Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Codex, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Диана Райкова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Дъглас Престън. Тайният кодекс
Американска, първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, 2005 г.
ISBN 954-530-104-X
История
- — Добавяне
8.
Том вече приключваше с прегледа на болния кон. Слънцето се канеше да залезе над високото скалисто плато, хвърляйки дълги златни сенки през храстите на градинския чай и лавандулата. От другата страна се издигаше висока хиляда стъпки стена, изваяна от пясъчник, грееща в червено на приглушената светлина. Том хвърли още един бърз поглед на животното и го потупа по врата. После се обърна към момичето от племето навахо, собственичка на коня.
— Ще се оправи. Просто има колики.
Тя се усмихна с облекчение.
— В момента обаче е гладен. Разходи го няколко пъти около оградата и после му дай един черпак семена от живовляк, смесени с овеса. Вода може да пие после. Изчакай половин час и му хвърли наръч сено. Ще се оправи.
Бабата на момичето, която беше яздила на гърба на коня пет мили, за да вземе ветеринаря и да го доведе дотук, — пътят беше отмит от придошлите води, както обикновено и трябваше да се заобикаля — взе ръката му:
— Благодаря ти, докторе.
Том се поклони леко.
— На ваше разположение.
Първоначално мислеше за ездата обратно до Блъф с някакво неясно предчувствие. Беше доволен, че пътят е разрушен и че ще има оправдание за дългото пътуване. Беше загубил половин ден, но пътеката го беше превела през най-красивата местност с червени скали в югоизточната част, през юрските дефилета от пясъчник, известни като формацията Морисън, богата на останки от динозаври. Имаше много на брой отдалечени каньони, които стигаха до високото скалисто плато Тоу Агиин и Том се запита дали някой палеонтолог си беше дал труда да го изследва. По всяка вероятност не. Някой ден, помисли си той, ще си направи малко пътешествие до тези каньони…
Поклати глава и се усмихна на себе си. Пустинята беше идеалното място да прочисти съзнанието си. Тази побъркана работа с наследството го беше шокирала напълно.
— Колко ви дължим, докторе? — попита възрастната жена, прекъсвайки унеса му.
Том погледна парцаливия хоган[1], счупената, обърната с колелата нагоре кола и мършавата овца, която се въртеше в кошарата.
— Пет долара.
Жената бръкна в кадифената си блуза и извади няколко смачкани банкноти, след което отброи от тях пет и му ги подаде.
Том докосна с ръка периферията на шапката си и тъкмо се канеше да се обърне към коня си, когато забеляза малко облаче прах на хоризонта. Двете жени навахо също го бяха забелязали. Един ездач на кон се носеше с голяма бързина от север, посоката, от която той самият бе дошъл, тъмната точица ставаше все по-голяма в огромната златна чаша на пустинята. Той се запита дали пък не беше Шейн, колегата му ветеринар. Тази мисъл го разтревожи. Трябва да се е случило нещо непредвидено, за да накара Шейн да се качи на коня и да препусне насам.
Когато фигурата наближи, той осъзна, че това не е Шейн, беше жена. И яздеше неговия кон Нок.
Жената влезе в селото в тръс, от муцуната на коня се стичаше пяна, а тя самата беше цялата в прах от пътуването. Тя спря и скочи на земята. Беше яздила без седло и дори без юзди цели осем мили през голата пустиня. Абсолютна, пълна лудост. И защо беше взела най-хубавия му кон, а не някоя от крантите на Шейн? Направо му идеше да го убие.
Тя пристъпи към него.
— Аз съм Сали Колорадо. Потърсих ви в клиниката, но партньорът ви ми каза, че сте дошли тук. Затова пристигнах.
Тя тръсна живата си, с богат меден цвят коса, и протегна ръка. Том я пое, сваляйки гарда. Косата се сипеше по раменете й и покриваше бялата памучна блузка, подпъхната на кръста в плътно прилепналите й джинси. Около нея се носеше лек дъх на мента. Когато се усмихна, очите й бяха променили цвета си от зелен в син, толкова ярък беше ефектът. На ушите й висяха тюркоазени обици, но очите й бяха дори с по-наситен цвят от цвета на камъка.
По едно време Том осъзна, че все още държи ръката й и побърза да я пусне.
— Трябваше да ви намеря — каза тя. — Не можех да чакам.
— Спешен случай?
— Не става въпрос за ветеринарен случай, ако това имате предвид.
— Тогава за какво?
— Ще ви кажа по пътя.
— По дяволите! — избухна Том. — Не мога да повярвам, че Шейн ви е позволил да вземете най-добрия ми кон и да го яздите по този начин, без седло и юзди. Можеше да се пребиете.
— Шейн изобщо не ми го е давал — усмихна се момичето.
— Тогава как го взехте?
— Откраднах го.
