Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Codex, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Райкова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Дъглас Престън. Тайният кодекс
Американска, първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, 2005 г.
ISBN 954-530-104-X
История
- — Добавяне
4.
Том Бродбент втренчи поглед в образа на баща си, фокусирайки се бавно върху екрана. Камерата постепенно се върна обратно и разкри Максуел Бродбент, седнал пред огромното бюро в кабинета си, държащ няколко листа хартия в едрите си ръце. Стаята все още не изглеждаше така оголена; картината с Мадоната на Липи все още висеше на стената зад него, от книжните лавици нямаше извадени книги, а другите платна и статуи си стояха на местата. Том потрепери: дори електронният образ на баща му всяваше страх у него.
След поздрава баща им направи пауза, прочисти гърлото си и втренчи ярките си сини очи в камерата. Хартията в ръцете му прошумоля. Изглеждаше напрегнат от силна емоция.
Сведе поглед и започна да чете:
— Скъпи Филип, Върнън и Том. Казано накратко: взех богатството си с мен в смъртта. Зазидах се заедно с колекцията си в един гроб. Този гроб е скрит някъде далеч в света, на място, което само аз знам.
Той замълча, изкашля се, погледна нагоре и синьото на очите му блесна за миг в обектива на камерата, после продължи да чете. Гласът му придоби онзи леко педантичен тон, който Том си спомняше толкова добре от масата за хранене.
— От повече от сто хиляди години човешките същества са били погребвани заедно със своите най-ценни вещи. Погребването на мъртвеца със съкровището му има вековна история, като се започне от неандерталците, мине се през древен Египет и се стигне до наши дни. Хората са били заравяни със своето злато, сребро, предмети на изкуството, книги, лекарства, обзавеждане, храна, роби, коне, а понякога дори с незаконните и законните си съпруги — с всичко онова, което те мислели, че може да им потрябва в отвъдното. Едва през последните век или два спрели да ги заравят с вещите им, прекъсвайки с това една дълга традиция.
— Традиция, която аз искам да съживя.
— Истината е, че почти всичко, което знаем за миналото е достигнало до нас чрез погребалните предмети. Някои ме наричаха обирджия на гробници. Не е така. Аз не съм обирджия, просто съградих съдбата си върху богатството, което глупаците са мислели, че отнасят със себе си в задгробния живот. Сега реших да направя онова, което те са правели и да се погреба заедно с всичките си земни вещи. Само че разликата между тях и мен е, че аз не съм глупак. Аз знам, че не съществува задгробен живот, където мога да се радвам на съкровищата си. И за разлика от тях, умирам без илюзии. Когато си мъртъв, си мъртъв. Когато умреш си просто купчина изгнило месо, мозък и кости, нищо повече.
— Вземам съкровището заедно със себе си по съвсем друга причина. Много важна причина. Причина, която засяга и трима ви.
Той млъкна и погледна нагоре. Ръцете му все още трепереха леко, мускулите на челюстта му бяха стегнати.
— Исусе Христе — прошепна Филип и се надигна от мястото си със стиснати юмруци. — Направо не мога да повярвам.
Максуел Бродбент вдигна листовете, за да прочете още нещо, запъна се, поколеба се и после отведнъж спря и ги хвърли върху бюрото.
— Мамка му — каза той, блъскайки стола силно. — Това, което имам да ви кажа е прекалено важно за една шибана реч. — Той стана и заобиколи бюрото с няколко огромни крачки, неговата чудовищна осанка изпълни целия екран и в допълнение, стаята, в която те седяха. Той тръгна с отмерени крачки срещу камерата, възбуден, поглаждайки ниско подстриганата си брада.
— Не е лесно. Дори не знам как да ви го обясня.
Обърна се и направи няколко крачки обратно.
— Когато бях на вашите години нямах нищо. Нищичко. Пристигнах в Ню Йорк от Ери, Пенсилвания само с трийсет и пет долара в джоба, облечен в стария костюм на баща си. Без семейство, без приятели, без диплома за завършен колеж. Нищо. Татко беше добър човек, но прост зидар. Мама беше умряла. И бях сам в света.
— Айде пак с тази история — измърмори Филип.
— Беше есента на 1963-та. Изтърках паветата, докато си намерих работа, отвратителна работа, да мия чинии в „Мама Джина“ на Източна 88-ма и Лекс. Долар и двайсет и пет цента на час.
Филип клатеше глава. Том беше напълно онемял. Бродбент спря да крачи, застана срещу бюрото и погледна в камерата, леко прегърбен, мръщейки се.
