Дъглас Престън
Тайният кодекс (23)

23.

Лагерът беше изграден с обичайната военна прецизност на един остров, заобиколен от всички страни от блатото. Филип седеше край огъня, пушеше лулата си и слушаше вечерните звуци на дъждовната гора. Изненада го колко умело Хаузър се оправя в джунглата, начинът, по който организира изграждането на лагера, вещината, с която възлагаше работа на моряците. Хаузър не беше искал нищо от Филип и отряза всичките му опити да помогне. Не че Филип изгаряше от желание да се рови из мръсотията и да лови плъхове за вечеря, което, както изглежда, правеха в момента. Просто мразеше да се чувства безполезен. Не това беше предизвикателството, което беше имал предвид баща му — да седи край огъня и да си пафка с лулата, докато другите вършат цялата работа.

Той побутна едно дърво към въглените. По дяволите „предизвикателството“! Това сигурно беше най-тъпото нещо, което един баща е правил някога на децата си от времето, когато крал Лир беше разделил кралството си.

Окотал, гидът, когото бяха взели от онзи противен град на реката, седеше настрани от всички, поддържаше огъня и вареше ориз. Беше странен чешит, този Окотал — дребен, тих, прекалено важен. Имаше обаче нещо в него, което привличаше: изглеждаше от онези непоколебими мъже, които са вътрешно убедени в собствената си значимост и си знаят цената. Определено си разбираше от работата, превеждаше ги с лекота през невероятния лабиринт от канали ден след ден, без никакво колебание, без да обръща внимание нито на проповедите на Хаузър, нито на коментарите и въпросите му. Беше неотзивчив към всеки опит за разговор както от страна Хаузър, така и от страна на Филип.

Филип изтръска недопушения тютюн от лулата си, доволен, че предвидливо се бе запасил с цяла кутия Дънхил Ърли Морнинг и започна да я пълни. Той наистина трябваше да обмисли отначало всичко, и то като се има предвид болестта на баща му. След пътуването. Засега пушекът беше единственият начин да държи комарите надалеч.

Чуха се викове. Филип се обърна и видя, че Хаузър се връща от лова с убит тапир, окачен на прът, носен от четирима моряци. Хаузър остави мъжете и седна до Филип. От него се носеше тежка миризма на афтършейв, тютюн и кръв. Той извади една пура, подряза я и я запали. Пое дима с пълни гърди и го изпусна на тънка струйка през носа си като дракон.

— Нещата се нареждат чудесно, Филип, не мислиш ли?

— Възхитително! — Филип размаза един комар. Не можеше да разбере как Хаузър успява да се измъкне от хищните им хоботчета, независимо, че не го беше видял да използва никакъв репелент против инсекти. Сигурно концентрацията на никотин в кръвта му беше смъртоносна, нямаше друго обяснение. Филип забелязва, че той вдишва дебелата си пура „Чърчил“ по начин, по който повечето хора вдишват дима от цигари. Странно как един умира от такова нещо, а друг не.

— Запознат ли си с дилемата на Чингис хан? — попита го Хаузър.

— Не бих казал.

— Когато Чингис хан бил на смъртно легло, поискал да бъде погребан както подобава на велик владетел от неговия ранг — с купища ценности, незаконни съпруги и коне, за да им се наслаждава и в отвъдния свят. Но знаел много добре, че гробницата му със сигурност ще бъде плячкосана, лишавайки го от всичките радости, които му се полагат в следващия живот. Мислил дълго, но все не можел да реши какво трябва да направи. Най-после повикал Великия си везир, най-мъдрия човек в царството.

— Какво да направя, че да предпазя гробницата си от набезите на иманярите и крадците? — попитал той.

— Везирът мислил, мислил и най-сетне измислил. Обяснил на Чингис хан какво да направи и владетелят останал много доволен. Когато най-сетне дошъл смъртният му час, везирът пуснал плана в действие. Изпратил десет хиляди работници до далечната планина Алтай, където да изградят огромна гробница, изсечена направо в скалата, да я напълнят със злато, скъпоценни камъни, вино, коприна, слонова кост, сандалово дърво и тамян. Повече от сто красиви девици и хиляда коня били принесени в жертва за удоволствието на великия хан в отвъдния свят. Направили голямо погребение, работниците яли и пили, след което тялото на хана било спуснато в гробницата и вратата грижливо замаскирана. Хилядите ездачи се понесли по обратния път, заличавайки всички следи от работата си.

— Когато работниците и ездачите се върнали, везирът ги пресрещнал с ханската войска и ги избил до един.

— Неприятно.

— После везирът се самоубил.

— Глупак! А е можел да бъде богат.

Хаузър се подсмихна.

— Да. Но е бил лоялен. Знаел е, че дори той самият, най-сигурният и доверен измежду хората, не би издържал да пази дълго такава тайна. Че може да се изпусне насън, или да я изтръгнат насила от него — или пък собствената му алчност да надделее. Той бил слабото звено в плана. И заради това трябвало да умре.

Филип чу странен звук и се обърна — ловджиите изкормяха животното с мачете. Вътрешностите падаха на земята с мокро пльокане. Филип потръпна и се извърна. Имаше какво да се каже за вегетарианския начин на живот, помисли си той.

— Тук е трудността, Филип, слабото място в плана на Великия везир. Че Чингис хан е трябвало да довери тайната си на поне един човек. — Хаузър издиша облак лютив дим. — Въпросът ми към теб, Филип, е: кой е човекът, на когото баща ти се е доверил?

Това беше добър въпрос, над който Филип от известно време си блъскаше главата.

— Не е била любовница или бивша съпруга. Той постоянно се оплакваше от лекарите и адвокатите си. А пък секретарите му все го зарязваха. Нямаше истински приятели. Единственият човек, на когото вярваше, беше пилотът му.

— И за когото вече установих, че не е замесен. — Хаузър държеше пурата си под невероятен ъгъл срещу устните си. — Тук е трудността, Филип. Дали баща ти е имал някакъв таен живот? Тайна афера? Извънбрачен син, на когото да е държал повече, отколкото на вас тримата?

Филип усети, че направо изстива при последното предположение.

— Нямам представа.

Хаузър размаха пурата си.

— Заслужава си да помислиш за това, нали, Филип?

Той не отговори. Създалата се близост окуражи Филип да зададе въпроса, който го измъчваше от известно време.

— Какво се е случило между теб и баща ми?

— Знаеше ли, че сме приятели от детинство?

— Да.

— Израснахме заедно в Ери. Играехме заедно, заедно ходехме на училище, отидохме за първи път заедно и в публичен дом. Мислехме, че се познаваме много добре. Но когато излезеш тук, в джунглата, когато си пробиваш път със зъби и нокти, за да оцелееш, нещата излизат наяве. Откриваш в себе си неща, за които не си предполагал, че съществуват. Разбираш кой в крайна сметка си ти. Така стана и с нас. Дойдохме тук, попаднахме в средата на джунглата, изгубени, съсипани от умора, гладни, почти умрели от малария и разбрахме кои наистина сме. И знаеш ли какво открих? Открих, че презирам баща ти.

Филип го погледна. Мъжът извърна очи, лицето му бе студено и спокойно, и както винаги — непроницаемо. Той усети, че настръхва.

— А какво откри в себе си, Хаузър?

Видя, че въпросът изненада Хаузър. Мъжът се изсмя, хвърли остатъка от пурата си в огъня и се изправи.

— Ще разбереш много скоро.