Смайването му трая няколко минути, след което Том се засмя.
Слънцето вече бе залязло, когато се отправиха на север, към Блъф. Известно време яздиха в мълчание, после Том се обади:
— Е, добре. Нека все пак чуя кое е това толкова важно нещо, което ви е накарало да откраднете коня ми и да рискувате да счупите врата си.
— Ами-и-и… — поколеба се тя.
— Целият съм слух, мис… Колорадо. Ако наистина така се казвате.
— Странно име е, знам. Моят прапрадядо е участвал във водевил. Обикалял е, облечен като индианец, използвайки като артистичен псевдоним името Колорадо. Било е далеч по-добро от старото ни име Смит. Наричайте ме Сали.
— Добре, Сали. Нека чуем историята. — Той се хвана, че я гледа с удоволствие как язди. Изглеждаше, сякаш е родена върху гърба на коня. Трябва да бяха отишли доста пари за тази права, свободна и уверена стойка.
— Аз съм антрополог — започна тя. — И по-специално етнофармаколог. Уча туземна медицина при професор Джулиан Клайв в Йейл. Той е човекът, който разчете йероглифите на маите преди няколко години. Беше наистина блестяща работа. Писаха за това по всички вестници.
— Сигурно.
Тя имаше чист, изваян профил, малък нос и издаваше напред долната си устна по много забавен начин. Когато се усмихваше, върху едната й буза се появяваше малка трапчинка. Косата й беше с цвят на старо злато и се виеше на блестящи кичури върху нежните й рамене. Беше наистина забележително красива.
— Професор Клайв е събрал най-голямата колекция от съществуващи произведения на маите, библиотека с всякакви ръкописи, останали от древните маи. Тя съдържа отпечатъци от надписи върху камък, страници от маянски Кодекси, както и копия от надписи върху съдове и маси. От нея се интересуват учени от цял свят.
Том направо виждаше треперещия стар даскал, който се тътри между купчините прашасали ръкописи.
— Най-важните постижения на маите са побрани в онова, което ние наричаме кодекси. Това са автентичните книги на маите, написани с глифи върху варосани листа, събрани в дипляни. Испанците изгорили повечето от тях, наричали ги „дяволски книги“, но няколко от незавършените кодекси са успели да се съхранят тук-там. Пълен Кодекс на маите така и не бил открит. Миналата година професор Клайв намери това зад един шкаф с картотеки, който принадлежеше на един от неговите починали колеги.
Тя извади от джоба си сгънат лист и му го подаде. Беше старо, пожълтяло фотокопие на страница от ръкопис, написан с йероглифи, с някакви рисунки на листа и цветя в полетата. Стори му се смътно познат. Запита се къде ли го беше виждал преди.
— Писмеността е била създавана независимо само три пъти в историята на човечеството. Йероглифите на маите са една от тях.
— Способността ми да чета йероглифи малко се е занемарила. Бихте ли ми казали какво пише?
— Описват се лечебните качества на определено растение, което може да бъде намерено в дъждовните гори на Централна Америка.
— И какво? Лекуват рак?
Сали се усмихна.
— Де да можеше. Растението се нарича кик-те или дърво на кръвта. На тази страница е описано как се вари кората, добавя се пепел, за да се алкализира и получената паста се прилага под формата на лапа за лекуване на рани.
— Интересно. — Том й върна листа.
— Повече от интересно е, то е медицински напълно вярно. В кората се съдържа слаб антибиотик.
Вече се намираха на гладкото, хлъзгаво плато. От далечния каньон се чуваше мрачният вой на двойка койоти. Сега трябваше да се движат поотделно. Сали яздеше отзад, а Том слушаше.
— Тази страница е от медицинския Кодекс. Вероятно е написан около 800 години преди новата ера, на върха на класическата цивилизация на маите. Той съдържа две хиляди медицински рецепти, както и начините за приготвянето им. И то не само от растения, но буквално от всичко в дъждовните гори — насекоми, животни и дори минерали. Всъщност, в Кодекса може и да е описано лечение на рака, или най-малко на някои видове рак. Професор Клайв ме помоли да открия собственика и да се опитам да постигна споразумение от негово име да преведе и да публикува Кодекса. Това е единственият познат пълен Кодекс на маите. Би могло да бъде зашеметяващ връх в неговата и без това достойна кариера.
— Във вашата също, предполагам.
— Да. Става дума за книга, която съдържа всички лечебни тайни на дъждовните гори, натрупани през вековете. Говорим за най-богатите дъждовни гори в света, със стотици хиляди видове растения и животни — много от които все още непознати на науката. Маите са познавали всяко растение, всяко животно, всичко по тези места. И цялото им познание се съдържа в тази книга.
Тя смушка коня си и се опита да се изравни с него. Косата й се развяваше, отпусната на воля.
— Разбирате ли какво означава това?
