Дъглас Престън
Тайният кодекс (52)

52.

Хаузър се съсредоточи върху грубата скица на града, която беше начертал през изминалите два дни. Подчинените му бяха огледали и проучили града два пъти, но той бе толкова занемарен и обрасъл в треволяци, че изготвянето на каквато и да е вярна карта бе почти невъзможно. Имаше няколко пирамиди, дузина храмове и други структури, стотици места, където би могла да е скрита гробницата. Докато им излезеше късметът, щяха да минат седмици.

До вратата се приближи един войник и козирува:

— Докладвай.

— Синовете са на двайсет мили зад нас, отвъд река Оката.

Хаузър остави бавно картата.

— Живи и добре?

— Оправили са се от боледуването. Един индианец Тара се грижи за тях.

— Оръжие?

— Една безполезна ловна пушка, на жената е. Лъкове и стрели, както и фуния за издухване на стрелите, разбира се…

— Да, да. — Хаузър, против волята си, изпита пристъп на уважение към тримата сина, и особено към Филип. По всички правила те отдавна трябваше да са мъртви. И Макс беше такъв, инат и късметлия. Това беше силна комбинация. В съзнанието му изплува образът на Макс — гол до кръста, как проправя път през гората, потният му гръб е посипан с тресчици, клони и листа. От месеци просичат просека през джунглата, изпохапани от насекоми, с издрани ръце и крака, инфектирани, болни — без да намерят нищо. И после Макс се отървава от него, отплува по реката и намира голямата награда, заради която се бяха блъскали повече от година… Хаузър се прибра вкъщи и трябваше да постъпи в армията… Той тръсна глава, сякаш да се освободи от негодуванието. Това беше минало. Бъдещето — и бъдещето на Бродбент в това число, — му принадлежаха.

Лейтенантът се обади:

— Да изпратя ли част от войниците да ги убият? Този път ще сме сигурни, че сме приключили с тях, шефе, обещавам ви.

— Не — каза той. — Нека дойдат.

— Не разбирам.

Хаузър се обърна към лейтенанта:

— Не ги закачайте. Оставете ги сами. Нека дойдат.