човек да се зарови в гроба с изкуство за половин милиард долара, без някой да му е помогнал. Ще разберем кой му е помогнал.

— Не го вярвам — каза Том. — Не се е доверявал на никого през целия си живот.

— Не би могъл да го направи сам!

— Това е толкова… в стила му — произнесе Филип внезапно.

— Може би е оставил някакви следи — обади се Върнън и се приближи към предните чекмеджета, дръпна рязко едно отворено и започна да тършува из него, сипейки ругатни. Издърпа второ, после трето, обхванат от такава силна възбуда, че го измъкна от релсите и съдържанието му се разсипа по пода. Кредитни карти, шах, китайска дама. Том ги помнеше всичките — игрите на тяхното детство, сега пожълтели и опърпани от годините. Усети студена буца в гърдите; до това се свеждаше всичко. Върнън изруга и ритна купчината, пръсвайки я из цялата стая.

— Върнън, безсмислено е да обръщаш къщата нагоре с краката.

Върнън не отвърна нищо, продължи да отваря едно след друго чекмеджетата, изсипвайки съдържанието им на пода.

Филип измъкна лулата от джоба на панталоните си и я запали с трепереща ръка.

— Само си губите времето. Казвам ви, че трябва да говорим с Маркъс Хаузър. Той е ключът.

Върнън го погледна:

— Хаузър? Татко не е контактувал с него от четирийсет години.

— Той е единственият, който наистина познава баща ни. Прекарали са две години заедно в Централна Америка. Ако някой знае къде се е запилял татко, то това е той.

— Татко мразеше Хаузър.

— Предполагам, че са се сдобрили след болестта му. — Филип всмукна от дима, давейки се.

Върнън се прехвърли в кабинета. Том го чуваше как отваря шкафовете и ги затваря с трясък, от етажерките падаха книги, след малко дойде звук на счупено.

— Казвам ви, Хаузър е замесен. Трябва да действаме бързо. Имам дългове — имам задължения.

Върнън влезе, носейки пълна кутия с листове, които тръшна на масичката за кафе.

— Както изглежда, ти вече си успял да изхарчиш наследството си.

Филип се извърна хладно към него:

— Кой беше този, който взе двайсет хилядарки от татко миналата година, а?

— Това беше заем. — Върнън започна да рови из листовете, прехвърляше папките, разпръсквайки ги по пода. Том забеляза, че от една папка се изтърсиха старите им свидетелства от началното училище. Изненада се, че баща му ги беше запазил — отчасти и заради факта, че не беше особено горд от оценките им.

— Върна ли му го? — попита Филип.

— Ще му го върна.

— Естествено, че ще му го върнеш — произнесе Филип саркастично.

Върнън почервеня.

— А ти какво ще кажеш за онези четирийсет хиляди, които татко изхарчи, за да те изпрати да правиш докторат? Да не би да си му ги върнал?

— Това беше дарение. Той плати и за ветеринарното училище на Том, нали Том? И ако ти беше поискал да правиш докторска дисертация, щеше да плати и за теб. Вместо това ти замина с онзи побъркан брамин да живееш някъде из Индия.

Настъпи напрегната тишина.

— Върви по дяволите! — каза Върнън.

Том местеше очи от единия върху другия си брат. Този разговор се беше водил поне хиляда пъти досега. Обикновено той се намесваше и се опитваше да ги помири. И както се случваше най-често, това не довеждаше до добро.

— И ти върви по дяволите! — не му остана длъжен Филип. Захапа лулата между зъбите си с леко щракване и се завъртя на пета.

— Чакай! — извика Върнън, но вече беше твърде късно. Когато Филип се ядосаше, той излизаше, което направи и сега. Голямата врата се затръшна с трясък.

— За бога, Върнън, не можа ли да избереш по-подходящо време да се карате?

— Да му го начукам! Той започна, не беше ли така?

Том дори не си спомняше кой беше започнал пръв.

 

 

Когато се върна в офиса, Хъч Барнаби се отпусна в стола си, подпря чашата с прясно кафе на шкембето си и се загледа през прозореца. Фентън седна на другия стол, и той с чаша в ръка, и впи мрачен поглед в пода.

— Фентън, стига си мислил за това. Такива неща се случват.

— Не мога да повярвам.

— Знам, това е някаква пълна безсмислица, човек да се погребе сам с половин милиард долара. Но не се притеснявай. Все някой ден някой в този град ще извърши престъпление, достойно за челната страница на „Ню Йорк Таймс“ и твоето име ще цъфне там. Просто още не му е дошло времето.

Фентън преглътна кафето, а с него и разочарованието си.

— Бях сигурен, Фентън, още преди да сме изгледали видеозаписа. Предчувствах го някак си. Когато разбрах, че няма застрахователна шашма, все едно, че в главата ми светна лампа. Хей, от това би станал страхотен филм, не мислиш ли? Богаташ отнася шибаното си съкровище във вечния си дом.

Фентън не отговори.

— Как мислиш, че го е направил? Поразсъждавай само. Трябвала му е помощ. Става въпрос за голям багаж. Не можеш да прекараш няколко тона произведения на изкуството до другия край на света, без някой да забележи.

Фентън сръбна и отново не каза нищо. Барнаби погледна часовника, а после очите му се отместиха към купчината листи върху бюрото.

— Остават два часа до обяд. Как пък не се случва нищо интересно в този град. Погледни това: наркотици и още наркотици. Защо тези дечица не вземат например да оберат някоя банка за разнообразие?

Фентън изпи и последните капчици от кафето си.

— То си е там.

Мълчание.

— Какво се опитваш да кажеш? Какво имаш предвид с това „то си е там“? Много неща са си там.

Фентън смачка чашата си.

— Имаш някакво предположение, така ли е?

Фентън запрати чашата в кошчето за боклук, но отново не каза нищо.

— Ти произнесе: „То си е там.“ И аз искам да знам какво означава това.

— Отиваме да го вземем.

— И после?

— Ще го задържим.

Барнаби се засмя.

— Фентън, направо ме изумяваш. В случай, че не си забелязал, ние сме полицаи. Стига ли този малък факт до съзнанието ти? И се предполага, че сме честни.

— Аха — съгласи се Фентън.

— Точно така. Честност. Ако нямаш това, Фентън, то какво имаш?

— Половин милиард долара — каза Фентън.