— Сигурно — каза Том, — медицината е напреднала много от времето на древните маи.
Сали Колорадо изсумтя.
— Първоначално двадесет и пет процента от всички наши лекарства практически са се приготвяли от растения. А до сега само половин процент от всичките 265 000 растителни вида са били оценени заради лечебните си качества. Помислете си само какъв потенциал е това! Най-успешното и ефикасно лекарство в историята — аспиринът — е бил открит първоначално в кората на дърво, използвано от местните за лекуване на болки и рани. Таксолът, много важно лекарство в онкологията, също се произвежда от дървесна кора. Кортизонът се прави от сладкия тропически картоф, а таблетките за сърце — от билката попадиино семе. Пеницилинът е бил екстрахиран от плесен. Том, този Кодекс може да се окаже най-голямото откритие в медицината!
— Виждам накъде биете.
— Когато аз и професор Клайв преведем и публикуваме този Кодекс, това ще е истинска революция в медицината. И ако дори това не ви убеди, има още нещо. Дъждовните гори в Централна Америка направо изчезват под трионите на дървосекачите. Тази книга ще ги спаси. Ще се окаже, че това, което живее в тях е многократно по-ценно от дървените трупи. Фармацевтичните компании ще платят на тези държави милиарди, само и само да получат достъп до богатствата им.
— И няма съмнение, че ще задържат една прилична печалба за самите себе си. Само не мога да разбера какво ме засяга мен това.
Пълната луна току-що бе изгряла над скалите Хобгоблин, оцветявайки ги в сребристо. Беше красива вечер.
— Кодексът принадлежи на вашия баща.
Том спря коня си и я погледна.
— Максуел Бродбент го е откраднал от една древна гробница преди повече от четиридесет години. Писал е до университета Йейл, помолил за помощ при превеждането му. Но по онова време йероглифите на маите още не са били разчетени. Човекът, който е получил писмото предположил, че става въпрос за фалшификация и го захвърлил в някаква стара картотека, без дори да му отговори. Професор Клайв откри това писмо след четиридесет години и разбра веднага, че няма фалшификация, че всичко е истина. Никой не е бил в състояние да фалшифицира писмо на маите поради простата причина, че по онова време никой не е можел да го чете. Но професор Клайв го прочете: той е единственият човек на земята, който чете тази писменост. Опитвам се да открия баща ви от четири седмици, но изглежда сякаш се е изпарил от лицето на земята. И в отчаянието си тръгнах подир вас.
Том я погледна в надвисналия здрач и започна да се смее.
— Кое е толкова смешно? — попита тя, готова да избухне.
Том си пое дълбоко дъх.
— Сали, имам лоша новина за вас.
Когато най-сетне завърши разказа си, между тях лежеше плътна тишина.
— Сигурно се шегувате — каза Сали.
— Не.
— Но той няма право!
— Има или няма, направил го е.
— И сега какво смятате да правите?
Том вдигна рамене:
— Нищо.
— Нищо? Какво разбирате под нищо? Нямате намерение да се откажеш от наследството си, нали?
Том не отговори веднага. Бяха стигнали върха на платото и спряха да погледнат отгоре. Безбройните каньони, спускащи се надолу към река Сан Хуан бяха гравирани като тъмни фрактали в обляния от лунните лъчи пейзаж; отвъд се виждаха жълтите светлини на град Блъф, и на самия край на града проблясваха светлините на сградите, където той се занимаваше със скромната си ветеринарна практика. Отляво огромният скалист гръбнак на Комб Ридж издигаше призрачните си кости на лунната светлина. Това отново му напомни за какво беше тук. След деня, в който преживя шока, след като научи, че баща му е избягал заедно с наследството, той беше взел любимата си книга: „Държавата“ на Платон. Прочете за пореден път страниците, посветени на мита за задгробното въздаяние и разказа на Ер, където питат Одисей какъв вид съществувание би избрал в следващия си живот. И какво беше избрал великият Одисей, този боец, любовник, моряк, откривател и цар? Да бъде обикновен човек, жребий, пренебрегван от другите. Единственото, което беше пожелал беше спокоен, прост живот.
Платон беше одобрил този избор. Същото направи и Том.
Това, напомни си той, го бе накарало всъщност да дойде в Блъф. Животът с Максуел Бродбент като баща бе непоносим: безкрайни поучения, предизвикателства, съревнования, критики и наставления. Беше дошъл тук да се спаси, да намери покой, да остави всичко това зад себе си. Това, и разбира се, Сара. Баща му дори се бе опитал да му намери любовница — което се бе оказало катастрофално.
Той се осмели да погледне към Сали. Хладният нощен бриз рошеше косата й, лицето й бе обляно от лунната светлина, устните — полуотворени от благоговение пред изумителната гледка. Беше отпуснала леко стройното си тяло на седлото. Господи, беше толкова красива!