— В този момент направо ви виждам. Филип, ти без съмнение, клатиш тъжно глава, Том, ти по всяка вероятност си прав и ругаеш. А ти, Върнън, си мислиш в момента, че съм празна кратуна. Господи, и тримата сте ми ясни като на длан. И съжалявам за вас, наистина. Това не е лесно.
Той отново закрачи.
— Заведението на Джина не беше далеч от Музея на изкуството. Един ден случайно ми хрумна да вляза вътре и това промени целия ми живот. Дадох и последния си долар за членство и започнах да посещавам музея всеки ден. Направо се влюбих в това място. Беше истинско откровение! Никога до този момент не бях виждал такава красота, такава… — Той вдигна едрата си ръка — Боже, какво приказвам, та вие знаете всичко това.
— Наистина го знаем — произнесе Филип сухо.
— Въпросът е, че започнах от нищото. Работих яко, имах визия за живота си, цел. Четях всичко, което ми попаднеше. Шлиман и откриването на Троя, Хауърд Картър и гробницата на Тутанкамон, Джон Лойд Стивънс и град Копан, разкопките на Вилата на мистериите в Помпей… Мечтаех да намеря съкровища като тези, да правя разкопки, да ги притежавам. Оглеждах се, разсъждавах, правех планове: на кое място в света бяха онези изгубени гробници и храмове, които чакаха да бъдат открити? Отговорът дойде от само себе си. Централна Америка. Там все още можеше да се намери някой изчезнал град. Значи там имаше някакъв шанс за мен.
На това място той спря, за да отвори чекмеджето на бюрото си. Извади оттам една пура, подряза я и я запали.
— Мили Боже — простена Филип. — Този човек е непоправим!
Бродбент угаси кибритената клечка, хвърли я на бюрото и се ухили. Имаше хубави бели зъби.
— Така или иначе ще умра, защо да не се насладя на последните няколко месеца от живота си. Прав ли съм, Филип? Още ли пушиш онази противна лула? Щях да се откажа, ако бях на твое място.
Той се обърна гърбом и закрачи отново, пускайки малки сини кълбета дим.
— Както и да е, събирах пари, за да мога да замина за Централна Америка. Отидох там не защото исках да правя пари, макар и да е имало такъв момент, предполагам, — а защото имах страст. И го намерих! Открих моя изгубен град.
Той направи нов рязък завой и се озова отново срещу камерата.
— Това беше началото. То ме накара да започна. Търгувах с изкуство и антики само за да финансирам моето колекционерско увлечение. И вижте…
Старецът направи пауза и описа широка дъга с ръката си, за да покаже невидимата в момента колекция в къщата.
— Ето го резултатът. Една от най-големите частни колекции от предмети на изкуството и антики в света. Това не са просто вещи. Всяко парченце тук има своя история, своя памет за мен. Как съм го видял за първи път, как съм се влюбил в него, как съм го придобил. Всяка частица тук е част от мен.
Той показа един предмет от нефрит върху бюрото си и го вдигна към камерата.
— Като например тази глава на олтек, която открих в Пиедра Лумбре. Спомням си деня… жегата, змиите… и как я видях за пръв път, лежаща в прахоляка на гробницата, където беше престояла две хиляди години.
Филип изсумтя:
— Радостите на крадеца.
Баща му я върна отново върху бюрото.
— В продължение на две хиляди години тя е стояла там — предмет с такава изключителна красота… това може да те накара направо да заплачеш. Иска ми се да можех да изкажа пред вас чувствата, които изпитах, когато видях това чудо да лежи кротко в нажежената прах. Това не беше нещо, което можеше да съществува в мрак. Аз я спасих и я върнах отново към живот.
Гласът му секна от изблика на толкова много чувства. Той млъкна, изкашля се и наведе глава. Хвана облегалката на стола и се отпусна тежко в него, оставяйки пурата си върху пепелника. Вдигна лице към камерата, протягайки се през бюрото.
— Аз съм ви баща. Отгледах ви и тримата. Познавам ви по-добре, отколкото самите вие се познавате.
— Не ми изглежда така — изсъска Филип.
— Докато гледах как растете, бях поразен от откритието, че живеете с непоколебимата увереност, че превъзхождате другите. Че сте привилегировани. Синдром на богатото дете. Сигурни, че не ви се налага да работите до безсъзнание, да учите до припадък, да се напрягате — само защото сте синове на Максуел Бродбент, защото един ден, без дори да сте си мръднали и малкия пръст, ще бъдете богати.
