Дъглас Престън
Тайният кодекс (73)

73.

Те тичаха по изсечената стълба, звукът на куршумите все още отекваше, отразен от далечните планини. Стигнаха пътеката на върха на скалите и спринтираха към зелената стена от лиани и пълзящи растения, които покриваха разрушените останки от Белия град. Вече в сянката, Том забеляза, че баща му залита. От крака му се стичаха кървави бразди.

— Чакайте! Татко е ранен!

— Няма нищо. — Старецът залитна отново и изпъшка.

Спряха до основата на скалата.

— Оставете ме сам!

Без да обръща внимание на думите му, Том огледа раната — избърса кръвта, локализирайки входа и изхода й. Куршумът бе минал през долната дясна част на корема под ъгъл, бе пронизал правото черво и бе излязъл отзад, като изглежда не беше засегнал бъбрека. Засега бе невъзможно да се каже дали перитонеалната кухина е засегната. Той се опита да не мисли за тази възможност и палпира мястото; баща му простена. Раната беше сериозна и той губеше много кръв, но поне нямаше прекъснати артерии или по-големи вени.

— Побързай! — извика Борабей.

Том съблече ризата си и с рязко движение откъсна една ивица от нея, после още една. Превърза ги около корема на баща си, опитвайки се да спре кръвоизлива.

— Сложи ръка на рамото ми — каза Том.

— Аз ще мина от другата страна — предложи Върнън.

Том усети ръката на баща си — беше суха и твърда, като стоманено въже. Приведе се, за да поеме част от тежестта на баща си и почувства топлата му кръв върху крака си.

— Хайде.

— Ох… — простена Бродбент и се олюля.

Влачеха се покрай стената и се оглеждаха за пролука. Борабей се гмурна в един потънал в лиани и пълзящи растения вход и те прекосиха вътрешен двор, минаха през друга врата и попаднаха в разрушен коридор. Подкрепян от двете страни от Том и Върнън, Максуел Бродбент се движеше достатъчно бързо, като стенеше от болка.

Борабей ги поведе към гъсталака, най-скритата част на разрушения град. Минаха през тъмни галерии и полуразрушени подземни зали — огромните корени бяха напукали каменните тавани. Докато бързаха, Том си спомни за Кодекса и за всичко, което бяха оставили зад себе си.

Завиха, подкрепяйки Бродбент, минаха по дълги, мрачни тунели, връщаха се по следите си назад, за да заблудят преследвача си. Влязоха в гора от гигантски дървета, заобиколена от двете страни от масивни каменни стени. Най-долу до тях се процеждаше само слаба, зелена светлина. Каменни стели, украсени с маянски йероглифи, бяха осеяли цялата гора като караули.

Том чу острото, задъхано дишане на баща си и последвалата ругатня.

— Съжалявам, че те боли.

— Не се тревожи за мен.

Продължиха още двайсет минути и се озоваха на място, където джунглата стана невероятно тучна и буйна. Пълзящите и виещи се растения задушаваха дърветата, придавайки им вид на зелени духове. На върха на всяко дърво бяха избили нежни филизи като непокорна коса. Отвсякъде висяха тежки цветове. Чуваше се звук на капеща вода.

Борабей спря и се огледа.

— Оттук — каза той и посочи най-гъстата част.

— Как? — попита Филип, вперил очи в непроходимата стена от храсталаци.

Борабей коленичи и изпълзя напред през малка пролука. Последваха го. Под плътния килим от треви и пълзящи растения Том забеляза мрежа от животински пътечки, които прорязваха зеленината във всички посоки. Хлътнаха в най-гъстата част, промъквайки се през тунелите, които животните бяха направили. Беше тъмно и задушно. Струваше им се, че се движат цяла вечност, но вероятно бяха минали не повече от двайсет минути в криволичене по разклоняващите се непрекъснато пътеки, докато стигнаха до открито пространство, своего рода пещера, образувана от по-ниските клони на заглушено от лианите дърво. Изглеждаше непроницаема от всички страни.

— Оставаме тук — каза Борабей. — Ще изчакаме, докато се стъмни.

Бродбент се отпусна назад и опря гръб в едно дърво с тежко пъшкане. Том клекна до баща си, свали прогизналите от кръв превръзки и огледа раната. Изглеждаше лошо. Борабей се присъедини, извади няколко листа, които бе откъснал отнякъде, докато идваха насам, и започна да ги търка между дланите си. Направи от тях две лапи.

— Това за какво е? — попита шепнешком Том.

— Спира кървенето и облекчава болката.

Сложиха лапите на входа и изхода на раните. Върнън предложи ризата си и Том я накъса на ивици, с които ги превърза.

— Ох — простена Бродбент.

— Съжалявам, татко.

— Стига сте повтаряли, че съжалявате. Искам да пъшкам, без да ми се налага да слушам извинения.

Филип се обади:

— Татко, ти ни спаси живота.

— Живота, който подложих първо на опасност.

— Щяхме да сме мъртви, ако не се беше нахвърлил върху Хаузър.

— Греховете от младостта ми се връщат, за да ме преследват. — Той потръпна.

Борабей клекна и обходи всички с поглед.

— Аз тръгвам сега. Ще се върна след половин час. Ако не се върна, когато се мръкне изчакайте да завали и пресечете моста без мен. Разбрано?

— Къде отиваш? — попита Върнън.

— Да пипна Хаузър.

Той се изправи и тръгна.

Том се колебаеше. Ако щеше да се връща за Кодекса, то това трябваше да стане или сега, или никога.

— Аз също трябва да свърша нещо.

— Какво? — Филип и Върнън го погледнаха невярващо.

Той поклати глава. Не можеше да намери думите, нито пък имаше време, за да обясни решението си. Може би дори нямаше смисъл.

— Не ме чакайте. Тази нощ ще се срещнем на моста, след започването на бурята.

— Том, да не си полудял? — избоботи Макс.

Том не отговори. Обърна се и се изгуби в джунглата. След двайсет минути се намираше отново в лабиринта от пълзящи и увивни растения. Спря, за да се ориентира. Некрополът беше на изток: това поне знаеше със сигурност. Толкова близо до екватора късното утринно слънце би трябвало да е в източната част на небето, а това му даваше основната посока. Не му се мислеше за решението, което току-що бе взел: дали беше правилно или неправилно да остави баща си и братята си, дали беше лудост или беше твърде опасно. Това не се отнасяше до главното: вземането на Кодекса беше нещо, което той просто трябваше да направи.

Пое на изток.