Той страхливо отпъди тази мисъл. Животът му тъкмо бе станал такъв, какъвто искаше. И нямаше никакво желание да се превръща в палеонтолог — баща му бе смазал този стремеж. Да си бъде ветеринарен в Юта, какво по-добро от това? Защо всичко да се провали отново? Нали вече беше изминавал този път.
— Да — отвърна най-сетне той, — отказах се.
— И защо?
— Не съм сигурен, че мога да го обясня.
— Опитайте.
— Трябва да сте познавали баща ми. През целия си живот се опитваше да контролира всичко, което другите ми двама братя и аз правехме. Той ни управляваше. Имаше големи планове за нас. И нямаше значение какво правим, то никога не се оказваше достатъчно добро. Ние никога не бяхме достатъчно добри за него. А сега пък това. Нямам намерение да продължавам да играя тази игра. Стига ми.
Той спря, питайки се защо й бе казал всичко това.
— Продължавайте — подкани го тя.
— Искаше да стана лекар. Аз обаче мечтаех да бъда палеонтолог, да откривам останки от динозаври. Баща ми намираше това за абсурдно, „инфантилно“, както казваше. Споразумяхме се да отида във ветеринарното училище. Естествено, той се надяваше да отида в Кентъки, да стана доктор на конните състезания за милиони долари и може би дори да се занимавам с медицински изследвания върху конете, да направя голямо откритие и името Бродбент да остане завинаги в историческите книги. Вместо това аз дойдох тук, в резервата, при племето навахо. И това е, което искам да правя, което обичам да правя. Тези животни се нуждаят от мен, тези хора се надяват на мен. А този пейзаж, южна Юта, е най-красивият в света със своите юрски и кредски пластове. Но баща ми го смяташе за най-големия провал. Така че аз взех пари от него, за да отида във ветеринарно училище и го измамих, идвайки тук.
Той млъкна. Наистина не разбираше защо й казва всичко това.
— И значи какво? Имате намерение да се откажете от цялото си наследство, от Кодекса, от всичко?
— Точно така.
— Само заради това?
— Повечето хора си живеят и без наследство. От ветеринарната си практиката мога да преживявам съвсем не лошо. Обичам този живот, това място. Огледайте се. Какво повече може да иска човек?
Видя, че Сали го гледа, косата й блестеше слабо на сребърната светлина.
— И от колко точно се отказвате, ако смея да попитам?
Той усети леко бодване, и то не за пръв път, като си спомни размера му.
— Сто милиона. Ни повече, ни по-малко.
Сали подсвирна. Настъпи неловка тишина. Някъде в каньоните зад тях се чу вой на койот. Най-накрая тя каза:
— Исусе Христе, не ви липсва характер.
Той вдигна рамене.
— А братята ви?
— Филип се свърза със стария партньор на баща ми и има намерение да открие скритата гробница. Дочух, че Върнън се кани да действа сам. Защо не се присъедините към някой от тях?
Видя я, че го гледа напрегнато в тъмнината. Най-после тя каза:
— Вече опитах. Върнън е напуснал страната преди седмица, Филип също е изчезнал. Заминали са за Хондурас. Вие сте последният ми избор.
Том поклати глава.
— Хондурас? Е, не са губили време. Когато се върнат с плячката, можете да вземете Кодекса. Давам ви благословията си.
Отново тишина.
— Не мога да рискувам. Те нямат представа къде може да е, колко е ценен. Всичко може да се случи.
— Съжалявам, Сали, не мога да ви помогна.
— С професор Клайв се нуждаем от помощ. Светът има нужда от помощта ви.
Том впери очи в тъмната тополова горичка в наводнената долина на Сан Хуан. От една отдалечена хвойна се обади бухал.
— Вече съм решил — каза той.
Тя задържа поглед върху лицето му. Беше стиснала устните си в упорита черта. Тополите хвърляха пъстри сенки по тялото й, размазаните сребристи петна светлина се къдреха и променяха под бриза.
— Наистина ли?
Той въздъхна:
— Наистина.
— Помогнете ми поне малко. Не искам кой знае колко, Том. Елате с мен до Санта Фе. Можете да ме представете на адвоката на баща си, на неговите приятели. Можете да ми разкажете за пътуванията му, за навиците му. Дайте ми само два дни, помогнете ми да го направя. Само два дни!
— Не.
— Някога умирал ли ви е кон?
— Случва се непрекъснато.
— А кон, който обичате?
Том веднага си помисли за коня си Пидернал, който беше умрял от резистентен на антибиотици щам. Никога вече нямаше да притежава такова красиво животно.
— Биха ли могли някакви по-добри лекарства да го спасят?
Том зарея поглед далече към светлините на града. В края на краищата два дни не бяха много, тя имаше право.
— Добре. Вие спечелихте. Два дни.