Той се изправи, явно не можейки да си намери място.
— Вижте, знам, че това е най-вече моя грешка. Аз бях този, който задоволяваше всяка ваша прищявка, купувах ви всичко, каквото пожелаехте, изпратих ви в частни училища, мъкнех ви из Европа. Чувствах се виновен пред вас заради разводите си и всичко около тях. Не съм бил роден за съпруг, предполагам. И какво направих? Отгледах три деца, които вместо да живеят прекрасен и смислен живот, стоят и чакат наследството си. Крахът на големите надежди.
— Глупости! — каза Върнън гневно.
— Филип, ти си младши професор по история на изкуството в Лонг Айлънд. Том? Конски доктор в Юта. А ти, Върнън? Ами че аз дори не знам с какво точно се занимаваш в момента, може би живееш в ашрам някъде и си даваш парите на някой мошеник гуру.
— Това не е истина! — извика Върнън. — Не е истина! Да върви по дяволите!
Том не можа да каже нищо. Усети, че му се повръща.
— И като капак на всичко — продължи баща им, — вие тримата не се разбирате. Така и никога не се научихте да действате заедно, да бъдете братя. Започнах да мисля: що за баща съм бил аз? Научих ли синовете си да бъдат независими? Научих ли ги да ценят работата? Да се уповават на самите себе си? Да се грижат един за друг?
Той спря и изстреля с горчивина думата:
— Не! След всичко до този момент, след училищата, Европа, след риболова и къмпингите, се оказа, че съм отгледал пълни неудачници. Исусе Христе, аз единствен съм виновен, че всичко свършва по този начин, но истината е такава. А после стана ясно, че умирам и това ме хвърли в паника. Какво трябваше да сторя, за да оправя нещата?
Той млъкна. Дишаше тежко и лицето му пламтеше.
— Само смъртта, навирайки смърдящата си муцуна в лицето ти, може да те накара да се замислиш. Трябваше да взема решение какво да правя с колекцията си. Със сигурност нямаше да я дам на някой музей или университет, за да злорадстват над нея шайка гризачи. Нито пък на мухлясала аукционна къща, за да обогатя с труда си някой дилър, който ще я разбие и ще я пръсне по четирите краища на света, след като аз съм я събирал цял живот. Категорично не.
Той избърса челото си, смачка носната кърпичка в юмрук и направи жест пред камерата.
— Винаги съм смятал да я оставя на вас. Но когато моментът настъпи, осъзнах, че това ще е най-лошото, което мога да ви сторя. Да ви дам половин милиард долара, които не сте спечелили вие.
Той отново премина зад бюрото, намествайки огромното си туловище на стола, и се пресегна за втора пура от кожената кутия.
— Погледнете ме, продължавам да пуша. Вече е твърде късно.
Той почука края й, след което го отряза. Облакът дим изпълни автоматичния фокус на камерата, размазвайки го. Когато димът напусна кадъра, изсеченото, красиво лице на Максуел Бродбент изплува отново на фокус.
— Решението ме осени ненадейно. Беше направо блестящо. Цял живот бях разкопавал гробове и се бях занимавал с погребални предмети. Знаех всички трикове за укриване на гробници, всички тъпи капани, всичко. И внезапно осъзнах, че аз също мога да отнеса всичко със себе си. И че мога да направя за вас нещо, което да бъде истинско завещание.
Той млъкна, стисна ръце и се протегна напред.
— Вие трябва да спечелите тези пари. Наредих да бъда погребан заедно с колекцията си на незнайно за вас място в света. Призовавам ви да ме намерите. Ако го направите, можете да вземете всичко от гроба ми, то е ваше. Това е моето предизвикателство към вас, моите трима сина.
Той си пое въздух и се опита да се усмихне.
— Но ви предупреждавам: ще бъде трудно и опасно. Нищо в живота не се постига лесно. И тук идва малката изненада: никога няма да успеете, ако не действате заедно.
Той стовари тежкия си юмрук върху бюрото.
— Това е, накратко. Не направих много за вас, докато бях жив, но, кълна се в Бога, ще поправя това със смъртта си.
Той се изправи и се приближи към камерата. Ръката му се протегна, за да я изключи и после, след като размисли, огромният му, неясен образ изпълни екрана:
— Никога не съм бил сантиментален, така че и сега ви казвам просто „сбогом“. Сбогом Филип, Върнън и Том. Сбогом и късмет! Обичам ви.
Екранът угасна.